Методи за връзка с висшите светове (3): Първи стъпки

Предишни части на тази поредица:
1. Посвещението
2. Основни принципи

Обучението тряб­ва да нап­ред­ва в дух на търпение. Всеки по­лъх на не­тър­пе­ние сковава, до­ри умър­т­вя­ва спящи­те в чо­ве­ка вис­ши поз­на­ва­тел­ни способности. Не тряб­ва да изис­к­ва­ме не­за­ба­вен дос­тъп до необхватни­те прос­то­ри на вис­ши­те светове. Защото в то­зи случай те по пра­ви­ло ос­та­ват недостъпни. Да се за­до­во­ли с нез­на­чи­тел­но постижение, да за­па­зи спо­койс­т­вие и уме­ре­ност – ето към как­во е длъж­на да се стре­ми душата. Напълно ес­тес­т­ве­но е уче­ни­кът да очак­ва с не­тър­пе­ние ре­зул­та­ти­те от сво­ето окул­т­но обучение. И все пак, той ня­ма да пос­тиг­не нищо, пре­ди да е ов­ла­дял то­ва търпение. Съвсем не е дос­та­тъч­но да се бо­рим с не­тър­пе­ни­ето са­мо в обик­но­ве­ния сми­съл на та­зи дума, за­що­то то­га­ва то не­из­беж­но ще се усилия.  Човек ще жи­вее с илюзията, че не­тър­пе­ни­ето е ве­че овладяно, до­ка­то в дъл­би­ни­те на ду­ша­та то укреп­ва все по-силно. Ние ще пос­тиг­нем напредък, са­мо ако неп­ре­къс­на­то се от­да­ва­ме на ед­на точ­но определе­на ми­съл и ако на­пъл­но се про­ник­нем от нея. Тази ми­съл е следната: „наистина, аз съм длъ­жен да пра­вя всич­ко въз­мож­но за мо­ето ду­шев­но и ду­хов­но издигане; оба­че ще из­чак­вам на­пъл­но спокоен, до­ка­то вис­ши­те си­ли ме смет­нат дос­то­ен за просветлението“. И ако по­со­че­ната ми­съл се пре­вър­не в трай­на харак­те­ро­ва особеност, чо­век е ве­че сигурен, че се на­ми­ра на прав път. Тази ха­рак­те­ро­ва осо­бе­ност проличава до­ри и във външ­ния вид на човека. Погледът ста­ва спокоен, дви­же­ни­ята – сигурни, ре­ше­ни­ята – яс­ни и точни; всичко, ко­ето на­ри­ча­ме невротичност, пос­те­пен­но изчезва.

Макар и наг­лед незначителни, те­зи прос­ти пра­ви­ла са от го­ля­мо значение. Нека да си пред­с­та­вим например, че ня­кой ни на­на­ся обида. Преди окул­т­но­то обучение, ние вед­на­га бих­ме на­со­чи­ли на­ши­те чув­с­т­ва сре­щу въп­рос­на­та лич­ност и гняв би из­пъл­нил ду­ши­те ни. Но при окул­т­ни­ят ученик те­зи об­с­то­ятел­с­т­ва вед­на­га про­буж­дат след­на­та мисъл: „та­зи оби­да с ни­що не про­ме­ня мо­ята стойност!“ Сега той пред­п­ри­ема необходи­ми­те действия, но тръг­ва не от раз­д­раз­не­ние и гняв, а от със­то­яние на пъл­но спо­койс­т­вие и себеувереност.Търпението прив­ли­ча сък­ро­ви­ща­та на вис­ше­то познание, не­тър­пе­ни­ето ги отблъсква. С припря­ност и нес­по­койс­т­вие не мо­же да се нап­ред­ва във вис­ши­те об­лас­ти на Битието. Преди всич­ко тряб­ва да зам­лък­нат же­ла­ни­ята и страстите. Това са ду­шев­ни качества, пред ко­ито пла­хо се от­тег­ля вся­ко вис­ше поз­нание. Колкото и меч­та­ни да са вис­ши­те познания, те не са длъж­ни да се явя­ват по на­ше желание. Който се стре­ми към тях за­ра­ди се­бе си, той ни­ко­га не ги постига. А то­ва изис­к­ва пре­ди всич­ки да си ис­ти­нен и прав­див спря­мо се­бе си до­ри и в на­й-с­к­ри­ти­те дъл­би­ни на душата. В ни­що не би­ва да се самозаблуждаваш. С не­по­ко­ле­би­ма вът­реш­на се­ри­оз­ност и без­по­щад­но тряб­ва да гле­даш сво­ите соб­с­т­ве­ни греш­ки и сла­бос­ти пра­во в лицето. В мига, ко­га­то се опи­таш да оп­рав­да­еш ед­на или дру­га твоя слабост, ти из­ди­гаш труд­но препятс­т­вие по пъ­тя на тво­ето ду­хов­но развитие. Подобни пре­пятс­т­вия мо­жеш да отс­т­ра­ниш са­мо чрез себепознанието. Съществува са­мо един начин, за да пре­мах­неш тво­ите греш­ки и сла­бос­ти и то­зи на­чин е вяр­но да ги разпознаеш.

