Рудолф Щайнер за значението на възрастта в окултното развитие

Откъс от лекцията „Инициационно познание (познание на посвещението)“ от Рудолф Щайнер (Събр.Съч. 243)

Дневно будно и сънно съзнание

Това, което наричаме инициационно познание или познание на посвещението, зависи от различните съзнания, чрез които се създават познанията за света. Да си представим сега как човек може да се намира във връзка със света. Да помислим още един път за това, че за съвременната цивилизация и всичко, което днес човечеството признава относно битието, съществува само едно състояние на съзнание. Това е състоянието на будния дневен живот.

Но може да се каже, че за човека в нашия миров цикъл покрай това, съществуват още две състояния на съзнанието. Обаче те не могат да се разглеждат като непосредствено ръководни за каквото и да е познание. Това е състоянието на сънно съзнание, в което човек днес преживява само отгласи от дневния живот или малки откъси от духовния живот. Но в обикновения живот в съня, спомените за дневния живот и проблясъците на откровения от духовния свят са деформирани; те дотолкова затъват в различни образи и символи, че чрез тях не може да се получи никакво познание.

Ако с помощта на науката за посвещението искаме да си отговорим на въпроса – в какво всъщност живее човек, когато сънува, отговорът изглежда така: такъв, какъвто е в обикновения живот, човек носи в себе си, първо, своето физическо тяло, което сега виждат сетивата и което изследват науки като анатомията, физиологията и биологията. Това е първият член на човешката природа. Всеки си мисли, че го познава, но както ще видим, днес е познато най-малко.

Втори член от човешката природа, е етерното тяло. Това е фина организация, която не може да се види с очите; тя е видима едва когато човек изработи в себе си първото съзнание, което може да следва умрелите в годините, след смъртта им.Това етерно или силообразуващо тяло е в още по-вътрешна връзка с Космоса от физическото, което в цялата си организация е по-самостоятелно.

След това човек има трети член в своята организация, който, разбира се, може да бъде наречен както ви хареса, но, облягайки се на древната терминология, го наричаме астрално тяло.

Това е организация, която не може да бъде усетена от сетивните органи, но не може и да бъде възприета така, както се възприема етерното тяло.
Ако бихме искали да усетим астралното тяло с всички тези познавателни сили, с които възприемаме външната, видима днес природа, а също и с описаните от мен като сили на следващото висше съзнание, с което следваме умрелите, бихме усетили там, където се намира астралното тяло на човека, не нещо друго, а празнота, небитие.

По такъв начин може да се каже, че човек носи в себе си своето физическо, сетивно възприемаемо тяло. Човек носи в себе си своето етерно тяло, възприемаемо имагинативно; то може да се усети чрез силите, които можем да добием по описания начин посредством медитация и концентрация.

Но подхождайки към човека с всички тези сили, възприемаме от астралното му тяло само пространствено нищо, затворена от всички страни празнина, поставена в пространството. Едва когато, както посочих, стигнем до изпразнения по отношение на сетивното свят с будно съзнание и следователно можем да противопоставим на себе си света в напълно будно състояние, но без да възприемаме нищо сетивно, като и мисленето, и спомените ни са замлъкнали, макар и още да усещаме света – тогава тази празнина се изпълва. Тогава знаем, че в тази празнина имаме първото, духовно в себе си астрално тяло на човека.

Следващият член на човешката организация е Азът. Този Аз възприемаме едва когато все по-далеч и по-далеч развиваме празното съзнание.

При спящия сънуващ човек имаме отделени от него, лежащи в леглото, физическо и етерно (или силообразуващо) тяло; отделени от тях в духовния свят се намират астралното тяло и Азът. Но ние не можем да възприемем астралното тяло и аза, когато имаме само обикновеното съзнание.

С какво възприемаме външните впечатления от обикновения свят?

А преживяванията между раждането и смъртта?

