Атлантската епоха

Вулканични катаклизми разрушили по-голямата част на Лемурийския континент и там, където днес е Атлантическият океан, се появила Атлантида. За разлика от глупостите, на които ни учат псведо-мистици и сензационери като Ернст Мулдашев, тя и нейните обитатели са се различавали от нашия сегашен свят в много отношения. Най-голямата разлика била в състава на атмосферата и водата на тази Епоха. От южното полукълбо идвало огненото дихание на вулканите, които още били много активни, докато от север се свличали ледените мразове на полярната област. Континентът Атлантида бил мястото, където се срещали тези две течения, вследствие на което неговата атмосфера била винаги наситена с гъста и непрозрачна мъгла – не толкова гъста, колкото в Лемурия, но много по-гъста от всичко, което може да се види в наши дни.

Тогава водата не била плътна като сега, а съдържала по-голямо количество въздух. Голямо количество вода било отложено и в тежката, мъглива атлантска атмосфера. През тази атмосфера Слънцето никога не греело ясно. То било като заобиколено с аура от светла мъгла, подобно на уличните лампи, когато се наблюдават през гъста мъгла.Тогава можело да се вижда само на няколко стъпки и очертанията на всички далечни предмети били неясни и неопределени. Човек бил ръководен повече чрез вътрешното възприемане, тъй като през тези отминали епохи, чак до епохата на идването на Христа, хората са имали вродено ясновидство, макар и намаляващо пропорционално на потапянето в материалния свят. Не само Земята, но и човекът на тази Епоха бил много по-различен от онова, което представляват съвременните хора. Тогавашният човек имал глава, но почти нямал чело; неговият мозък почти нямал челна част. Също така, в сравнение с нашето човечество, атлантите били гиганти.

С течение на времето атмосферата започнала бавно да се прояснява, а успоредно с това душите на атлантите все по-здраво се свързвали с телата им, за сметка на връзката с Духа. Така човекът постепенно загубил досег с духовните светове; те ставали все по-неясни, докато в същото време все по-ясно се очертавал физическият свят. Но едва към последната третина от тази епоха човекът напълно се пробудил за физическия свят. В началото атлантът не възприемал ясно очертанията на предметите и хората, но виждал душата им и моментално разбирал дали те са полезни или вредни за него. Това качество, на много по-високо ниво, ще бъде налице при следващите раси след нашата и вече никой няма да може да скрие постъпките си както в наши дни – всичко ще бъде като изписано на лицето му и външния вид ще отговаря напълно на душевността – т.е. злият и примитивен човек ще изглежда като такъв, а добрият ще носи благородни черти. И това няма да бъде свързано с генетични и наследствени фактори, а само с това, което всеки сам е изработил в себе си.

Но да се върнем на атлантите: по духовен път те получавали информация как да се отнасят с другите и как да избягва опасността. Поради това, когато духовният свят постепенно избледнял в съзнанието на тогавашния човек, скръбта му от загубата била много голяма.

За разлика от лемурийците, у атлантите се явили и зачатъци на реч и на памет. Последната била развита от тях в колосални размери, които днес не можем да си представим, за да компенсира липсата на аналитичен ум и чрез спомена за своите опитности да могат да се справят със своите задачи и проблеми. Те вече не си служели само със звукове, както правели лемурийците, а използвали и думи. За тях речта била свята, тъй като била смятана за най-високата и пряка проява на Духа в материалния свят. С нейната сила никога не се злоупотребявало, нито пък била принизявана до бръщолевене и клюкарстване.

Около средата на атлантската епоха се зародил обичаят да се почитат потомците на заслужилите велики хора, но за тях това било напълно основателно. Вследствие на особеното обучение през тази епоха бащата имал силата да предаде своите качества на сина по начин, невъзможен за днешното човечество. За сравнение – това, което днес познаваме като почитане на даден човек заради неговите предшественици е напълно безпочвена традиция.

Към средната трета на Атлантската Епоха откриваме началото на отделните нации. Тогава хората се групирали на общности според предпочитанията и интересите си, а водачите на човечеството посвещавали велики Крале, които да управляват народа, над който им билада дена огромна власт. Масите ги почитали с всичката почит, полагаща се на избраните наистина по Божие благоволение Крале. Това обаче довело до пълен крах на цялата тогавашна цивилизция, понеже след време кралете се опиянили от властта си и забравили, че последната им била дадена по Божие благоволение. Те започнали да си служат със силата си безчестно и да преследват егоистични цели вместо общото благо, а постепенно този упадък се разпространил и сред цялото население, у което също процъфтяла черната магия и това наложило да бъде унищожено, за да се започне наново с петата раса.

За този момент Учителя казва:

„По време на Атлантида ние загубихме сражението, защото не можахме да проникнем в най-дълбоките помисли на злото. Но сега ние два пъти грешка не правим.“

Иначе казано – тогава човечеството е било „надценено“ – дадени са му знания и дарби, с които то е злоупотребило и се е отклонило от правия път. Според мен това е една от причините в нашата епоха езотеричното познание да се пази толкова дълбоко и да се открива на достойните, само след като те напълно докажат, че са готови за него.

Към средата на втората половина на атлантската епоха атмосферата на Атлантида започнала да се прояснява, а заедно с това и душите се свързали още по-здраво с телата, което значително намалило силата им да влияят над Природата. Така човекът започнал да вижда предметите ясно, с добре очертани контури, но и до голяма степен загубил способността си да възприема висшите светове. Закон е, че не може да бъде постигнат какъвто и да било напредък, без жертването на някоя дотогава притежавана способност, която по-късно отново ще се възвърне в по-висша форма. Това важи с пълна сила и за ясновидството, което ще бъде развито до много по-големи висоти в предстоящата шеста раса.