От окул­т­ния уче­ник тряб­ва да из­чез­не и вся­ко любопитство. Той тряб­ва мак­си­мал­но да от­вик­не от въпроси, ко­ито са пред­наз­на­че­ни да за­до­во­лят лич­ни­ят му по­рив към познание.

В рам­ки­те на окул­т­но­то обу­че­ние из­вън­ред­но важ­но е да се прис­тъ­пи към въз­пи­та­ние на желанията. Не става ду­ма за то­ва да се ли­шим от желания. Защото всичко, ко­ето ис­ка­ме да постигнем, тряб­ва да бъ­де обект съ­що и на на­ше­то желание. А ед­но же­ла­ние се осъ­щес­т­вя­ва винаги, ко­га­то зад не­го стои оп­ре­де­ле­на сила. В слу­чая та­зи си­ла про­из­ти­ча от пра­вил­но­то познание. „Не тряб­ва да же­лае нищо, пре­ди то да е об­х­ва­на­то от пра­вил­но познание“ – ето ед­но от злат­ни­те пра­ви­ла на окул­т­ния ученик.

Няма ни­ка­къв сми­съл да под­х­ран­ва­ме след­но­то ду­шев­но настроение: „добре, но аз ис­кам да об­гър­на тък­мо моя пре­ди­шен зе­мен жи­вот и по­ра­ди та­зи при­чи­на се под­ла­гам на обучението“.  Напротив, тряб­ва да сме на­пъл­но го­то­ви за ре­ши­тел­но­то отс­т­ра­ня­ва­не на та­ко­ва желание, за нап­ре­дък в обу­че­ни­ето не­за­ви­си­мо от по­доб­но намерение. Радостта от поз­на­ни­ето тряб­ва да се под­дър­жа не­за­ви­си­мо от то­зи ли­чен мотив.

Дарбата за яс­но­виж­да­не се про­явя­ва ед­ва тогава, ко­га­то бъ­дат заг­лу­ше­ни всич­ки качества,  ко­ито под­тис­кат спо­ме­на­ти­те спя­щи спо­соб­нос­ти на човека. Несъмнено, пър­ви­те ми­го­ве на яс­но­виж­да­не­то (или ясночуването) мо­гат да нас­тъ­пят и по-рано; оба­че те са ка­то из­вън­ред­но неж­ни кълнове, лес­но по­дат­ли­ви на все­въз­мож­ни заб­луж­де­ния и лес­но раними, ако бъ­дат ос­та­ве­ни без не­об­хо­ди­ми­те грижи.

Наред с гне­вът и раздразнението, бор­ба­та тряб­ва да се во­ди и сре­щу дру­ги ду­шев­ни със­то­яния ка­то страхът, су­еве­ри­ето и предразсъдъците, су­ета­та и честолюбието, лю­бо­питс­т­во­то и не­нуж­на­та приказливост,  склоннос­т­та да раз­г­ра­ни­ча­ва­ме хо­ра­та спо­ред тях­но­то об­щес­т­ве­но положение, пол, про­из­ход и т. н. Днес е изключи­тел­но труд­но да се разбере, че бор­ба­та сре­щу та­ки­ва не­дос­та­тъ­ци има не­що об­що с раз­ви­ти­ето на чо­ве­ки­те поз­на­ва­тел­ни способности. Обаче все­ки окул­тист е наясно, че не­ща­та за­ви­сят мно­го по­ве­че тък­мо от това обстоятелство, а не от по­ви­ша­ва­не­то на ин­те­ли­гент­нос­т­та или от прак­ти­ку­ва­не­то на из­кус­т­ве­ни упражнения.