С това, че имаме очи във физическото тяло, че имаме уши. Но такъв, какъвто днес е човекът в еволюцията на световете, в обикновения си живот той няма никакви съответстващи органи, няма очи и уши в астралното тяло или в Аза. Следователно той излиза от своето физическо и етерно тяло в съня така, сякаш ако във физическия свят имаше физическо тяло без очи и уши, така че около него да е тъмно и тихо. Но работата не стои така, че астралното тяло и Азът да трябва винаги да остават без очи и уши – естествено имам предвид душевни такива. Именно вследствие на душевното разделение, за което говорих в моите книги, в астралното тяло и в организацията на Аза могат да се внедрят органи – душевни очи, душевни уши и т.н.

Човек може да постигне това чрез тренировки и упражнения. И тогава за него е възможно чрез посветителско наблюдение да гледа в духовния свят. Той излиза от своето физическо и етерно тяло и вижда духовното, също както в своето физическо и етерно тяло той вижда физическото, а също в известен смисъл и етерното. Това става при човек, който е посветен.

Но по какъв начин става това при обикновения спящ човек?

Представете си съвсем ясно какво става при заспиването – физическото тяло и етерното тяло остават да лежат в леглото. Астралното тяло и Азовата организация се отделят. В момента, когато става отделянето, в астралното тяло съществува още пълен синхрон във вибрацията с физическото и етерното тяло. То е направило съвместно всичко, което са изпълнявали във вътрешната си деятелност очите, ушите и волята в движенията на физическото и етерното тяло от сутринта до вечерта.

Астралното тяло и Азът са направили всичко това заедно. Сега те се отделят и докато още вибрират тези преживявания, се сблъскват с духовния свят, който е навсякъде наоколо. Настъпва хаотично, безпорядъчно взаимодействие между дейността на духовния свят и това, което още звучи в астралното тяло.Настъпва хаос.
Човек се намира във всичко това и го разбира. На него му прави впечатление това, което е донесъл със себе си и още звучи. То се превръща в сън. Но вие разбирате, че относно действителността тук не може нищо да се каже. Как стои работата при посветения?
Посветеният е в състояние, когато излиза от тялото си, да потисне всичко това, което е останало като отзвуци от фиическия и етерен свят. Следователно той потиска това, което изхожда от физическото и етерното тяло.

Освен това той има възможност, чрез медитация и концентрация, а също и чрез развиване на празното (по отношение на сетивното) съзнание, да има душевни очи и душевни уши. Той сега не възприема това, което става в него, а това, което става извън него в духовния свят. Вместо сънища идват възприятия от духовния свят. Така че може да се каже: сънното съзнание е хаотична противоположност на духовните възприятия.

Така посветеният, образувайки на първата степен вътрешни астрални органи – астрално зрение и астрално чуване, се намира след това вече постоянно в състояние на своего рода борба, състояща се в това, да потиска тези спомени и отзвуци от физическото и етерното тяло.

Необходима е непрестанна борба, когато се влиза в имагинативния свят, когато се гледа духовното; непрестанна борба те да получат своето значение. Тук се получава някаква непрестанна, взаимна игра между това, което иска да стане сънно и да ни излъже, и това, което представлява действителността на духовния свят.

Тази борба се научава да разбира готвещият се за посвещение. Той знае как в момента, когато осъзнато желае да се пренесе в духовния свят, отново и отново изскачат отгласи от физическия свят; появява се нещо пречещо пред чистите образи на духовния свят. И само търпението и постоянството могат да победят това, което се проявява тук като силна вътрешна борба.

Ако лекомислено се удовлетворим от това, че съзнанието се изпълва с духовни образи, можем да се потопим в сънуване на въображаем свят, вместо да излезем в света на духовната действителност. За готвещия се за посвещение е необходимо изключително силно и разумно вътрешно отношение.Помислете само, какво изисква всичко това. Когато говорим за пътищата в духовния свят, за духовното изследване, трябва да обърнем особено внимание именно на такива неща.

От една страна, е необходимо – ако искаме да се доближим до духовния свят – да имаме истинско вдъхновение, истински ентусиазъм за проникване в духовния свят. Вътрешната разпуснатост и безразличие, вътрешната вялост пречат на това. Необходими са правилна вътрешна подвижност и активност. От друга страна, това води до възможности за фантазното въображение.

