Педагогически съвети от Рудолф Щайнер

„Детето трябва да се приема с благоговение, да се възпитава в любов и да се пуска на свобода.”

„Ако до момента на раждането животът на майката е в съответствие с  моралните логически закони, тогава резултатите от това самовъзпитание по най-естествен начин ще преминат у детето.“

„Има две вълшебни думи, които разкриват, как детето встъпва в контакт с обкръжението си. Те са подражание и пример. Гръцкият философ Аристотел е нарекъл човека най-подражателното животно. За никоя друга възраст тази сентенция не важи толкова много, колкото за детската до смяната на зъбите.“

„Не морални формули, нито разумни поучения въздействат на детето в това отношение, а само онова, което възрастните в неговото обкръжение вършат пред очите му. Както окото възприема цветовете, така и детето възприема жизнените прояви на своето обкръжение. Всеки жест, всяко движение на бащата, на майката биват съизживяни по съответен начин от целия вътрешен организъм на детето.“

„Ако преди седмата година детето вижда само безразсъдни постъпки, мозъкът му придобива форми, чрез които по-късно то ще бъде предразположено към неразумни действия. Същественото обаче е, че пристъпвайки училищния праг, независимо от усвоените чрез подражание черти на околния свят, детето все пак се поддава на промени.“

“Както до седмата година трябва да се даде физически образец, на който детето да подражава, така в обкръжението на подрастващия човек, между смяната на зъбите и половата зрялост, трябва да се осигури всичко това, към чийто смисъл и стойност той да се насочи… Както за първите години от детството  подръжание и образец бяха вълшебните думи за възпитанието, така сега те са следване и авторитет. Естественият, непринуден авторитет трябва да представлява непосредствения духовен пример, чрез който младия човек да развие съвест, навици, желания, който да даде правилна насока на темперамента, изобщо да достигне всичко необходимо за правилната ориентация в света.”

„Не може да бъде добър преподавател този, който не полага постоянни усилия, за да поддържа полета на своята фантазия там, където с нейна помощ учебните предмети да добиват все нови и нови форми. Фантазията трябва да бъде непрекъснато обновявана, в противен случай нейните творения губят всякаква стойност.

Следователно учителя нито за миг в своя живот не трябва да си позволява отпускане или досада. Има две несъвместими понятия в живота: учителското призвание и педантизма.

Съществува един вътрешен морал на преподаването, един вътрешен императив на преподавателя. Един истински категоричен императив за учителя! Този категоричен императив е следния: Поддържай своята фантазия жива! И ако усетиш, че дори за миг ставаш педант, замисли се върху следното: За другите хора педантизмът е само една негативна черта, обаче за мен той е нещо неморално!

Естествено, в живота съвсем не е лесно да се постигне това съвършенство, но така или иначе, идеалът трябва да бъде посочен.

Както до смяната на зъбите детето най-вече подражава и е непосредствено отдадено на своето обкръжение, така и по времето между смяната на зъбите и половата зрялост, то се подчинява на авторитета, на това, което възпитателя казва. Никой в по-късния си живот не може да дорасне до правилното прилагане на своята нравствена свобода, ако преди това, във втория жизнен период е бил лишен от възможността да изпита преклонение пред естествения авторитет на своя възпитател. И ако това е валидно поначало за възпитанието и преподаването, то е изключително важно и за моралното развитие в частност. В лицето на уважавания възпитател, детето вижда и усеща, кое е „добро“ и „зло“. Той е представителят на мировия ред. Израстващото дете трябва да опознае света най-напред чрез възрастния.“

„С половата зрялост настъпва времето, когато човек узрява за способността да анализира научените от по-рано неща. Нищо по-лошо не може да се случи на човек от прекалено рано събудената му аналитична способност. Можем да съдим за нещата, едва след като сме натрупали материал за анализ. Ако предварително си изградим самостоятелна оценка, тя ще се окаже лишена от своите здрави основи.“

„Младият човек трябва да притежава усета, че първо трябва да учи, а едва после да си изгражда мнение за нещата.“

„И така от раждането до смяната на зъбите, детето живее с неясното предчувствие, че светът е морален. През втория възрастов период, от смяната на зъбите до половата зрялост, детето  е убедено, че светът е красив. И едва след настъпване на половата зрялост, юношата стига до убеждението, че светът е истинен. Едва тогава обучението може да приеме научен характер. Израстващото дете носи миналото от висшите светове и го сваля в условията на физическия свят; после, след смяната на зъбите, то влиза в настоящето; а след половата зрялост, човешкото същество навлиза в онази възраст, когато ще изживее импулсите на бъдещето. Ето как миналото, настоящето и бъдещето се вплитат в живота на израстващия човек.“

„При детето играта е най-сериозното откровение на вътрешния порив към действие. Израз на голямо лекомислие е да се каже, че детето трябва „да учи играейки“. Такъв педагог би възпитал само хора, за които животът е повече или по-малко една игра.

Идеалът на възпитателската и преподавателска практика е да се пробуди у детето усета, че то учи със същата сериозност, с която и играе, доколкото играта в детската възраст е единственото душевно съдържание на живота.

Преподавателските и възпитателни методи трябва да се формират по такъв начин, че у детето да се развие не само студения разум, но и топлината на сърцето.“

„Цялото обучение, по своята същност, следва да се опира на примери и да бъде произведение на изкуството, а не теоретична абстракция.“

„Правилните възгледи на възпитателя са най-същественото в цялата педагогическа дейност.“

„Необходимостта от фантазията, усета към истината, чувството за отговорност – ето трите основни сили, които представляват същинския нерв на педагогиката. И който иска да приеме в себе си тази педагогика, нека да се ръководи от следното мото:

Изпълвай себе си със силите на фантазията,

Имай смелостта за истината,

Изостряй чувството си за душевна отговорност.

Следователно за изграждането на една истинска педагогика е необходимо истинско познание за човешкото същество. И Антропософията се бори не за друго, а за него – за истинското познание на човешкото същество.“