Друга преч­ка за окул­т­но­то въз­пи­та­ние се оказ­ва всичко, ко­ето чо­век говори, без да го е под­ло­жил на ос­нов­на про­вер­ка в сво­ите мисли. Нека с по­мощ­та на един при­мер взе­мем в съ­об­ра­же­ние следното. Когато ня­кой ми каз­ва не­що и съм го­тов да възразя, всъщ­ност аз тряб­ва в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен да се съ­об­ра­зя с не­го­во­то мне­ние и чувство, до­ри с не­го­ви­те предразсъдъци, а не ви­на­ги да на­ла­гам мо­ето ста­но­ви­ще по об­съж­да­ния въпрос.

В слу­чая ста­ва ду­ма за ед­на дис­к­рет­на так­тич­ност и окул­т­ни­ят уче­ник след­ва да ѝ пос­ве­ти ця­ло­то си внимание. Той тряб­ва да пре­це­ни до как­ва сте­пен не­го­вия съ­бе­сед­ник ще при­еме чуж­до­то мне­ние и как­во зна­че­ние мо­же да има то за него. Разбира се, то­ва не е при­чи­на да се въз­дър­жа­ме от на­ше­то лич­но мнение.  За то­ва не мо­же да ста­ва и дума. Необходимо е прос­то да се вслуш­ва­ме мак­си­мал­но точ­но в раз­съж­де­ния та на дру­ги­те и в за­ви­си­мост от това, как­во каз­ват да фор­ми­ра­ме на­шия соб­с­т­вен отговор. В по­доб­ни слу­чаи окул­т­ни­ят уче­ник до­ла­вя в се­бе си ед­на точ­но оп­ре­де­ле­на ми­съл и ако тя ста­не пос­то­ян­на чер­та на не­го­вия характер, той знае, че ве­че е на прав път. Ето та­зи мисъл: „важ­но­то е, не че аз мис­ля раз­лич­но от дру­гия човек, а това, той сам да на­ме­ри ис­тин­с­кия от­го­вор с помощта, ко­ято аз мо­га да му дам“. След ка­то подоб­ни нас­т­ро­ения об­лъх­ват душата, те все по­ве­че сла­гат вър­ху ха­рак­те­ра и по­ве­де­ни­ето на окул­т­ния ученик един от­пе­ча­тък на мекота, ко­ято е ос­нов­но сред­с­т­во при вся­ко окул­т­но обучение. Твърдостта прогонва ду­шевни­те си­ли око­ло теб, ко­ито тряб­ва да про­бу­дят тво­ето ду­шев­но око; ме­ко­та­та отс­т­ра­ня­ва преч­ки­те и от­варя тво­ите ду­хов­ни въз­п­ри­ема­тел­ни органи.

Мно­зи­на имат съв­сем пог­реш­на пред­с­та­ва за труд­нос­ти­те по пъ­тя на окул­т­но­то обучение. В из­вес­тен сми­съл мно­го по­-лес­но е да се пре­одо­ле­ят пър­ви­те стъп­ки по то­зи път, от­кол­ко­то чо­век се спра­вя с все­кид­нев­ни­те жи­тейс­ки труд­нос­ти без по­мощ­та на окул­т­но­то обучение. Нека по­со­чим още, че тук се пред­ла­гат та­ки­ва методи, ко­ито по ни­ка­къв на­чин не кри­ят опас­ност за те­лес­но­то и ду­шев­но здраве. Несъмнено, има и дру­ги пътища, во­де­щи по­-бър­зо към целта, оба­че на­ше­то из­ло­же­ние ня­ма ни­що об­що с тях, по­не­же те уп­раж­ня­ват оп­ре­де­ле­ни въз­дейс­т­вия вър­ху човека, ко­ито един опи­тен окул­тист не мо­же да приеме. А от­дел­ни­те фра­ме­ти от тях, които се по­явя­ват тук или там, не во­дят до ни­що добро, а са­мо раз­ру­ша­ват здравето, щас­ти­ето и душев­ния мир. Който не ис­ка да вли­за в съ­юз с тъм­ни­те си­ли за чи­ято ис­тин­с­ка същ­ност и про­из­ход той не мо­же и да знае нищо, не­ка изоб­що да не се за­ни­ма­ва с та­ки­ва неща.

При всич­ки обстоятелства, пре­по­ръ­чи­тел­но е за окул­т­ни­ят уче­ник да пре­кар­ва из­вес­т­но вре­ме всред ти­хо­то спокойствие, пре­лес­т­та и вът­реш­но­то дос­тойн­с­т­во на природата. Особено бла­гот­вор­но се от­ра­зя­ва вър­ху окул­т­но­то обучение, ако то из­ця­ло про­ти­ча всред зе­ле­ния рас­ти­те­лен свят, всред ог­ре­ни­те от Слънцето планин­с­ки ве­ри­ги или всред чуд­ния тре­пет на простодушието. Такава сре­да до­веж­да вът­реш­ни­те ду­хов­ни ор­га­ни до ед­на хармония, ко­ято ни­ко­га не мо­же да въз­ник­не в мо­дер­ни­те градове.

