Църковната представа за живота след смъртта

“Той им отговори и рече: Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците, както е писано: „Тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита, проповядвайки учения, заповеди човечески.“

Защото вие, като оставихте Божията заповед, държите се за преданието човеческо, миете шулци, чаши и вършите много други подобни неща. И им рече: Добре отменяте заповедта Божия, за да спазите вашето предание.”

Марко 7:6-9

Учителя:

„Но ние виждаме, че Сам Господ не е сега в Рая. Той е излязъл из Рая и ето, иде на эемята. Може ли Господ да отиде на нивата, а слугата да стои у дома? Това е, именно, което се проповядва днес в църквата.“

„Когато съвременните религиозни хора питат с кое тяло ще възкръснат, те не разбират въпроса. Възкресението е въпрос само на душата. То подразбира събуждане на съзнанието. Не се ли пробуди съзнанието у човека, няма възкресение. Тялото, в което сега живее човек, е един гроб, в който душата е затворена. Ние ще възкръснем с онези тела, за които се говори, че са храм на Бога живаго. Това е тялото на Любовта, тялото на Мъдростта и тялото на Истината, които като зародиши съществуват в това смъртно тяло. Това тяло е само една покривка, под която се изгражда безсмъртното тяло, с което човек ще се облече при възкресението, което тяло той е изгубил при грехопадането. Онзи, който е изградил тялото на Любовта, Мъдростта и Истината, той е така одухотворил и физическото си тяло, че след смъртта той го дематериализира и превръща в духовно тяло.“

„Когато Адам и Ева бяха в рая, Христос дойде при тях и им предаде заповедта на Бога. Той се яви на Авраама и говори с него. Когато се устройваше нашата Вселена, пак Христос взимаше участие. Законът за прераждането е Христов закон – Той нареди да се прераждат хората. «Защо хората трябва да се прераждат?» Това е работа на Христос. Съветници ли ще Му ставате вие? Казват ми, че ако проповядвам така, ще ме изключат от църквата. Вие ще изключите мене, а Христос ще изключи вас, ако противодействате на този закон.“

„Според Аристотел, след като умре един лош човек, трябва вечно да живее в злините си. Оттам е произлязло учението за „вечните адски мъки“, които след това са утвърдени от Църквата чрез съборите. Това учение естествено не е християнско, а е на Аристотел.“

Рудолф Щайнер

Още от древността е имало религии, които са проповядвали учението за прераждането, но дошло време, когато тези доктрини не допринасяли за напредъка на човека и духовните ръководители преценили, че временно би било по-добро за всеобщото развитие те да не се разпространяват. Най-голямо значение за хората е трябвало да придобие текущия живот. Затова и Християнската религия в общодостъпния си вид не е включвала законите за кармата и прераждането. И до голяма степен именно поради изключването на тази доктрина от публичното екзотерично (църковно) християнство западните народи ускорили своето развитие и завоювали света на материята. Езотеричните християнски школи обаче винаги са знаели за този закон и са работили съобразно него. От тяхна гледна точка нещата стоят така.

Църквата обаче през 3-4 век сл. Хр. се отделя от вътрешната школа (която е била в постоянна връзка с Христос) и започва да преследва свои, не особено Божествени цели.

Много християни не знаят, че идеята за многократните завръщания на човек на Земята съвсем не е нова за Християнството. Доктрината за прераждането е станала ерес единствено за по-късното Християнство. През първите векове на нашата ера в много църкви учителите са преподавали закона за прераждането и закона за кармата. Но дошъл момент, когато богословите започнали да осъзнават каква голяма опасност за устойчивостта на тяхната власт над хората се крие в тези закони. Те упорито опитвали да внушат на хората, че вечното спасение може да се получи само от Църквата, а всички други са обречени на вечни адски мъки. В продължение на много векове Църквата е трябвало да се бори против идеята за прераждането, явяваща се основата на всички древни духовни учения. Почти 500 години православните богослови е трябвало да участват в много трудни спорове с привържениците на превъплъщението, чак до 553 г, когато законът за прераждането… бил “отменен”.

Тогава, на Петия вселенски събор, Учението за прераждането било официално отхвърлено от „църковните отци“, като решението било взето  демократично – чрез гласуване мнозинството е определило каква ще бъде „истината“ и се е наложило над малцинството с обвинения в ерес и анатеми. И след като „Божите“ служители решили, че отсега нататък няма да има прераждане, започнали да проповядват, че и Христос така е учил, сякаш за да ни докажат думите на Шекспир:

„Дяволът може да използва за своите цели дори и Светото Писание.“

И от този момент насетне всеки, проповядващ древното учение за прераждането на душата е бил подложен на всевъзможни гонения, изтезания и убийства. Питам: Така ли ни учеше Христос да защитаваме Истината?

