Рудолф Щайнер за груповите души на животните

Често се задава въпросът: „Има ли животното душа като човека?“ – То има такава душа, но животинската душа е горе на астралния план. Отделното животно се отнася към животинската душа така, както отделните органи се отнасят към душата на човека. Ако някой го боли пръст, душата е, която чувства. Всички усещания на отделните органи се чувстват от душата. Същото е и при животните и тяхната групова душа. Всичко, което усеща отделното животно, го усеща в него груповата душа. Да вземем например всички различни лъвове. Всички усещания на лъвовете водят до общата душа. На астралния план всички лъвове имат обща групова душа. Всички животни имат своите групови души на астралния план. Ако се причини болка на отделния лъв или ако той изпитва удоволствие, то се простира до груповата душа на астралния план така, както болката на пръста – до човешката душа. Човекът може да постигне разбиране за груповата душа, ако си представи една форма, съдържаща всички отделни лъвове.

(из събр. съч. 96)

Въпрос към Рудолф Щайнер: „Каква, според застъпения във вашето списание възглед, е връзката между животинската и човешката душа? Безспорно е, че много животни чрез обучение могат да усвоят редица дейности, близки до човешките, както това може да се види при коня на г-н фон Остен, за който кон толкова много се говори. Не трябва ли по пътя на логиката да се допусне прераждане също и при животните?“

(В началото на века в Германия се вдига голям шум около един кон на име „Умния Ханс“, тъй като той можел да решава сложни задачи по умножение и деление, давайки правилния отговор като почуква с копито. Вследствие на обучението на своя собственик, г-н фон Остен, конят изглеждал обучен да смята самостоятелно. Загадката е разрешена едва по-късно от емпирическите опити на Оскар Пфунгст: несъзнателните и непредумишлени телесни движения на тези, които поставят задачата (които са знаели решението!), са давали на свръхчувствителния към такива движения кон нужните знаци.)

Рудолф Щайнер: Действително не отричаме, че способностите на животните, съпоставени с тези на хората, правят труден отговора на въпроса: „Къде е границата между животинската и човешката душа?“ И материализмът встъпва в своето право напълно да отрича разликата между човек и животно и да твърди, че човешката душа е само една напълно развита животинска душа и че произхожда от последната. Който може да наблюдава духовно, не може да бъде подведен в заблуда по този въпрос. За антропософа подобни явления, като приведения за пример кон (за този отделен случай е безполезно да се говори), не са нито учудващи, нито загадъчни.

Животинската душа е една видова душа. И това, което се превъплъщава в животинското царство, е видът. Лъвът, който се вижда, не се преражда по същия начин, както човекът, който ни говори. Това, което се преражда от лъва, е „видът лъв“, a не тази или онази индивидуалност лъв. Но това, което се преражда от човека, е именно конкретната индивидуалност.

Ето защо само при човека можем да говорим за биография, което означава да се говори за едно описание на индивидуалността. При животните е достатъчно да разберем „вида“ и да го опишем. Кой би пожелал например да напише три биографии за лъвове в същия смисъл, както би го направил при човека за баща, син и внук? Човек ще познава и трите, ако разбере „вида лъв“.

Може да се възрази, че и при животните може да се говори за нещо биографично; че също така и едно куче може да се различава от някое друго, както един човек от друг. Може да се каже, „Един притежател на куче би могъл да напише биографията на своето куче. И ако човек отрича индивидуалните различия при животните, това е поради причината, че не ги познава.“ – Всичко това и без друго се допуска. Ала може ли, изхождайки от тази гледна точка, да напишем биографията на някой предмет? Спомняме ли си, когато в училище на децата се поставяше задачата да напишат „житейска история на една карфица“? В природата навсякъде има преходи. Така едно животно може да придобие такива индивидуални черти, че те да изглеждат като един очевиден нюанс на характера на неговия вид. И обратното, един човек може да проявява толкова малко индивидуалност, че всичко в него да ни се струва като от някакъв общ вид.

За да не попада в заблуда относно тези неща, човек трябва да премине по трудния път на обучение на духовното наблюдение. Първите книги, които са произведени чрез книгопечатането, са подобни на тези, които преди, а също и след откриването на печатарството са били произвеждани чрез изкусно преписване. От това би ли искал някой да си направи заключение за тъждественост между преписване и книгопечатане?

Когато едно животно е дресирано да извършва някои неща, подобни на тези, които прави човекът, от това не може да се направи заключение, че вътре в това животно живее същото, което живее в човека. Иначе би трябвало също така да се твърди, че един малък домашен дух се намира в часовника и движи стрелките напред, или пък че такъв се намира в автомата, в който пускаме десет пфенига и който ни „дава“ насреща шоколад. Става въпрос за това къде е духът, който е в основата на едно нещо. Духът на часовника трябва да се търси в майстора часовникар. Малко по-прости са нещата, когато се говори за духа на животното. Животното не е нито съвършена машина, нито несъвършен човек. В същността си то стои между машината и човека. Духът на майстора часовникар или много повече на изобретателя на часовника е този, който ми показва времето чрез часовниковия механизъм. Също така духът на дресьора е този, който ми говори чрез дресираното животно. Само че при животното в много по-голяма степен, отколкото при часовника, се изкушаваме да приписваме духовните способности на самото същество. Взаимовръзката в първия случай е по-прикрита.

Сега, след тези разбираеми разяснения, трябва да представим състоянието на нещата в смисъла на Антропософията. В животното се откриват дух, душа и тяло. От тези три принципа обаче само душата и тялото намират израз във физическия свят. Духът оказва въздействие върху животинския свят от един по-висш свят. При човека всичките тези три принципа се изразяват във физическия свят. Затова не може да се каже, че дейностите на животните произлизат от духа. Когато бобърът изгражда своята изкусна постройка, се проявява духът, който работи от един по-висш свят. Когато човекът строи, тогава действа духът в него. Когато човек дресира едно животно, тогава неговият дух работи върху неиндивидуалния дух на животното; той си служи с органите на животното, за да изрази онова, което желае. Затова е също толкова неправилно да се каже, че животното е една животинска индивидуалност, както когато се каже, че „моята ръка взима лъжицата“, вместо „аз взимам лъжицата“.

Който взема под внимание само материалните факти, за него всичко това няма никакъв смисъл. За него не остава нищо друго, освен първо да се удивлява на някои душевни качества на едно животно, а после да си мисли, че духът на животното е подобен на човешкия дух. Фактът, че днешната наука се удивлява толкова на „интелектуалните“ постижения на някои животни и се изправя пред загадки, показва само, че тази наука в своя начин на мислене е все още напълно материалистична. Характерната разлика между животното и човека се установява не чрез един материалистичен, а чрез един произхождащ от духа начин на разглеждане на нещата.“

(из събр. съч. 135)