Известно пре­дим­с­т­во пред град­с­кия чо­век има то­зи, кой­то по­не през детс­т­во­то си, е имал слу­чай да ди­ша боро­вия въздух, да се вглеж­да в снеж­ни­те пла­нин­с­ки вър­хо­ве и да наб­лю­да­ва ти­хи­те дви­же­ния на гор­с­ки­те жи­вот­ни и насекоми. Но хората, при­ну­де­ни да жи­ве­ят в градовете, не би­ва да ли­ша­ват сво­ите раз­ви­ва­щи се ду­шев­ни и ду­хов­ни ор­га­ни от ин­с­пи­ри­ра­що­то вли­яние на ду­хов­но­то обучение. Ако очи­те на един чо­век не мо­гат вся­ка про­лет да прос­ле­дя­ват ден след ден раз­лис­т­ва­не­то на зе­ле­ни­те по­ля и гори, то­га­ва пред сър­це­то си той тряб­ва да пос­та­ви ве­ли­чес­т­ве­ни­те уче­ния на Бхагават Гита, Тома Кемпийски, са­мо­то Евангелие на Йоан, или пък оп­ре­де­ле­ни тек­с­то­ве от ан­т­ро­по­соф­с­ка­та литература. Има мно­го пъ­тища към вър­хо­ве­те на познанието, по­ра­ди ко­ето пра­вил­ни­ят из­бор е край­но необходим.

В оп­ре­де­ле­ни слу­чаи например, ня­кой мо­же да е нап­ред­нал из­к­лю­чи­тел­но мно­го в окул­т­ния път. Той мо­же, та­ка да се каже, да се на­ми­ра са­мо миг пре­ди от­ва­ря­не­то на не­го­ви­те ду­шев­ни очи, на не­го­ви­те ду­хов­ни уши; и то­га­ва той има щас­ти­ето да се но­си над спо­кой­ни­те или мо­же би ра­зя­ре­ни вод­ни маси, та­ка че за­ве­са­та пред ду­шев­ни­те очи па­да и той вне­зап­но ста­ва виждащ. В дру­ги слу­чаи чо­век съ­що е стиг­нал тол­ко­ва напред, че та­зи за­ве­са прос­то са­ма очак­ва да бъ­де свалена, нап­ри­мер от те­жък удар на съдбата. Ако за обик­но­ве­ния чо­век по­до­бен удар би до­вел до пъл­но из­чер­п­ва­не на не­го­вата си­ла и до заг­лу­ша­ва­не на не­го­ва­та енергия, за окул­т­ни­ят уче­ник всич­ко то­ва е на­ча­ло на Просветлението. Трети очак­ва с тър­пе­ние и жи­вее дъл­ги го­ди­ни без ня­ка­къв ви­дим резултат. Внезапно спо­кой­но­то съ­зер­ца­ние в ти­ха­та му стая се на­ру­ша­ва и око­ло не­го се раз­ли­ва ду­хов­на светлина; сте­ни­те из­чез­ват и ста­ват ду­шев­но прозрачни; един нов свят се от­к­ри­ва пред него­ви­те ве­че виж­да­щи очи или проз­ву­ча­ва за не­го­ви­те ве­че от­во­ре­ни ду­хов­ни уши.

Условията за встъп­ва­не в окул­т­но обу­че­ние съв­сем не са произволни. Те се оп­ре­де­лят от са­ма­та същ­ност на окул­т­но­то познание. Както да­ден чо­век не би мо­гъл да ста­не художник, ако не ис­ка да взе­ме чет­ка­та в ръ­це­те си, та­ка и ни­кой не мо­же да по­лу­чи окул­т­ни познания, ако не же­лае да из­пъл­ни не­об­хо­ди­ми­те изис­к­ва­ния на окул­т­ния учител.

Самият той ве­че е ми­нал под­гот­ви­тел­ни­те пъ­ти­ща към поз­на­ни­ето на вис­ши­те све­то­ве и от соб­с­т­вен опит знае как­во е необходимо. Дали ня­кой ще след­ва съ­щи­те пътища, из­ця­ло за­ви­си от не­го­ва­та сво­бод­на воля. Ако ня­кой би по­ис­кал от учи­те­ля ука­за­ния за окул­т­но обу­че­ние без да спаз­ва пред­ва­ри­тел­ни­те условия, той би при­ли­чал на човек, кой­то заявява: на­учи ме да рисувам, са­мо че не ме ка­рай да се до­кос­вам до четката.

