„Причината за това, името на Свети Йоан Кръстител да се свързва с Еньовден, може да бъде намерена в Евангелие от Лука. Майката на Свети Йоан Кръстител
„Причината за това, името на Свети Йоан Кръстител да се свързва с Еньовден, може да бъде намерена в Евангелие от Лука. Майката на Свети Йоан Кръстител, Елисавета, е братовчедка на Мария, майката на Исус. Когато архангел Гавраил възвестява на Мария, че ще има дете, той ѝ казва също, че нейната братовчедка, Елисавета, която е смятана за бездетна, е бременна в шестия месец.
Бременността на Елисавета е започнала шест месеца преди бременността на Мария, което означава, че детето на Елисавета, Йоан Кръстител, трябва да е родено около шест месеца преди Исус. Естествено, за точните рождени дни на двете момчета може само да се гадае, но след като раждането на Исус се празнува няколко дни след най-късия ден на годината, изглежда съвсем логично да определим за дата на раждане на Йоан Кръстител Еньовден, който се пада няколко дни след най-дългия ден на годината. Тоест може да се каже, че има историческа причина да свържем Свети Йоан Кръстител с Еньовден. Но всъщност този шестмесечен интервал между двете рождени дати има много по-дълбок смисъл.
Зимното и лятното слънцестоене са двете „повратни точки“ на годината. След зимното слънцестоене дните започват да стават по-дълги, което означава, че силата на слънцелъченето започва да нараства. След лятното слънцестоене дните започват да се стават все по-къси и силата на слънцелъченето намалява. Но, и с това „но“ открехваме вратата към същинската мистерия на Еньовден, всичко това се отнася до физическото слънце, до физическата слънчева светлина. Обаче съществува и духовно слънце или физическата слънчева светлина, видима за нашите очи, се явява само „тялото“ на духовните сили.
Човешкият дух се нуждае от солидно физическо тяло, за да живее на Земята, но има същества от много по-висок порядък, чиято физическа проява е слънчевата светлина. Всички „Слънчеви богове“ на древните митологии – египетският Бог Ра, вавилонският Бог Шамаш, гръцкият Бог Хелиос – са символични образи на духовните сили, чиято физическа „дреха“ е слънчевата светлина.
Днес тази „дреха“, физическата слънчева светлина, е необходимо условие за физическото ни съществуване. Без тази светлина растенията нямаше да могат да растат, защото нямаше да бъде възможна фотосинтезата, разлагаща въглеродния двуокис на въглерод и кислород. Нямаше да има какво да дишаме и какво да ядем. И точно както човешкото тяло има нужда от физическа слънчева светлина, човешкият дух има нужда от Слънчевия дух.
Какво представлява тази нужда? Какво е това, което Слънчевият дух дава на човешкия дух?
Към отговора на този въпрос трябва да подходим постепенно, стъпка по стъпка, и в отговора му ще открием какво означава празникът Еньовден. По време на епохата, наречена Новокаменна, на Британските острови живеела раса, за която този празник бил най-сакралният празник в годината. Това била онази по-стара от келтите раса, която построила Стоунхендж. Все още не е известно как е постигнат този инженерен подвиг. За тези хора физическата слънчева светлина не представлявала интерес. Рудолф Щайнер обяснява, че ясновидският поглед на техните жреци бил отправен към сянката, хвърляна от камъните при изгрева на слънцето по време на лятното слънцестоене. В тази сянка, там, където физическата светлина не можела да проникне през камъка, прониквала духовната светлина. Именно защото физическата светлина била задържана, те можели да съзрат духовните сили на Слънцето. И животът на хората бил подреждан съобразно с мъдростта, която жреците получавали от Слънчевия дух, когото виждали в тъмните сенки, хвърляни от камъните.
В онези древни времена животът на общностите, на племената и народите не бил регулиран от държавата или от демократичния мажоритарен вот. Въобще не бил регулиран с помощта на човешкия интелект, а с помощта на по-висши сили. В наши дни онези сили, с които можели да „се съветват“ ясновиждащите жреци в сянката, задържаща физическата светлина, са угаснали.
Способността за свързване със Слънчевия дух в тъмата на сянката е изчезнала в хода на вековете, но една следа от нея е запазена в литературата от Римско време. Това е книга, написана от римския автор Апулей през 2 век. Озаглавена е „Златното магаре“ и разказва за млад мъж, който е превърнат в магаре от магьосница и за всичките му приключения по време на магията. Историята е истинска сатира на живота в разпадащата се Римска империя, който не е много различен от живота на съвременното общество, в което всичко е позволено. Но към края си книгата става доста сериозна. Героят е върнат към човешкия си образ от богинята Изида и е посветен в мистериите ѝ.
Самият автор на книгата, Апулей, бил посветен в мистериите на Изида и говори през собствените си преживявания. От тази лична опитност идват думите, изречени от посветения: „Стоях пред боговете на небето и подземните богове, и видях Слънцето в полунощ“.
