Лечителят

„И Той изцери мнозина, които страдаха от разни болести; изгони много бесове.“

Марко 1:34

„На едно лудо момиче лекарите не могли да помогнат. Майката го завела при Учителя. Като отишли при него, той бил в горната стая. Жената се изкачила по стълбата, а момичето останало долу. Учителя я посрещнал на вратата и още с отварянето викнал: „Махнете се оттука, вън, вън!“ Стресната и разочарована сестрата заслизала по стълбите, като мислела, че Учителя ги пъди. Тръгнали си по посока на голямата чешма, в един момент детето се обърнало към майка си и започнало да ù говори съвсем нормално било напълно променено. Тогава майката се сепнала и разбрала, че думите на Учителя не се отнасяли за тях, а за онези, които били в момичето. Тогава се обърнала назад и видяла, че Учителя стои на прозореца, смее се и им маха с ръка. Върнали се, жената целунала ръка и благодарила.“

* * *

„Исус му казва: иди си, син ти е жив. И човекът повярва думата, що му каза Исус, и си тръгна. Когато той вече слизаше, срещнаха го слугите му и му обадиха: син ти е жив. А той ги попита за часа, в който му стана по-леко. Отговориха му: вчера в седмия час го остави огницата. Тогава бащата разбра, че това е било в същия час, в който Исус му рече: син ти е жив. И повярва той и целият му дом.“ (Йоан 4:50-53)

„Студенти, последователи на Учителя, се връщали след ваканция от провинцията, от Айтос и Бургас. Те били с по-дълги коси, което ги отличавало от другите младежи. В купето имало още студенти и един възрастен офицер. В разговор по пътя другите младежи с обидни думи започнали да се подиграват на последователите на Учителя. Тогава офицерът станал, отворил прозореца и извикал: „Само още една лоша дума да чуя от някого за господин Петър Дънов – Учителя – веднага ще го изхвърля през прозореца. После започнал да им говори за него, като разказал случай със собственото си дете. Офицерът имал единствено дете – момиченце, което заболяло от неизлечима болест. Той бил материално добре и го водил по разни лекари не само в България, а и в Париж, Виена и други големи европейски градове. Но отникъде полза не намерил. Болестта се влошавала от ден на ден. Някои го посъветвали да отиде при Учителя, който помага на всички хора, идващи с пълна вяра, при него. Офицерът влязъл при Учителя, коленичил и с плач го помолил да излекува детето му. Учителя бил кратък: „Иди си, детето ти е вече здраво.“ Офицерът му благодарил, целунал ръка и си тръгнал. Още с влизането жена му казала, че точно когато бил при Учителя, детето се почувствало съвсем добре и бодро. От този ден то напълно оздравяло.“

* * *

„Стани, вземи си постелката и върви у дома си. И той стана, взе си постелката и отиде у дома си. А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците.“ (Матей 9:6-8)