Окултният учи­тел ни­ко­га ня­ма да пред­ло­жи нещо, ако то е в про­ти­во­ре­чие със сво­бод­на­та во­ля на ученика. Обаче на­ла­га се да подчертаем, че един твър­де общ стре­меж към вис­ше­то поз­на­ние не е достатъчен. Естествено, то­зи стре­меж е при­същ на мнозина, но ако чо­век се за­до­во­ля­ва са­мо с не­го и не за­чи­та спе­ци­ал­ни­те ус­ло­вия за окул­т­но обучение, той ня­ма да пос­тиг­не нищо. Върху то­зи факт след­ва да се за­мис­лят онези, ко­ито се оп­лак­ват от труд­нос­ти­те на окул­т­но­то обучение.

Нека се­га из­б­ро­им оне­зи условия, ко­ито се пос­та­вят пред окул­т­ни­ят ученик. Налага се да подчертаем, че при тях се изис­к­ва не съ­вър­ше­но изпълнение, а са­мо стре­меж към та­ко­ва изпълнение. Никой не мо­же да ги изпъл­ни докрай; оба­че да по­еме пъ­тя на тях­но­то из­пъл­не­ние мо­же всеки. Важни са во­ля­та и ис­тин­с­ко­то жела­ние да се по­еме тък­мо то­зи път.

Първото Условие е следното: уче­ни­кът тряб­ва да обър­не вни­ма­ние вър­ху под­дър­жа­не­то на сво­ето те­лес­но и ду­шев­но здраве. Естествено, здра­ве­то не за­ви­си от во­ля­та на човека, но да се стре­ми към здра­ве мо­же всеки. Що се от­на­ся за фи­зи­чес­ко­то здраве, по­-важ­но от всич­ко дру­го е да се отс­т­ра­нят вред­ни­те влияния. Често при из­пъл­не­ни­ето на на­ши­те за­дъл­же­ния ние се пос­та­вя­ме при вред­ни за здра­ве­то условия. Човек тряб­ва точ­но да пре­це­ня­ва ко­га да пос­та­ви своя дълг по­-ви­со­ко от гри­жа­та за соб­с­т­ве­но­то си здраве. Колко мно­го са нещата, от ко­ито той мо­же да се от­ка­же ако има здра­ва воля! В мно­го слу­чаи окул­т­ни­ят уче­ник тряб­ва да пос­та­ви дъл­гът над здравето, а по­ня­ко­га и над са­мия живот; оба­че нас­ла­да­та – никога.

Мнозина по­соч­ват сво­ята жиз­не­на сре­да ка­то при­чи­на за при­вид­ни­те труд­нос­ти в раз­ви­ти­ето си. Те казват:  „при мо­ите ус­ло­вия на жи­вот аз не мо­га да се развивам“. За мно­го от те­зи хо­ра мо­же би е же­ла­тел­но да про­ме­нят сво­ите жиз­не­ни условия; оба­че за це­ли­те на окул­т­но­то обу­че-ние то­ва съв­сем не е необходимо. Всяка чо­веш­ка дейност мо­же да е от пол­за на човечеството; и за чо­веш­ка­та ду­ша е мно­го по­-дос­той­но да вник­не в не­об­хо­ди­мос­т­та от ед­на незначителна, до­ри отблъскваща, но по­лез­на за об­щес­т­во­то работа, от­кол­ко­то да смята: „та­зи ра­бо­та е не­под­хо­дя­ща за мен, аз съм приз­ва­на за не­що по-добро“.

Нездравият чув­с­т­вен и мис­ло­вен жи­вот във всич­ки слу­чаи ни от­да­ле­ча­ва от пъ­ти­ща­та към вис­ше­то познание. Тук ре­ша­ва­щи са ясното, спо­кой­но мислене, как­то и вер­ни­ят усет за нещата. Нищо не тряб­ва да бъ­де тол­ко­ва чуж­до за окул­т­ния ученик, как­то склон­нос­т­та към мечтателство, лес­на възбудимост, нервност, ек­зал­та­ция и фанатизъм. Той е длъ­жен да об­х­ва­ща всич­ки си­ту­ации в жи­во­та с ве­рен поглед, да се ориентира точ­но при всич­ки жи­тейс­ки обстоятелства. Ако окул­т­ни­ят уче­ник не из­пъл­ни то­ва условие, вместо във вис­ши­те светове, той ще по­пад­не в све­та на сво­ето соб­с­т­ве­но въображение. За не­го ме­ро­дав­но ста­ва не истината, а об­щоп­ри­ето­то мнение.