Но нека разгледаме Църковната теория, за да може всеки да отсъди право нейната достоверност. Тя твърди, че при всяко раждане една новосъздадена душа направо се появява от ръцете на Бога, а после, в края на един краткотраен живот в материалния свят, тя преминава през вратата на смъртта, откъдето не се връща никога повече. А за цялата вечност след това щастието или мъката на тази душа се определят от делата ѝ през живота между раждане и смърт, който в сравнение с вечността е по-малко и от миг.

Също така, съвременните „духовниците“ ни учат, че от милиардите души, които са били създадени и които са обитавали тази планета от началото на съществуването, трябвало да бъдат спасени само 144 000, а останалите ги чакат жестоки мъчения за вечни времена. И неизбежно възниква въпросът: За този бог ли говореше ап. Йоан, когато каза „Бог е Любов“?

Защото от изложената теория е очевидно, че Дяволът печели най-много от всички, а хората са доста прецакани.

Правилно казваше Буда:

„Ако Бог позволява да съществува такава мизерия, той не може да бъде добър, а ако той е безсилен да я спре, той не може да бъде Бог.“

Според богословската представа един ден Христос ще дойде от небето със своето воинство от ангели, и умрелите ще излязат с кокалите си от гробовете си като зомбита. Църквата отказва да приеме, че физическото тяло е само едно превозно средство за душата, което след като свърши своята работа и вече не е подходящо за целите на душата, се превръща отново в неорганизирана материя, която няма нищо общо с бъдещия живот на душата.

А за това, че Исус и апостолите не проповядват за възкресението на трупове, а вместо това под „мъртви“ подразбират душите в спящо състояние, се разбира на много места в Евангелието:

„Но Исус му рече: върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.“

Матей 8:22

„И вас, мъртвите поради вашите престъпления и грехове, в които живяхте някога според живота на тоя свят… Ние всинца живяхме някогаш според плътските си похоти, изпълнявайки желанията на плътта и на помислите, и по естество бяхме, както и другите, чеда на гнева, – Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа, и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Исуса.“

Ефесяни 2:1-6

„Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт.“

Първо послание от Йоан 3:14

“И това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят Царството Божие, нито тлението може да наследи нетление.”

1 Кор. 15:50

В прав текст виждаме как ап. Павел и другите апостоли отхвърлят буквалното възкресение на днешните църкви, което се проповядва и възприема по една основна причина – лесна е за разбиране, тъй като не е обвързана със знания и необходимостта да се мисли. И точно този факт я превръща в една гола вяра, в суеверие.

“Бог не е Бог на мъртвите, но на живите.“

Лука 20:38

Учителя казва:

„Под думата „мъртъв“ аз разбирам онези хора, на които сърцето е заледеняло; на които умът не се движи, не мисли; на които волята е парализирана. Имат желание това да направят, онова да направят, но нищо не вършат.“

Защото Христос всъщност е искал да ни каже, че сегашният живот е падение за човешката душа – тя обитава една “гробница“, която ние наричаме „тяло“ и духовният елемент е в спящо състояние. След поредица от прераждания и преминаване успешно през всички земни изпити, душата ще напусне тази „гробница“ и ще бъде готова да премине в едно по-висше съществуване, при което ще може да усвоява своите уроци и да върши своите задачи, без необходимостта от материално тяло и свързаните с него ограничения. Вместо него тя ще използва преобразените си до такава степен нетленни тела, че да може да си служи с тях така, както Христос с онова, с което се яви на учениците си след Мистерията на Голгота.

И все пак, тези напреднали души могат доброволно да подпомагат земната Еволюция като се въплъщават или вселяват сред нас във важни епохи.

Уточнение: Въплъщаването се случва когато една душа се роди в човешко тяло и премине през целия жизнен цикъл, а вселяването  е по-икономичен метод  от гледна точка на възвишените души. То цели да спести времето и енергията им, за да могат да я насочат в по-плодотворно направление и чрез него не им се налага да преминат през раждане и детство. В този случай някоя друга душа получава мисията да подготви чрез чист и свят живот необходимите тела  за земното съществуване въпросната напреднала душа, и когато тази задача бъде изпълнена (обикновено между 30 и 35 годишна възраст), Азът на висшата душа се вселява в тях чрез един акт на Посвещение. По такъв начин Христос е навлязъъл в Исус при кръщението от Йоан Кръстител, а също така и един мощен дух (познат ни като Беинса Дуно) е изместил Аза на Петър Дънов на 7 март 1897г.