И така, от една страна, трябва да имаме способност, която мощно да ни възнесе към най-висшите висини на въображението, ако ѝ се отдадем; от друга страна, трябва да се комбинира трезвият дух с това, което представлява вътрешната активност, вътрешната подвижност.
Посветеният трябва да има и едното, и другото. Не е добре да се отпускате. Не е добре също филистерски да се държите в ръце чрез своя интелект.

Нужно е хармонично да се съчетават едното с другото; от една страна, да имате способност, така да се каже, да станете истински виждащи насън, от друга страна, здраво да стоите на краката си. В Status nascendi (в нововъзникващото състояние) е необходимо да имаме в душата си възможността да се издигнем в подвижно-фантастичното, но в същото време да се държим в състояние на вътрешна устойчивост; да имаме способност да станем поети с богата фантазия и едновременно да сме способни да не се поддаваме на това.

При желанието за познание трябва, така да се каже, във всеки миг да имаме възможност да създадем драма, лирично стихотворение, но да умеем също да се спрем по този път, отиващ във фантазиите и да се придържаме към силите, които имат значение само в най-трезвия живот. Тогава няма да се отклоним във фантазии, а ще отидем в духовната действителност.

Такова вътрешно душевно състояние е от жизненоважно значение за истинското духовно изследване. Тогава получаваме представа какво значи да се влезе в духовния свят. Казвам, че сънното съзнание изявява духовното. Това би могло да ви се стори в противоречие с твърдението, че сънното съзнание създава образи и от телесния живот. Но тялото не е просто нещо физическо, то отвсякъде е проникнато от духовното, и когато някой сънува великолепен вкусен обяд, който стои пред него и той пристъпва насън към него, въпреки че няма в джоба си и една десета от необходимото за да го плати, това означава следното: истинското духовно астрално съдържание на храносмилателните органи се представя пред нас в образа на символ – обяд. В съня винаги има дух, макар и това да е духът, свързан с тялото. Сънят изкарва духовното, именно много често духовното, което се намира в телесното. Това трябва да се признае.

Когато например сънуваме змии, това символизира храносмилателните органи в техните извивки или кръвоносни съдове в главата. Трябва да можем да проникваме в тези тайни. Само подхождайки с науката за посвещението към духовното изследване, вземайки предвид всичко това в най-интимния му смисъл, може да се получи представа за най-финото и интимното, което се проявява в душата на човека.

Отделните възрасти като органи на възприятие

Третото състояние, което сега преминава човек в обикновения живот, е състоянието на сън без сънища.

1. Буден дневен живот

2. Сънно съзнание: хаотичен противообраз на духовната
същност.

3. Сън без сънища.

Да си изясним какъв е човек в състоянието на сън без сънища.

В леглото лежат физическото и етерно тяло. Извън тях се намират астралното тяло и Азовата организация. Отзвуците, спомените от физическото и етерно тяло са се прекратили. Човек се намира само в своя Аз и астралното тяло в духовния свят. Но той няма никакъв орган, не може да възприеме нищо. Всичко около него е мрак. Той спи. Такова е битието в съня; живот в Аза и астралното тяло, без възприемане на богатия, величествен свят наоколо. Да си представим един сляп човек. Всички цветове и форми, възприемаеми около нас чрез очите, за него не съществуват. Той спи за цветовете и формите. Ние не можем да спим изобщо; ние спим само за нещо.

Сега си представете човек, който се намира в своето астрално тяло и своя Аз, но в който няма никакви органи. Той спи за всичко духовно. Такъв човек се намира в състоянието сън без сънища.

Смисълът на медитацията и концентрацията е да се въведат духовни очи и уши в астралното тяло и Азовата организация; тогава човек започва да възприема и вижда това, което съществува изобилно тук като духовно. Духовното се възприема с това съзнание, което в обикновеното съзнание се проспива и е необходимо да бъде събудено чрез медитация и концентрация. Неорганизираното, което обикновено носим в себе си, е необходимо да се организира. Тогава можем да виждаме в духовния свят. И тогава става така, че се ориентираме в духовния свят по същия начин, както чрез очите и ушите се ориентираме във физическия свят. Това именно представлява истинското реално посветителско познание. По пътя на външни действия можем да направим човека способен да вижда духовното. Той ще стане способен за това само когато наистина организира това, което е вътре в него и обикновено е неорганизирано.