Второто Условие предполага окул­т­ни­ят уче­ник да из­жи­вя­ва се­бе си ка­то ед­на част от ця­лос­т­ния живот. От из­пъл­не­ни­ето на то­ва ус­ло­вие за­ви­си из­к­лю­чи­тел­но много. Ако нап­ри­мер съм въз­пи­та­тел и мо­ят въз­пи­та­ник не се раз­ви­ва спо­ред же­ла­ни­ят от мен идеал, не тряб­ва да се нас­т­ройвам сре­щу детето, а сре­щу са­мия се­бе си. И то­га­ва съм длъ­жен да ста­на ед­но ця­ло с детето, и то до та­ка­ва степен, че да се запитам: „да­ли про­пус­ки­те на де­те­то не са всъщ­ност пос­ле­ди­ци от мо­ите лич­ни недостатъци? “ Вместо да на­соч­вам не­до­вол­с­т­во­то си сре­щу него, се­га аз ще раз­мис­ля как­во тряб­ва да направя, за да мо­же в бъ­де­ще де­те­то да от­го­во­ри по­-доб­ре на мо­ите изисквания.

Подобен усет на не­ща­та пос­те­пен­но про­ме­ня у чо­ве­ка це­лия му на­чин на мислене. Сега ве­че аз се обръщам, при­мер­но към един прес­тъп­ник по съ­вър­ше­но друг начин, от­кол­ко­то по-рано. Вече съм сдър­жан в мо­ята пре­цен­ка и си казвам: „аз съ­що съм са­мо един чо­век ка­то него. и мо­же би един­с­т­ве­но възпитанието, ко­ето съм получил, ме е пред­па­зи­ло от не­го­ва­та съдба!“ И то­га­ва бър­зо сти­гам до мисълта, че то­зи мой съб­рат би бил съв­сем друг, ако учителите, ра­бо­ти­ли с мен би­ха се за­ни­ма­ва­ли и с него. Аз прос­то съм по­лу­чил нещо, ко­ето му е би­ло от казано; мо­ето бла­го­по­лу­чие аз дъл­жа са­мо на обстоятелството, че той е ли­шен от него.

Така сти­гам съв­сем бли­зо до представата, че аз съм са­мо мал­ка час­ти­ца от ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и съм со­ли­дар­но от­го­во­рен за всичко, ко­ето ста­ва по света. Това съв­сем не означава, че по­доб­на ми­съл тряб­ва да се про­яви в чис­то външ­ни и аги­та­тор­с­ки действия. Най-напред тя тряб­ва ти­хо да уз­рее в душата. Едва по­-къс­но и пос­те­пен­но тя ще се от­ра­зи и вър­ху външ­но­то по­ве­де­ние на човека.

С всич­ко то­ва е не­пос­ред­с­т­ве­но свър­за­но и Третото Условие на окул­т­но­то обучение. Уче­ни­кът тряб­ва да се из­диг­не до убеждението, че не­го­ви­те мис­ли и чув­с­т­ва имат за све­та съ­що­то значение, как­во­то имат и не­го­ви­те действия. Той тряб­ва да разбере, че ед­нак­во вред­но е да мра­зиш своя ближен, как­то и да го удариш. Следователно, ко­га­то ра­бо­тя за мо­ето лич­но усъвършенствуване, аз доп­ри­на­сям не­що не са­мо за се­бе си, а за це­лия свят. От мо­ите чис­ти чув­с­т­ва и мис­ли све­тът из­в­ли­ча съ­ща­та полза, как­то и от мо­ето об­раз­цо­во поведение. Докато не се убе­дя в кос­ми­чес­ко­то зна­че­ние на моя вът­ре­шен живот, аз не съм го­ден за окул­т­но обучение. Аз тряб­ва да призная, че мо­ите чув­с­т­ва пре­диз­вик­ват съ­що­то въздействие, как­то и дви­же­ни­ята на мо­ята ръка.