„Разказ на брат Г. Попов от с. Горна Поляна, Търновско: „Детето на родната сестра на един брат боледувало от „Свети вито хоро“, болест, при която треперят всички части на тялото, не може нито да се върви, нито да се държи нещо в ръце. Момиченцето било водено по всички лекари в Бургас и София, но помощ не получило. Най-после брат Г. Попов го взел и го довел в София, като от моста на „Граф Игнатиев“ до Изгрева го носил на гръб. Още с влизането им в двора на Изгрева Учителя отворил прозореца, поздравил ги и ги повикал веднага да влязат. Било през месец април, около Великден. Учителя слязъл от стаята си, поразговарял с тях и накарал брат Попов да отнесе детето у баба Мария и да го сложат на легло. После сам щял да отиде при него. Още когато детето било в двора на Учителя, той го заговорил и го питал как върви училището. То му казало, че е във второ отделение, че се учи добре, но вече няма да може да ходи в клас, защото е болно. Детето било много отчаяно. Тогава Учителя обещал на момичето, че ще му мине и даже утре ще отиде с тях на Витоша. Георги Попов не повярвал на ушите си, но Учителя само го погледнал и братът разбрал, че той е прочел недоверчивите му мисли. В квартирата на баба Мария Учителя накарал да стоплят вода, измил лицето на детето с топла водичка и му дал да пие от нея. Поговорили малко и си отишъл. Към полунощ детето събудило вуйчо си и му извикало; „Вуйчо, виж, виж, аз вече мога да държа. Помогни ми да стана и да походя малко.“ Г. Попов си спомня, че в този момент усетил силен трус на леглото си, но не казал нищо на детето, а му помогнал да повърви. Наистина до сутринта детето малко по малко възвърнало силите си и заедно с друг брат, изпратен от Учителя, тръгнало заранта към Витоша. За там вече били поели Учителя с други братя и сестри. Като поддържали от време на време детето за ръцете, то, Г. Попов и другият брат пристигнали към обед на Бивака на Витоша. Върху скалата с песни ги посрещнали Учителя и други сестри и братя. Една от сестрите се затичала, прегърнала момичето и го занесла на Учителя. Той го погалил и казал да отидат до някой храст и да го изкъпят с топла вода. След това го преоблекли с чисти дрехи, които приготвили по нареждане на Учителя от вечерта. През целия ден детето играело паневритмия и скачало без умора. Вечерта само, неподкрепяно от никого, слязло от Витоша. Това момиченце днес е вече омъжена жена, има деца, здрава е и спазва желанието на Учителя да не яде месо.“

* * *

Сестра Мария М. разказва, че нейната баба имала шест деца, едно от които била майката на Мария. Разболяла се една от големите дъщери на баба ù и след като д-р Миркович не успял да я излекува им предложил: „Аз имам един приятел в София, трябва да извикам него, той ще я излекува непременно.“

Думата била за Учителя. Извикали го и той пристигнал. Наредил в стаята да останат само болната и майка й. Майката по-късно разправяла, че Учителя правил различни движения над болната и тя се почувствала по-добре, а след десетина дни била съвсем здрава. Нататък живяла още 45 години. След сеанса на лекуването бабата на Мария повикала другите си дъщери да се запознаят с Учителя, в чието лице тя видяла един свят човек. Всички, целунали ръка, а майката на Мария – една от сестрите – само се ръкувала и си казала името, както официално се запознават хората. Тя била светски настроена жена. Учителя я изгледал няколко пъти и ù казал: „След две години твоето положение, твоят живот ще се измени коренно.“ След две години умрял мъжът ù и тя изпаднала в меланхолия, която продължила много дълго. Оттогава животът ù се променил, почнала да се интересува от учението и станала последователка на Учителя.“

* * *

“Станало някога с Верка Куртева, дъщерята на брат Г. Куртев: „На четиригодишна възраст съм се разболяла много тежко. Майка ми била приготвила дрешките за заминаването ми. По това време Учителя пристигнал в Айтос и понеже у нас имало болен човек, завели го на квартира при сестра Габровска, която живееше наблизо. Баща ми се срещнал с Учителя, но не му казал, че съм толкова болна. По едно време Учителя го запитал как е детето. Баща ми отговорил: „Детето е много болно, но сме го предоставили в ръцете на Бога, да бъде волята Божия!“ Тогава Учителя му рекъл: „Сега като си отидеш детето ще бъде на прозореца, ще ти почука по стъклото и още от пътната врата ще ти каже: „Татко, жива съм, здрава съм, бодра съм!“ Като чул това, баща ми веднага излязъл и се затичал към къщи. Наистина аз съм била на прозореца, почуквала съм по стъклото и съм викала: „Татко, жива съм, здрава съм, бодра съм.“ Баща ми се върнал веднага при Учителя и потвърдил, че всичко е станало по предричането.”