Знаем, че във всички времена от човешкото развитие е съществувал стремеж да се доведат определени хора до посвещение. Този стремеж е претърпял известно прекъсване едва в съвсем грубо материалистичната епоха, от 15-ти век до нашата съвременност. По това време хората забравили, така да се каже, за това, какво е истинското посвещение. Те поискали да постигнат всичко, което искат да знаят, без посвещение и вследствие от това, постепенно стигнали до вярата, че само физическия свят ги засяга.

Но какво представлява физическият свят всъщност?

Няма да можем да го разберем, ако го изследваме само като физически свят. Възможно е да го разберем, ако усетим и неговия дух, който той винаги има в себе си. Човечеството отново трябва да достигне до това.

Смисълът на великата повратна точка на нашето време е в това, че светът ни показва картини на разруха и нарастващ хаос. Обаче за проницателния поглед в тази ужасна вакханалия от човешки страсти, които замъгляват всичко и в края на краищата искат да го доведат до упадък, се разкрива стремежът на духовните сили, стоящи отзад, стремежът да се вкара човекът в новата духовност.
Вслушването в гласа на духа, чиито звук прониква в материалистичното ни битие, е основната задача на антропософската духовна наука.

Казах, че във всички времена е съществувал стремеж да се развива човешката организация по такъв начин, че да може да вижда духовния свят. Но са съществували различни условия. Поглеждайки към най-древните времена в човешкото развитие, към времената, които описахме като халдейски, и до известна степен даже към тези, към които е принадлежал Брунето Латини, откриваме, че хората не са били дотолкова сраснали се със своето физическо и етерно тяло, както днес, когато съвсем устойчиво се намират в своето физическо и етерно тяло и това е така, защото образованието е такова.

И как хората да общуват с духовете, когато често даже преди смяната на зъбите трябва да се учат да четат и пишат. Четенето и писането са били изобретени едва в течение на човешкото развитие и произлизат от физическите условия – това ангелите не го могат, духовете не го могат. И ако насочим цялото си човешко същество към това, което е изобретено само във физическия свят, тогава, разбира се, ще ни бъде тежко да излезем от това, което представляват физическото и етерно тяло.

В известен смисъл нашето време се гордее с това, че управлява културата по такъв начин, че човек няма възможност за духовно преживяване, ако се отдели от физическото си и етерно тяло. Нямам желание нито да се противопоставям, нито да критикувам съвременната култура. Тя трябва да бъде такава, каквато е. Тя трябваше да стигне дотук и аз ще кажа какво означава това. Но работата стои именно така.

В древните времена астралното тяло и Азът са били в дневното будно състояние доста по-самостоятелни по отношение на физическото и етерното тяло, отколкото днес. Във всеки случай в древните времена от човешкото развитие почти всеки е можел да бъде посветен в Мистериите. Всеки от човечеството е можело да бъде взет. Но така е било само в най-древните времена, приблизително по времето на древната индийска култура и древната персийска култура.

След това настъпили времена, когато вече се набелязвали хора за посвещение, които лесно излизали от своето физическо и етерно тяло и имали относително голяма самостоятелност на Аза и астралното тяло, т.е посвещението е зависело от някои условия. Това не е пречело в посвещението всеки да бъде придвижен дотам, докъдето усилията му са можели да го придвижат. Така се е правело, но резултатът, който надхвърлял мярката, е зависел до голяма степен от това, дали ученикът по-лесно или по-трудно може да постигне самостоятелност на своя Аз и своето астрално тяло. Съществувала е зависимост на човека от природната предразположеност. Това е така, защото щом човек е поставен в света, до известна степен трябва да зависи от него, докато се намира между раждането и смъртта.

