Мъдри и вдъхновяващи мисли от Паулу Коелю (трета част)

Продължава от Мъдри и вдъхновяващи мисли от Паулу Коелю (втора част)

„Хубаво е да даваш, когато те молят, но още по-хубаво е да можеш да отдаваш всичко на някого, който нищо не ти е поискал.“

„…кръста – най-страшното от всички мъчения, измислени от хората. Спомням си, че Цицерон го бе нарекъл „най-отвратителното наказание“, защото предизвиквало ужасни мъчения, преди да настъпи самата смърт. А в днешно време хората носят кръста на гърдите си, окачват го по стените, в стаите, смятат го за религиозен символ, забравяйки, че той е бил инструмент за изтезание.“

„…ще осъзнаеш три важни неща. Първо: В мига, когато човек реши да застане срещу даден проблем, си дава сметка, че е много по-силен, отколкото си е мислил. Второ: цялата енергия, цялата мъдрост извира от един и същ източник, който обикновено наричаме Бог. Трето: никой не е сам в нещаститето си, винаги има още някой, който мисли, радва се или страда по същия начин, и това ни дава сили да се справим с предизвикателство, изникнало пред нас.“

„Благодаря на всички онези, които се изсмяха на мечтите ми.

Те вдъхновиха въображението ми.

Благодаря на всички онези, които искаха да ме смачкат в схемата си.

Те ме научиха на стойността на свободата.

Благодаря на всички, които ме излъгаха.

Те ми показаха силата на истината.

Благодаря на всички онези, които не повярваха в мен.

Те ме накараха да поместя планини.

Благодаря на всички тези, които ме отписаха.

Те ми дадоха кураж.

Благодаря на всички, които ме напуснаха.

Те направиха място на Новото.

Благодаря на всички онези, които ме предадоха и злоупотребиха с мен.

Те ме направиха бдителен.

Благодаря на всички онези, които ме нараниха.

Те ме научиха как се расте в болката.

Благодаря на всички онези, които нарушиха хармонията ми.

Те ме накараха да се боря за нея.

Но най-вече благодаря на всички, които ме обичат – такъв, какъвто съм.

Те ми дават сили да живея.“

„Илия си наля още една чаша. Започваше да му харесва да бъде с тази жена и това изпълни сърцето му с тревога. Любовта за него бе по-страшно преживяване от това да стои пред някой от войниците на Ахав с насочена към сърцето му стрела. Ако стрелата го улучеше, щеше да умре и Бог щеше да се погрижи за останалото. Но ако го ранеше любовта, той самият трябваше да понесе последствията.“

* * *

„Бяха на плажа с баща ѝ и той я помоли да провери дали водата е достатъчно топла. Тя беше на пет години и се почувства доволна, че може да бъде полезна. Отиде до водата и намокри краката си.

– Намокрих си краката, студена е – каза на баща си.

Той я гушна и я отнесе до брега. Без никакво предупреждение я хвърли във водата. Тя се стресна, но след това се зарадва на шегата.

– Как е водата? – попита баща й.

– Приятна е – отвърна тя.

– В такъв случай, когато занапред искаш да разбереш нещо – потопи се в него.“

„Тогава от небето се спуща огън — не огънят, който убива, а този, който разрушава старите стени и разкрива пред всяко човешко същество неговите истински възможности. Малодушните никога не оставят този огън да пламне в сърцата им. Единственото, което искат, е нещата бързо да се върнат към старото положение, за да могат да продължават да живеят и да мислят така, както са свикнали. Ала храбрите подпалват старото и изоставят всичко, дори и Бог, за да продължат напред, макар и с цената на големи душевни страдания.

„Храбрите винаги са упорити.“

Господ се усмихна от небето. Точно това искаше Той — всеки сам да поеме отговорността за собствения си живот. В края на краищата бе дал на чедата си най-хубавия от всички дарове: способността да избират и да решават как да постъпват.“

* * *

„Всъщност са четирийсет и пет минути, а ако не броим свалянето на дрехите, някоя друга престорена милувка, баналния разговор, обличането на дрехите, ще сведем времето на самия полов акт до единайсет минути.

Единайсет минути. Светът се въртеше около нещо, което трае само единайсет минути.

И заради тези единайсет минути в рамките на едно денонощие (ако приемем, че всички правят секс с жените си всеки ден, което би било лъжа и пълен абсурд) мъжете се женеха, издържаха семейство, понасяха плача на децата си, търсеха оправдания за закъсненията си, захласваха се по десетки, стотици други жени, с които биха желали да се разхождат край Женевското езеро, купуваха скъпи дрехи за себе си и още по-скъпи за жените си, плащаха на проститутки, за да компенсират онова, което им липсваше; на тях се крепеше една огромна индустрия от козметични средства, диети, гимнастика, порнография, власт — а когато се срещаха с други мъже, изобщо не говореха за жени, както е прието да се мисли. Разговаряха най-вече за работа, пари и спорт.

Имаше нещо много погрешно в съвременната цивилизация и то не беше свързано с унищожаването на тропическите гори на Амазония, озоновия слой, смъртта на пандите, цигарите, канцерогенните храни, положението в затворите, както се тръбеше в пресата…”

„Алхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докато прелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.

Алхимикът знаеше легендата за Нарцис – хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.

Но не по тоя начин завършва историята на Оскар Уайлд.

Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.

– Защо плачеш? – попитали ореадите.

– Плача за Нарцис – отвърнало езерото.

– О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис – продължили те. – В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.

– Нима Нарцис беше красив? – попитало езерото.

– Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? – отговорили изненадани ореадите. – Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?

Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:

– Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.

– Каква хубава история! – рече Алхимикът.“