Политическият театър

„Не е важно как гласуват избирателите, а кой брои гласовете.“

Йосиф Сталин

„Един от най-големите митове, познати на човешката раса е, че политиците имат власт. Това просто не е истина. Как могат 365 члена на британския парламент да имат власт на население от около 57 милиона? Или президентът да има власт над 250 милиона американци? Не може. Тяхната единствена власт е в убеждението ни, че имат власт.“

Дейвид Айк

„Сиромах ли си, приятелю, спукана ти е работата. Все ще те лъжат, все на другите маша в ръцете ще си. Нямаш нищо в къщата си и се въртиш, сиромашинката, из село за торба брашно да нахраниш децата си, а той, оня, панталонджията, който и да е, тамо нему, ти казва: ти, приятелю, мислиш, че нямаш нищо, ама не е така, ти имаш най-голямото богатство в света – ти, каже, имаш избирателно право.

И тоя синковец ти мушне някоя бюлетинка в ръка, ти се почешеш по врата, па я пуснеш в кутийката – и ето че хайдутинът дошъл да те управлява. Аз по тия работи не ходя. Душата ми се гнуси, като гледам всичко това, и децата си уча така да правят. Не им трябва. Нек овцете избират овчар – ако не е Вълкан, то ще е Вълчан, пък те са братя пущините… Стойте си настрана, момчета – думам на децата си, – лайте, ръмжете като кучета, ама овци не ставайте. Пазете се от тия гнусни работи!“

из „Мечтатели“, Елин Пелин

„Всеобщото недоверие в правителството не е заплаха за обществеността или за свободата на хората, а е заплаха единствено за тираните и монополистите, които искат да запазят потисническата си власт над останалите. Недоверието във властта не е екстремистка, неуравновесена или параноична проява, както разправят медиите и техните собственици от военно-корпоративния комплекс. Това недоверие е нужно, здравословно и представлява възможно най-патриотичната проява на свободата.“

Пол Джоузеф Уотсън

 

През последните десетилетия дори народът разбра, че няма съществена разлика между големите политически партии. Лесно е да се подведем по обичайните дебати между „левите“ и „десните“, между „сини“ и „червени“, между „патриоти“ и „отстъпници“, но силите, които стоят зад всички тях, са едни и същи и преследват едни и същи цели, които нямат нищо общо с нашето благополучие. Но пък благодарение на това разделяне по партии обикновеният човек остава с впечатлението, че правото на избор е дадено на народа и само от него зависи кой ще управлява. На всеки 4 години (а напоследък и по-често) се разиграва един и същ цирк, и все чакаме някой принц на бял кон да дойде и да ни реши всичките проблеми. Всичко това е допуснато от Бялото Братство, за да видим, че нашият живот е в нашите ръце и ако очакваме ние да си живеем със старите възгледи, а някой да ни заведе в „Обетованата земя“, ще има да чакаме.

Ако се ръководим то принципа „По плодовете на делата ще ги познаете“, бързо можем да се уверим, че няма особени различия между политическите партии, особено по отношение на действията им спрямо най-важните проблеми.

Ако от нашия глас зависеше нещо, никой не би ни позволил да гласуваме. Която и партия да спечели, заповедите се диктуват от съвсем други хора, за които няма да чуем по официалните медии. Те са тези, които печатат парите, и за тях няма ограничения, когато става въпрос за още по-пълна власт над човечеството. А моралът на политиците и тяхната „неподкупност“ е пословична. Никак не е случаен изразът, че „политиката е втората най-древна професия и не се различава особено от първата“.

Илюзията за демокрацията („право на избор на мнозинството“) позволява на властите да правят каквото си искат, стига достатъчно хора да се явят пред избирателните урни, вместо да протестират или да вземат живота си в свои ръце. Изразът „един човек – един глас“ е само една измислица, създадена от властите, за да ни направят свои съучастници. А след това властите, в чиито ръце са медиите, манипулират мненията на гражданите, за да оправдаят извършването на онова, което са си намислили.

Левите и десните партии са като двете крила на една хищна птица, но за съжаление много хора наивно вярват, че намират закрила под някое от тези крила и не забелязват, че над тях стои една и съща зейнала ненаситна уста.

* * *

Един хубав пример за искреността на политиците бе изявлението на Барак Обама от 27.10.2007, когато каза:

“Обещавам ви, че ако не сме изтеглили войниците си (от Афганистан и Ирак) до времето, когато стана президент, това ще е първото, което ще направя. Ще прибера войниците ни у дома. Ще сложа край на тази война. Можете да занесете това обещание в банка.”

По-късно той не само не го изпълни, но и получи Нобеловата награда за мир. Тя му бе връчена, въпреки че броени дни по-рано не само не изтегли войниците от Афганистан, ами нареди да бъдат пратени още над 30 хиляди.

И като имаме предвид колко пъти правителствата са хващани в лъжа и неспазени обещания през последните няколко десетилетия, трябва да си зададем въпроса: Редно ли е обичайното ни мислене да е в посока на конспирации или трябва да продължаваме сляпо да се доверяваме на правителството, като го даряваме с вяра, която откровено не заслужава?

Като знаем досиетата с престъпления на властите, доверието в тях е върховна проява на безразсъдство.