Но вие можете да попитате, намирали се също и днес човек в подобна зависимост. В известен смисъл, да. Виждате ли, древният човек повече е зависел от своите природни способности, когато е ставал посветен. Съвременният човек също може да бъде доведен до посвещение и това е вярно, защото винаги можем да организираме чрез съответната душевна тренировка астралното тяло и Азовата организация така, че да могат да виждат в духовния свят, да имат духовно възприятие.

Що се отнася до пълнотата и съвършенството на тези усещания, днес сме зависими от още нещо. Сега в посвещението зависим в определен смисъл именно от своята възраст.

Да предположим, говорейки конкретно, че сме достигнали примерно 37 години, когато настъпва посвещението. Следователно сме изживели живот от раждането до 37 години и предполагаме, че след това ще продължим да живеем по-нататък. В днешно време се използват правила за медитация и концентрация или друга душевна тренировка, като правим това под нечие ръководство или го практикуваме свободно, ползвайки някаква литература. Вследствие от това, че медитативно се задълбочаваме в определено мисловно съдържание, отново и отново получаваме способност да гледаме обратно към своя земен живот. Получаваме представен сякаш в своеобразна картина нашия земен живот.

И така, достигнали сме 37-годишна възраст. Както обикновено гледаме и виждаме хората в стаята на първия и втория ред, след това масата и накрая стената, и както при това всичко съществува едновременно в перспективата, така на определена степен на посвещението виждаме вътре във времето. Това е така, сякаш преминаването през времето е пространствено. Там виждаме, че сме достигнали 37-годишна възраст; това сме преживели на 36 години, другото – на 35 години. И така нататък, до раждането. Гледаме към това, имайки го като своеобразна картина пред очите си.
Ако включим към гледането в перспектива на времето и пространството и съзнанието, и то съзнанието, което произтича от будното празно (по отношение на сетивния свят) състояние на съзнание, ще ни прониже известна сила за виждане. Ще бъдем инспирирани.

Но виждате ли, сега сме инспирирани по различен начин. Забелязваме следното: това, което сме преживели като живот между раждането и 7-та година, ни инспирира различно, поставя пред душата ни нещо по-различно, отколкото това, което сме преживели от 14 до 21 години, и отново също и по-късното. Всяка такава жизнена възраст ни дава различна сила да поглеждаме в различни неща.

Но можем също да станем и по-възрастни от 37 години. Можем да достигнем 63, 64 години. Тогава преглеждаме също и по-късните жизнени периоди. Доста еднообразно ни се представя жизненият период между 21 и 42 години. След това всичко отново се разчленява. Имаме ясната разлика за това, което виждаме от 42 до 49 година; от 49 до 56 година; и отново за това, което виждаме от 56 до 63 година. Гледаме обратно към тези ясни диференциации. Но това сме самите ние. И ако бъдем инспирирани за всичко това, всичко, което носим в себе си, ще ни даде различни инспирации: ние носим в себе си своето детство до 7-та година и това ни дава различна инспирация, отколкото детството, което имаме от 14-та до 21-та година и т.н..

Да допуснем, че сме добили способността да се вглеждаме обратно в собствените си преживявания и сме добили още инспирацията на празното съзнание, така че сме погасили сетивното съзнание, силите стават дейни и не гледаме вече с очите, а през очите. Да допуснем, че чрез инспирацията сме проникнали толкова далеч, че вече не виждаме периодите от своя живот с техните факти, а виждаме и чуваме през тези периоди от живота, един път през периода в живота между 7 и 14 години, друг път – през периода между 49 и 56 години, чуваме и виждаме през тях, както чуваме и виждаме през света. В него използваме очи и уши. В света на инспирациите използваме
това, което ни дава сила от годините живот от 7 до 14 години, или това, което носи сила от годините живот от 42 до 49 години. Там възрастите в живота се превръщат в диференцирани органи за разбиране.

Следователно в известен смисъл сега зависим от своята възраст. Напълно можем да говорим като посветени на 37 години, но ще говорим по различен начин, когато сме на 63 години, защото тук вече сме формирали и други органи. И така, възрастите в живота по същество са органи.