Четвъртото Условие: Окултният уче­ник е длъ­жен да на­ме­ри злат­на­та сре­да меж­ду онова, ко­ето на­ла­гат външ­ни­те ус­ло­вия и това, ко­ето той сам на­ми­ра за пра­вил­но в сво­ето поведение. Той не тряб­ва да на­товар­ва об­к­ръ­же­ни­ето си с неща, ко­ито не са по не­го­вите сили; но от дру­га стра­на той тряб­ва да е на­пъл­но сво­бо­ден от за­дъл­же­ни­ето да из­пъл­ня­ва са­мо изис­к­ва­ни­ята на другите. Така той ще из­г­ра­ди в се­бе си това, ко­ето Духовната Наука на­ри­ча „ду­хов­ни везни“. От ед­на­та им стра­на стои ед­но „от­к­ри­то сърце“ за пот­реб­нос­ти­те на външ­ния свят, а от дру­га­та – „вът­реш­на уве­ре­ност и не­по­ко­ле­би­ма­та твърдост“.

Ето че сти­га­ме и до Петото Условие: пос­то­ян­с­т­во­то в прес­лед­ва­не на вед­нъж взе­то­то решение. Нищо не тряб­ва да от­к­ло­ня­ва окул­т­ни­ят уче­ник от не­го­во­то ре­ше­ние ос­вен си­гур­но­то убеждение, че е на гре­шен път. Тук един­с­т­ве­но ре­ша­ва­ща е лю­бов­та към действието. И то­га­ва ни­що не мо­же да го спре, ко­га­то той ре­ши да прев­ръ­ща сво­ите ре­ше­ния в действия, кол­ко­то и чес­ти да са външ­ни­те неуспехи. Така той сти­га до там, че не­за­ви­си­мо от външ­ни­те резултати, на­ми­ра удов­лет­во­ре­ние в са­ми­те действия. Той ще се на­учи да при­на­ся в жер­т­ва на све­та сво­ите дейс­т­вия и ця­ла­та своя същност; не­за­ви­си­мо от то­ва как све­тът гле­да на те­зи жертви.

Шестото Условие изис­к­ва от уче­ни­ка да раз­вие чув­с­т­во­то на бла­го­дар­ност спря­мо всичко, ко­ето му се случ­ва във фи­зи­чес­кия свят. Той тряб­ва да гле­да на своя ли­чен жи­вот ка­то на дар от це­лия Космос. Колко мно­го не­ща са необходими, за да мо­же все­ки от нас да по­лу­чи и под­дър­жа своя живот! Колко мно­го дъл­жим на при­ро­да­та и дру­ги­те хора! Към та­ки­ва мис­ли тряб­ва да е скло­нен все­ки окул­тен ученик. Без тях чо­век не мо­же да раз­вие у се­бе си она­зи все­мир­на любов, ко­ято е не­об­хо­ди­ма за пос­ти­га­не на вис­ши­те познания. Нищо, към ко­ето аз не из­пит­вам любов, не мо­же да се от­к­рие на мо­ята душа.

Някой чо­век мо­же би ще възрази, очак­вай­ки обу­че­ни­ето да про­ти­ча в не тол­ко­ва стро­ги форми. Обаче все­ки вът­ре­шен по­рив тряб­ва да има своя вън­шен еквивалент. Както ед­на кар­ти­на не е не­що реално, ако съ­щес­т­ву­ва са­мо в гла­ва­та на художника, та­ка и не мо­же да има окул­т­но обу­че­ние без съ­от­вет­ни­те външ­ни признаци. Вярно е, че същ­нос­т­та на не­ща­та е в духа, а не във формата, но как­то формата, ли­ше­на от Дух, е без­лич­на и жалка, та­ка и Духът би ос­та­нал инертен, ако не съ­умее да съз­да­де за се­бе си под­хо­дя­щи­те форми. Посочените ус­ло­вия пра­вят окул­т­ния уче­ник дос­та­тъч­но силен, за да из­пъл­ни и по­-на­та­тъш­ни­те изис­к­ва­ния на окул­т­но­то обучение. Ако те­зи ус­ло­вия ос­та­нат неизпълнени, той ще зас­та­ва без­по­мо­щен пред вся­ко но­во пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во на жи­во­та.

Окултният уче­ник ни­ко­га не тряб­ва да уни­що­жа­ва ни­що за­ра­ди са­мо­то уни­що­жа­ва­не и то не са­мо в сфе­ра­та на кон­к­рет­ни­те действия, но и в сфе­ра­та на думите, чув­с­т­ва­та и мислите. В не­го тряб­ва да го­ри ра­дос­т­та от съзиданието, от въз­раж­да­не­то и той не би­ва да при­бяг­ва към раз­ру­ши­тел­ни действия, ос­вен ако чрез тях ще блик­нат но­ви фор­ми на живот. С то­ва не ис­кам да кажем, че на окул­т­ния уче­ник се пре­по­ръч­ва да ос­та­не па­си­вен наб­лю­да­тел при ек­с­пан­зи­ята на злото; в зло­то той тряб­ва да тър­си оне­зи елементи, с чи­ято по­мощ ще го пре­об­ра­зи в не­що добро. За не­го ще ста­ва все по-ясно, че на­й-п­ра­вил­но­то пре­одо­ля­ва­не на зло­то и не­съ­вър­шен­с­т­во­то се със­тои в съз­да­ва­не­то на нещо, ко­ето е доб­ро и съвършено.