* * *

“Друг случай на излекуване със силата на Учителя е преживял брат Т. Стоименов. В Бургас той квартирувал в дома на един грък, а хазяинът му обитавал съседната къща. По това време Учителя посетил Бургас и Стоименов го поканил на вечеря заедно с други братя и сестри. Когато седели край масата, при тях пристигнал разтреперан хазяинът на брат Стоименов и с плач се обърнал към Учителя: „Учителю, детето ми е болно, на умиране. Всички лекари вдигнаха ръце. Ако не му се помогне, след няколко часа ще умре. Моля ти се, Учителю, помогни ми!“ Учителя извадил от джоба си една неупотребявана носна кърпа, подал я на разтревожения баща и му наредил: „Като си отидеш сложи кърпата на лицето на детето.“ Той я взел, благодарил му, бързо си отишъл у дома и я сложил на лицето на детето. То веднага заспало. Когато на другия ден се събудило, било съвършено здраво. Бащата отишъл при Учителя и през сълзи отново му благодарил.”

* * *

“Някаква позната на Елена Дочева имала тежко болно дете, което било вече на смъртно легло. Лекарите казали, че не могат да му помогнат и ще си замине. Бащата бил слушал от сестра Цочева за Учителя и я помолил да поиска помощ от него. Той вярвал, че Учителя може да помогне. Сестрата предала на Учителя и той определил ден и час, в който ще отиде при детето. По уговорката пристигнал със сестрата при болното дете и бащата разкрил вярата си: „Аз зная, че вие сте Учител и светия и можете да му помогнете!“ Детето било изгубило съзнание и лежало полумъртво. Тогава Учителя предупредил: „Това, което видите, няма да го разправяте! Кажете на всички да излязат от стаята.“ Останали само Учителя и Елена Цочева. Той поискал паничка топла вода и една чиста кърпа. След това почнал да мокри кърпата и да я поставя на лицето на детето. После казал на Елена Цочева да излезе и останал сам с детето. То постепенно дошло на себе си и в течение на два-три дни се подобрило. Учителя дал наставления как да се храни и в скоро време детето окончателно оздравяло. Елена Цочева не изпълнила обещанието си да мълчи за този случай и го споделила с майка си. След известно време нейният рожден брат се разболял много тежко от туберкулоза и бил вече на умиране. Бил в болница, но лекарите го изписали като неизлечим – да се прибере вкъщи и там да си замине. Майката на Елена Цочева се сетила: „Ти нали ми разправи, че вашият Учител е излекувал някакво полумъртво дете. Помоли го да излекува и твоя брат.“ Цочева отишла при Учителя и му признала, че не могла да удържи обещанието, а разказала на майка си за случая с детето. Сега тя го молила да помогне и на тежко болния ù брат. Учителя ù обещал, че на другия ден ще отиде у тях. Там той накарал болния да стане и да започне да се движи. После Учителя им дал един адрес, откъдето да изпишат лекарство. Изпратили им го и братът на Елена Цочева окончателно се оправил.”

* * *

„Брат Георги Радев Овчаров от Ямбол описва един случай, станал на събора в Търново през 1922 г.: „Група младежи бяхме събрани на едно място и разисквахме различни въпроси от идеите на Братството. Учителя беше на повече от 100-200 метра от нас и разговаряше с няколко възрастни братя. Забелязах, че той напусна групата изведнъж и се упъти към нас. Щом пристигна, без да е чул разговора ни, той започна да говори по темата, която обсъждахме. Разсъждаваше: „Аз мога да лекувам всички болести и мъртви да възкресявам, но това не го правя, защото няма никаква полза. Представете си, че застана сред София и започна да лекувам всички болни. Тогаз името ми ще се разчуе по целия свят и ще почнат да идват болни отвсякъде. Тогава няма да мога да си гледам работата. И ако излекувам всички болни хора, какво съм направил? Представете си, че взема едно прасенце, измия го, изкъпя го и го пусна. Какво ще направи то? Ще отиде пак, ще се потопи в гьола и пак ще се изкаля. Така е и с всички хора, които страдат от различни болести. Болестите са резултат от техните грехове и престъпления в миналото и ако аз ги излекувам, без в тях да се е пробудил стремеж към духовен живот, те иде продължат да си живеят в своите грехове и още по-лоши болести ще ги сполетят. Има ли тогава смисъл да лекувам такива хора? За да се лекуват хората, преди всичко трябва да стане пробуждане на тяхното съзнание и да изменят начина на живота си. Значи, в умовете на хората трябва да се внесат нови идеи, които да преобразят техния живот.“