Това, което по такъв начин се изправя пред душата като обзор на човека от земния свят и неговата еволюция, може да бъде допълнено със следния въпрос: как се разширява в друга посока човешкото прозрение, човешкото съзнание? Още днес искам да ви посоча такова направление.

Когато се намираме в обикновеното съзнание на нашия земен живот между раждането и смъртта, тогава около себе си имаме земното обкръжение. Нямаше да имаме повече това чисто земно обкръжение около себе си, ако сънят не беше хаотичен и в дълбокия сън без сънища възприемахме свойственото за обикновеното съзнание. Тук съществуват други усещания или състояния на съзнание, а не просто обичайните.

Обаче можем да си представим следното: обикновеното съзнание има около себе си земния свят, но не виждаме Земята вътрешно. Следователно това е нещото, което ние преди всичко имаме пред себе си в обикновеното съзнание. Всичко останало във Вселената – Слънце, Луна, другите звезди – свети в тази сфера. Ние виждаме, така да се каже, космическите признаци на Слънцето и Луната по-силно, а при останалите звезди – по-слабо. Те изпращат своите признаци в този физически свят. И физиците биха били доста учудени, ако по свой път – защото не искат по нашия път – могат да научат как в действителност изглежда там, където се намира Луната или където се намира Слънцето. Защото то не изглежда така, както е описано в учебниците по астрономия или астрофизика и други подобни. Това са само признаци, видими от нас. И по правило, в обикновения живот, когато пред нас стои човек, когото искаме да опознаем и можем да беседваме с него, няма да кажем: това, което научавам тук за човека, не е вярно; той трябва да се отдръпне много далеч, така, че едва да го виждам, и тогава ще го опозная много по-точно и ще го опиша.

Разбира се, като следствие от мировата необходимост, физиците могат да описват звездите само на доста далечно разстояние. Но разширеното, преобразено съзнание ни пренася именно в звездните светове. И първото, на което тогава се научаваме, е да говорим за тези звездни светове по съвсем различен начин, отколкото говорим за тях в обикновения живот.

В обикновения живот ние казваме: стоя и през нощта виждам високо над себе си Луната. – Това е вярно. Трябва първо да преминем в друго съзнание, за да говорим иначе. А често това продължава дълго. Но след това, когато проникваме в другото съзнание и можем да съзерцаваме преживяното от раждането до 7-та година от живота, до смяната на зъбите, отпечатаното след това в инспирацията и превърнало се във вътрешна сила на зрението, тогава виждаме около себе си друг свят. Обикновеният свят избледнява и става неясен.
Този друг свят е, който можем да наречем лунна сфера, и сега, прониквайки в това познание, ние не казваме: тук стоя аз, а там се намира Луната, а казваме: аз се намирам на Луната.

За нас Луна се явява всичко това, което се намира в кръга, който тя описва, т.е. всичко, намиращо се в това кълбо. Това, което е окръжността на въртене на Луната, е само най-външната граница на Луната. Със съзнанието си преживяваме, че се намираме вътре в Луната.

Виждате ли, да се намира там в Луната би могло и осемгодишно дете, когато гледа към своите първи седем години живот, ако бихме могли да го посветим. То даже много лесно би могло да съзерцава лунната сфера, защото не би било вкарано в заблуди от последващия живот. Естествено, него не можем да го посветим още на осем години, но теоретично това е напълно възможно.

Силата да гледаме в това, което представлява лунната сфера, когато Земята пред нас избледнява, добиваме, когато вътрешните преживявания на човека между раждането и 7-та година от живота станат инспирираща сила.

А когато преживяванията от втория жизнен период – между смяната на зъбите и половата зрелост станат инспирираща сила, тогава преживяваме сферата на Меркурий.

Първото преживяване произлиза от силите, идващи от началото на живота до седмата година; второто – от силите от 7-та до 14-та година.
Това, което представлява преживяването на Меркурий, става видимо чрез зрението, което може да се добие, когато се прониква съзнателно назад и се съзерцават земните преживявания между 7 и 14 години, достигайки половата зрелост, а преживявайки възрастта от 14 до 21 години, се вживяваме в сферата на Венера.