В по-дълбок смисъл пък възкресението подразбира краят на цялата земна еволюция, когато всички души, взели своите изпити и издигнали се до едно ниво на съвършенство, което днес трудно можем да си представим, ще възкръснат за един нов живот на една нова планета, която ще заеме мястото на Земята в следващия космически цикъл.

Служителите в черно ни учат още как Бог желае всички да бъдат спасени, без нито един да бъде погубен, като дори за спасението ни „е дал Своя единороден Син“ и очакват от нас да повярваме, че Христос е дошъл, за да ни спаси, като „победният Му план на спасението“ е запазил от погубване 144 000 души. За сравнение – само за последните 2000 години са се родили над 100 000 000 000 души. Дори само тях да вземем под внимание, излиза че ще бъде спасен приблизително един на милион. И след всичко това карат хората да ходят периодично на църква, да целуват икони и дядо-попови ръчици, да се причестяват 3-4 пъти годишно, защото само така ще се спасят.

Освен това, поповете (незнайно от какъв източник) са убедени, че и нас убеждават, че Бог прощава грешките само през краткия живот, а след това не само Му е все тая, ами и урежда да се мъчим безкрайно без това да допринася по какъвто и да било начин за усъвършенстването на Всемира или за всеобщото благо. Впрочем и „спасението“, както ни го представят, е не по-малко паразитиране, тъй като никъде не става въпрос за развитие, взаимопомощ, любов, саможертва. Останалото е оставено на нашето въображение – всеки да си го представя както иска.

Друг един въпрос, който изповедниците на това суеверие не са решили в течение на много векове, е с какво право и как точно Христос „ще съди“ онези, които са живели и умрели преди Неговото идване на Земята като човек? Дори в римското право няма такава несправедливост — да съдиш някого по закони, които не са били действащи по време на извършване на престъплението (греха). Що за Бог ще остави душите на хора да се мъчат обречени на земята, преди да им изпрати Спасител?

Не е лесно за логичния ум да разбере как един справедлив и любящ Бог може да изисква същите добродетели от милиардите същества, които Той е благоволил да постави в различни условия, не в съгласие с някаква система или правило, а едва ли не според каприза на настроението си. Единият живее в лукс, другият – с ритници и огризки. Единият има морално възпитание и атмосфера от високи идеали, другият е поставен в порочна среда и се учи да лъже, да краде и на това, че колкото повече успява в престъпленията, толкова по-добре ще живее. Право ли е да награждаваме единия за добрия му живот, когато той е бил поставен при условия, които са изключвали възможността за грешене, или да наказваме другия, който е бил опорочен до такава степен, че даже и идея не е имал никога в какво се състои истинската моралност? Справедливо ли е да изискваме едно и също и от двамата? Право ли е да съдим по същия закон хора, родени по земи, където няма как да чуят за Христос и „да повярват в Него“. По рождение те са лишени от „единствения шанс за спасение“ – Църквата. Не е ли много по-логично да мислим, че погрешно сме изтълкували Библията, отколкото да приписваме на Бога такъв чудовищен план и метод на действие?

И това не превръща ли умиращите безгрешни деца в сигурни жители на Божието Царство? Или пък директно ги праща да се пържат в ада заради „вродения грях“, който не са имали възможност да изкупят?

Ако един човек би действал по начина, описан от сладкодумците в черно, ние бихме го обявили съвсем основателно за жесток садист, който е способен да обрича невинни на страдания, да убива деца, които ни най-малко не са съгрешили, да изпрати почти цялото човечество на вечни мъки в ада. Невежеството може да е оправдание единствено, когато е налице и търсене на Истината.

Пък и в Писанието друго пише:

„Господ, Бог жалостив и милосърден, дълготърпелив, Който изобилства с милост и вярност, Който показва милост към хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но не оневинява виновния, въздава беззаконието на бащите върху децата и върху внуците им до третото и до четвъртото поколение.“

Изход 34:6,7

Разбира се Той е точно такъв, но очевидно богът, на когото се кланят в църквата, отдавна е паднал от своя престол, и сега гледа да повлече и други след себе си. Ако това беше само тяхната вяра – тяхна работа. Но когато тези волни или неволни слуги на Антихриста разпространяват сред братята си подобни лъжи, учениците на Бялото Братство нямаме право да си мълчим по толкова важни въпроси.