Окултният уче­ник знае че не мо­же да бъ­де съз­да­де­но не­що от нищо, но че не­съ­вър­ше­но­то мо­же да бъ­де пре­об­ра­зе­но в не­що съвършено. Който из­г­ра­ди в се­бе си из­вес­т­на склон­ност към твор­чес­т­во и съзидание, ско­ро от­к­ри­ва в ду­ша­та си она­зи способност, ко­ято му поз­во­ля­ва ис­тин­с­ки да се про­ти­во­пос­та­вя на злото. Ако чо­век встъп­ва в ед­но окул­т­но обучение, тряб­ва да е наясно, че не­го­ва­та ми­сия ще е да гради, а не да разрушава.

Мнозина констатират, че не нап­ред­ват в обучението, въп­ре­ки неп­ре­къс­на­ти­те им спо­ред тях, усилия. Причината е, че те не са раз­б­ра­ли ис­тин­с­кия сми­съл на ра­бо­та­та и мо­лит­ве­но­то смирение. Една дейност ще ос­та­не без успех, ако тя се пред­п­ри­ема са­мо за­ра­ди успеха; съ­що и все­ки вид обучение, ако то про­ти­ча без­ мо­лит­ве­но смирение. Истинският нап­ре­дък ид­ва не от успеха, а от лю­бов­та към ра­бо­тата. И ко­га­то уче­ни­кът се стре­ми към здра­во мис­ле­не и точ­ни преценки, той не тряб­ва да сму­ща­ва сво­ето мо­лит­ве­но сми­ре­ние с про­ява на не­до­ве­рие и съмнение.

Хо­ра­та сти­гат до тол­ко­ва раз­лич­ни „гледища“ и „становища“ от­нос­но вис­ши­те светове. Но в дейс­т­ви­тел­ност за вис­ши­те ис­ти­ни е ва­лид­но са­мо ед­но мнение. И чо­век мо­же да стиг­не до то­ва мнение, са­мо ако чрез ра­бо­та и мо­лит­ве­но сми­ре­ние се из­диг­не до там, от­къ­де­то виж­да ис­ти­на­та с не­съм­не­на точност. До пог­реш­ни из­води сти­гат са­мо тези, ко­ито не са дос­та­тъч­но под­гот­ве­ни и съ­дят за не­ща­та спо­ред сво­ите ру­тин­ни пред­с­та­ви и мисли. Както ма­те­ма­ти­чес­ка­та те­оре­ма мо­же да има са­мо ед­но мнение, та­ка е и за нещата, ко­ито се отна­сят до вис­ши­те светове. Но за да стиг­не до то­ва „мнение“, до то­зи „възглед“, чо­век тряб­ва да се подготви.

Тайната Наука не на­ла­га ни­ко­му ед­на или дру­га истина, тя не си слу­жи с ня­как­ви догми; но тя по­соч­ва един път. Всеки би мо­гъл – ве­ро­ят­но след мно­го пре­раж­да­ния – сам да на­ме­ри то­зи път, кой­то окул­т­но­то обу­че­ние е в със­то­яние зна­чи­тел­но да съкрати. А та­ка чо­век сти­га мно­го по­-ра­но до степента, ко­га­то мо­же да дейс­т­ву­ва във вис­ши­те светове, къ­де­то ду­хов­ни­те уси­лия се прев­ръ­щат в ис­тин­с­ка по­мощ за чо­веш­ка­та еволюция.

Само то­зи кой­то е за­поз­нат с нещата, мо­же да пред­п­ри­ема в пъл­но съз­на­ние упражненията, во­де­щи до поз­на­ние на свръх­се­тив­ни­те светове. В окул­т­но­то обу­че­ние не мо­же да се пос­тъ­пи по друг на­чин и там вся­ко не­си­гур­но на­пип­ва­не в мра­ка е не­що стро­го забранено. Ако ня­кой не нап­ред­ва с от­во­ре­ни очи, мо­же да ста­не медиум, но не и яс­но­ви­дец в сми­съ­ла на Тайната Наука.

Следва продължение…