Древните съвсем не са били толкова глупави; те са знаели много за тези неща в сънното си познание и са обозначавали планетата, в която са се вживявали, достигайки половата зрелост, с име, което е свързано с живота на любовта, защото той започва по това време.
По-нататък, когато отбелязвайки всичко, съзнателно гледаме обратно към това, което преживяваме между 21-та и 42-та година от живота, тогава знаем, че се намираме вътре в слънчевата сфера.

По такъв начин, отделните възрасти от живота, когато ги преобразим във вътрешни органи, ни дават сила да разширим съзнанието си навън, в Космоса, да го разширим на части.nВсе пак, не е съвсем вярно, че до 42 години не бихме могли да научим нещо за слънчевата сфера. За това могат да ни кажат съществата на Меркурий, защото те вече го знаят.

Тогава научаваме за това не непосредствено, а, така да се каже, чрез свръхсетивното обучение. Но за да преживеем в собственото си съзнание нещо от слънчевата сфера, за да влезем в слънчевата сфера и да преживяваме в нея, за това е необходимо не само да сме живели между 21 и 42 години, но е необходимо да сме надхвърлили 42 години; трябва да имаме възможност да гледаме назад, защото само при този поглед се откриват тайните.

Когато можем да гледаме обратно на живота до 49-та година, се откриват тайните на Марс. Ако можем така да гледаме на живота до 56-та година, се откриват тайните на Юпитер. И съвсем дълбоко съкровените, но даващи невероятни откровения тайни на Сатурн, които, така да се каже, разкриват най-дълбокото намиращо се в Космоса, тези тайни на Сатурн се разкриват, когато гледаме към това, което се извършва от 56-та до 63-та година.

От това може да се види, как човек представлява наистина мъничък свят, микрокосмос. Той е свързан с това, което в обикновеното съзнание на Земята сам никога не би научил; но той не би могъл вътрешно да изгради живота си, да го устрои, ако лунните сили не бяха действали в него от раждането до 7-та година. Как те действат тук, го усещаме и възприемаме вече по-късно.

Човек не би могъл да направи в себе си дейно това, което преживява между 7-та и 14-та си година от живота, ако в него не живееха тайните на Меркурий, и не би могъл да има в себе си дейно това, което действа в него от 14-та до 21-та година, когато в човека се вливат например мощните съзидателни сили на изкуството, ако те кармично са заложени в него. Той не би могъл да преживее това, ако вътрешно не би бил свързан със сферата на Венера.

И без своята връзка със слънчевата сфера, той не би могъл между 21-та и 42-та година от живота, когато излиза от времето за чиракуване и влиза във времето, когато трябва да бъде калфа, не би могъл да развие никакво зряло, изследователско разбиране за света.

В древните времена също е ставало нещо подобно. Били са чираци до 21-та година; след това са ставали калфи и едва по-късно – майстори. Следователно, всичко, което вътрешно трябва да става тук в човека между 21-та и 42-та година, е свързано с това, което живее в слънчевото битие, в слънчевата сфера. И това, което става в увяхващото битие на човека между 56-та и 63-та година, се дължи на факта, че тук е сферата на Сатурн.

Заедно със Земята ние се намираме вътре във включващи се една в друга сфери. Седем сфери са включени една в друга и в течение на живота ние нарастваме в тях и сме свързани с тях. Животът ни от раждането до смъртта еволюира – извежда се от своя първоизточник, тъй като звездните сфери до известна степен ни водят от раждането до смъртта. Когато стигнем до Сатурн, сме извършили всичко, кое планетните сфери, т.е. съществата от планетните сфери могат да направят за нас в своята благост. Тогава получаваме, изразявайки се в окултен смисъл, свободно движещ се във Вселената, подарен ни живот, който гледа назад към планетарния живот от гледната точка на посветения. В известно отношение тя може да бъде независима от това, което в предишните възрасти от живота още представлява необходимост.