Какво означава „да видиш Слънцето в Полунощ“? В мистериите от Стоунхендж огромни камъни задържали физическата слънчева светлина, така че духовното слънце можело да бъде видяно от ясновидеца. В Мистериите на Изида цялата планета Земя стояла между посветения и физическото слънце. В полунощ ние сме в най-тъмната сянка, хвърляна от Земята, но в тази тъмнина посветеният в мистериите на Изида виждал духовното слънце.
Както мистериите от Стоунхендж, така и мистериите на Изида говорят за едно и също нещо – за духа, който ни се разкрива, когато физическата светлина бъде задържана. Как работи тази духовна слънчева светлина? Каква е същността на тази светлина, която се проявява в мрака?
Ние говорим за лятното слънцестоене, за апогея на лятото. Лятото е този сезон, който ни разкрива безбрежната многоликост на същността на духовната светлина, творяща в мрака.
Да обърнем внимание върху растежа на едно растение – например на едногодишно растение в градината, на едно цвете. Първо, върху стъбълцето се появяват зелени листа, които използват слънчевата светлина за фотосинтеза. Благодарение на това растението израства до определена височина. Тогава то образува така наречената пъпка. Какво представлява пъпката? Тя е струпване на зелени листа, което формира нещо като външна стена, спираща проникването на слънчевата светлина вътре в пъпката. Тъкмо вътре в пъпката, в мрака на вътрешността ѝ, се създават цветните венчелистчета, а заедно с тях се появяват и репродуктивните органи, които ще дадат нов живот на цветето в бъдеще. Красотата на цветето, дори семената и плодовете, които ще съберем по-късно, са резултат от силите, които работят вътре в тъмната утроба на пъпката, резултат от духовната светлина.
Има и още по-удивителен пример, онагледяващ тази духовна светлина. Ако наблюдавате една гъсеница, тя се храни с любимите си листа и расте ли расте до един определен момент. След това спира да се храни и да расте, и променя тялото си, превръщайки се в какавида. Какавидата отново представлява една външна обвивка, която не позволява на слънчевата светлина да проникне вътре. Вътре в тази обвивка се ражда пеперудата, която изхвръква на светлина. Пеперудата, както цветето, идва на бял свят чрез онази светлина, която умеели да виждат в сянката жреците от Стоунхендж.
Външната светлина, светлината, която виждаме, е необходима на зелените листа, на гъсеницата, но не може да продължи развитието на растението и насекомото отвъд даден момент. Красотата на цъфналото цвете, на развитата пеперуда, бъдещето оцеляване на видовете, всичко това е в резултат на работата на светлина, която не виждаме с нашите физически очи. Това е светлината на слънцето, която посветеният в мистериите на Изида виждал в полунощ – духовното слънце.
Биолозите наричат процеса, в който една форма на живот, гъсеницата, се превръща в нещо съвсем различно, пеперудата – „метаморфоза“, гръцка дума, която означава промяна.
В Античния свят думата метаморфоза била използвана за магическите превращения в митовете и приказките, например метаморфозата в споменатата история от Апулей, в която човек се превръща в магаре и после обратно в човек.
Защо авторът Апулей, посветеният в мистериите на Изида, разказва тази история? На повърхността това е една сатира, осмиваща гнилостта на живота в древен Рим. Но под тази повърхност се крие по-дълбоко значение. Младият мъж е съблазнен от покварените навици на тогавашното общество да се превърне в роб на низшите си животински инстинкти – това е значението на историята, в която магьосница го превръща в магаре. Но съществува сила, която може да превърне дори най-отблъскващите инстинкти в нещо по-висше, в нещо по-благородно. И тази мощ, тази сила на човешката душа не е нищо друго освен онази, която посветеният нарича „Слънцето в полунощ“. Това е искал да каже Апулей. В природата работи едно духовно слънце. Бихме могли да кажем, че то работи автоматично и превръща гъсениците в пеперуди. Но то работи и в човека, когато неговата душа призовава тази сила по своя воля. Мистериите на Изида, които водят начало от предхристиянските времена на Древен Египет, са го наричали „Слънцето в полунощ“ – слънцето, което работи в мрака на човешката душа. И това е силата, която става плът в Исус Христос.
Христос е вътрешната духовна светлина, която носи не просто растеж (като видимата светлина), а трансформация, метаморфоза.
Рудолф Щайнер дава удивителен пример за такава вътрешна трансформация. Той говори за гнева. Вероятно само малцина от нас не си спомнят за случай, в който сме направили или казали нещо от гняв и за което след това горчиво сме съжалявали.
Но ако не сме способни да усетим гняв от нещо глупаво, несправедливо или погрешно, ние никога няма да можем да развием истинска любов към доброто в човека.
Ако сме свидетели на глупави или злонамерени дела и останем индиферентни, ние оставаме на по-ниско от човешкото ниво. Наистина съществува праведен и справедлив гняв. Разбира се, ако просто дадем път на избухливостта си, с нищо няма да станем по-добри хора. Но ако се научим да контролираме и преодоляваме своите изблици на гняв – тогава силата на гнева ще се трансформира, ще се превърне в душевна топлина, струяща към другите. Рудолф Щайнер е обобщил всичко това с думите: „Ръката, която никога не е била свивана в юмрук, заради справедлив гняв, никога няма да е в състояние да даде благословия“.