Замяната на духовни сили за физически способности била необходима, за да може човек да бъде в състояние да функционира без външно ръководство във физическия свят, който трябвало да завоюва. След време неговите духовни способности ще бъдат възвърнати, когато благодарение на опитностите, придобити с пребиваването му в по-плътния физически свят, той ще може да си служи с тях правилно. Когато разполагал с тях, той нямал знание за правилното им използване, а те били твърде ценни и много опасни, за да бъдат използвани като играчки и за експериментиране. Преди големия потоп, под ръководството на едно велико Същество, познато като Мелхиседек или Ману, най-напредналите души, които не били покварени от всеобщото морално падение, били отведени на изток от Атлантида. Те преминали през Европа и се установили на територията, познатата днес като Пустинята Гоби (по онова време тя изобщо не е била пустиня). Там Ману подготвил готовите души да станат семето на новата раса през Арийската Епоха, като вложил в тях зародишите за качествата, които трябвало да бъдат развити от потомците им.

А ето и още малко подробности относто Атлантида, дадени от Щайнер:

„…Трябва да си представим, че с напредването на времето всички условия на нашата Земя са се изменили твърде съществено. Гореспоменатите превозни средства на атлантите биха били напълно неизползуваеми в наше време. Тяхната използваемост почиваше на това, че в онова време въздушната обвивка, която обгръщаше Земята, беше много по-гъста отколкото днес. Дали според днешните научни понятия хората биха могли да си представят една такава гъстота на въздуха, това не трябва да ни занимава тук. Науката и логическото мислене, поради самата тяхна същност, никога няма да бъдат в състояние да решат правилно какво е възможно или не. Те имат за задача да обяснят само това, което се установява чрез опита и наблюдението. А гореспоменатата гъстота на въздуха е за окултния опит така сигурно установена, както може да бъде сигурно установен днес един сетивно възприемаем факт.

Също така сигурно установен обаче е може би необяснимият за днешната физика и химия факт, че през време на Атлантската епоха водата по цялата повърхност на Земята беше много по-рядка, отколкото е днес. И благодарение на тази тънкост, на тази рядкост, атлантците можеха да насочват чрез използваната от тях сила на семената по такъв начин водата, че тя да служи на технически цели, които днес са невъзможни. Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена. От това би трябвало да е достатъчно ясно, че цивилизацията на Атлантската епоха е била коренно различна от нашата. И също така става разбираемо, че и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантът пиеше една вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло. Това беше така, защото атлантецът можеше съзнателно да използва своите физически сили по съвсем различен начин от днешния човек. Той разполагаше, така да се каже, със средства да увеличава физическите сили в самия себе си, когато се нуждаеше от тях за извършване на своите действия. Ние можем да си съставим правилна представа за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха съвършено други представи за умората и изразходването на силите в сравнение със съвременните хора.

Едно атлантско селище – както трябва да е ясно от всичко описано – беше по своето естество съвършенно различно от един съвременен град. За разлика от него в едно тогавашно селище всичко беше още във връзка с природата. Ние получаваме само един слаб образ за това, когато казваме: в първите времена на Атлантида – до около средата на третата подраса – едно селище приличаше на градина, в която къщите бяха изградени от дървета, клоните на които бяха увити едни в други по изкусен начин.

Това, което човешката ръка изработваше в онези времена, израстваше така да се каже от природата. И самият човек се чувствуваше напълно сроден с природата. Ето защо и общественото чувство също беше съвършено различно от днешното. Все пак природата е обща за всички хора. И това, което атлантът изграждаше на основата на природата, той го считаше за обществена собственост, така както днешният човек мисли за естествено да счита за негова частна собственост онова, което неговата изобретателност, неговият ум изработва.“

 

„Нашите атлантски прадеди се различаваха от съвременния човек повече отколкото си представя онзи, който се ограничава със своите познания, като обхваща само света на сетивата. Тази разлика засяга не само външността, но също и духовните способности. Техните познания и техните технически изкуства, цялата тяхна култура беше различна от това, което може да се наблюдава днес. Ако се върнем в миналото, в първите времена на атлантското човечество, ние ще намерим духовни способности, които са напълно различни от нашите. Логическият ум, комбинативното мислене, върху които почива всичко, което днес се създава, напълно липсваха на първите атлантци. В замяна на това те имаха високо развита памет. Тази памет беше една от техните най-изтъкнати духовни способности. Те например не изчисляваха както ние, усвоявайки си определени правила, които след това да прилагат. През атлантските времена “таблицата на умножението” беше нещо съвършено непознато.

Никой не запомняше на ум, че 3 х 4 прави 12. За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше мисълта си към други подобни случаи. Той си спомняше, как е било в предишните случаи. Трябва да изясним, че винаги, когато в едно същество се развие една нова способност, една стара способност изгубва своята сила и яснота. В сравнение с атлантеца, съвременният човек притежава логически ум и способността да комбинира, с които го превъзхожда. В замяна на това паметта му е отслабнала. Сега хората мислят в понятия. Атлантецът мислеше в образи.

Хората вършеха това, което са „виждали“ по-рано. Те не измисляха, а си спомняха. Авторитет беше не този, който беше учил много, а който беше преживял много и поради това можеше да си спомня за много неща. През време на Атлантската епоха би било невъзможно някой да може да разсъждава върху даден важен случай преди да е стигнал до определена възраст. Хората имаха доверие само на онзи, който можеше да погледне назад върху един дълъг опит. Казаното тук не важи за посветените и техните школи. Защото по степента на тяхното развитие те изпреварват тяхната епоха. И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството дали този, който трябва да бъде приет, е добил в своите минали прераждания способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост.“