Това важи не само за гнева, но и за всички нежелани тенденции в нас – те са като гъсеници, които очакват своята метаморфоза в пеперуди. Но тази метаморфоза няма да настъпи автоматично, както в природата. Тя ще дойде от свободната ни воля.
Силата, мощта, която носи такава трансформация идва от съществото, наречено в мистериите на Изида „Слънце в полунощ“, а в Библията – Христос. В предхристиянските времена само посветените можели да се докоснат до тази сила, до слънчевия дух. Но след Мистерията на Голгота, след като Христос става човек, тази сила е дадена на всяко човешко същество, ако и когато човек я призове в себе си.
И сега можем да се върнем към Йоан Кръстител. Негова е била задачата да извести за идването на Христовото същество, да бъде Негов вестител. Това, което е проповядвал обикновено се превежда: „Покайте се, понеже наближи Царството Небесно“. Но гръцката дума, преведена като „покайте се“ е „mετανοεῖτε“, което означава призив към вътрешна трансформация, към метаморфоза на духа. Йоан Кръстител, детето, родено на Еньовден, възвестява идването на слънчевия дух – духа, който жреците от Стоунхендж са виждали в сянката, хвърлена от камъните, огрени от лятното слънцестоене.
Така всяко цвете, всяка пеперуда, която виждаме през лятото, е една картина, един образ на това, което може да израсне и да се развие в нашите собствени души по силата на метаморфозата. Нашата собствена душа трябва да бъдат като една красива лятна градина, това е надеждата и правилното настроение за Еньовден.“
(Из „Духовните извори на християнските празници“, Чарлз Ковач)
* * *
Рудолф Щайнер:
„Когато човекът долавя как живо му говорят празниците в онзи смисъл, в който са установени от древното човечество, тогава той се чувства духовно съединен със смисъла на тези празници. Тогава той разбира какво трябва да бъде събудено в човешката душа с помощта на едно такова познание.“
(Събр. съч. 143)
„Външната сила на Слънцето се изживява в пролетното и лятното Слънце. Тази външна слънчева сила, която е само оповестяване на вътрешната духовна сила на Слънцето, е изразена в евангелието в образа на Йоан, а насреща ѝ застава вътрешната духовна сила, изразена в Христос.
И когато физическата сила на Слънцето все повече намалява, духовната сила се покачва и става все по-мощна и по-мощна, като през Свещената Коледна нощ тя е най-силна. Това лежи в думите на Евангелието на Йоан: Той трябва да расте, пък аз да се смалявам.“
(Събр. съч. 98)
COMMENTS
Това Слово дава нещо специално на душата , смирение и покой.
Благодаря ! Светъл ден и Добра среднощна молитва .
Интересно и заслужаващо размисъл:
„Наистина съществува праведен и справедлив гняв. Разбира се, ако просто дадем път на избухливостта си, с нищо няма да станем по-добри хора.
Но ако се научим да контролираме и преодоляваме своите изблици на гняв – тогава силата на гнева ще се трансформира, ще се превърне в душевна топлина, струяща към другите.
Рудолф Щайнер е обобщил всичко това с думите:
„Ръката, която никога не е била свивана в юмрук, заради справедлив гняв, никога няма да е в състояние да даде благословия“.“
Липсва ми дефиниция за „справедлив гняв“.
За „праведен гняв“ също.
Кога гневът е „справедлив“ след като всеки живее в капсулата на собствената си „реалност“, развитие, път?
Има хора, които по характер са по-избухливи от другите и макар и да се онагледяват самите те за „праведни“, с ядливия си натюрел например действат на околните „отровно“, без да го съзнават.
Всъщност „трансформацията“ за която се говори тук като процес изисква едно доста добро, да не кажа отлично самопознание, самодисциплина и осъзната работа върху личното израстване.
Ако човек е доста напреднал в процеса на собственото си духовно съзряване би трябвало да не му се налага да „транс-формира“ гнева си, тоест да му дава нова форма.
В една друга статия се казваше, че човек не е в състояние да обича всички хора по равно, нещо такова.
Така е. Невъзможно е.
Защото не във всеки ще намериш Бог в степента, в която на теб ти е нужно.
Българската поговорка:
„Не може да мели с всеки брашно.“ синтизира тази истина, стегнато и образно, както впрочем всяка една друга българска поговорка.
Ако човек се е научил „кой е и сред какви хора“ му е „мястото“ ще се е научил и да е снизходителен към тези, които потенциално може да го „гневят“ както и да прилага пасващо и с време тази снизходителност.
Но…това в нашето стресово ежедневие е рядкост за съжаление.
Ако спрем да догмосваме и съдим другите ще напреднем най-вече в собственото си развитие.
Не напразно е казано, че трябва да почнем от себе си.
Тези, които „проповядват“ в наши дни с думите на Учителя и Щайнер, никак не са малко – напротив, числото им нараства.
И доста трябва да се внимава,
защото аз лично съм срещала сред това съсловие личности, които „проповядват вода, но пият вино“, такива, които имат явно да трупат още опитност точно с този вид „трансформация“.
Пожелавам на всички начинаещи успех!