За любовта, минзухарите или егоизма на притежанието

За любовта, минзухарите или егоизма на притежанието

Макар и да е мразовито, навън можем да открием белезите на приближаващата пролет. Всеки има свой любим сезон, но никой не би отрекъл очарованието на т

Макар и да е мразовито, навън можем да открием белезите на приближаващата пролет. Всеки има свой любим сезон, но никой не би отрекъл очарованието на това цъфтящо и пеещо годишно време, символ на младостта.

Близо до Варна се намира Природен парк „Златни пясъци“, чийто гори вече са изпъстрени с минзухари. Малките им светлинки пречупват студения въздух и обещават още по-пълноценни изживявания сред красотата на природата. Наслаждавам им се при всяка възможност под звуците на песента на синегера, зовящ любовта още преди да е отминала зимата. Правя го припряно и усърдно, защото скоро ще бъде невъзможно. Не, няма да прецъфтят! Ще свършат изхвърлени покрай пътеките, в контейнера до голямата чешма на Аладжа манастир или най-късно някъде в градския боклук.

Чудесното място за отдих, се радва на голям интерес от зажаднелите за глътка тишина и чист въздух, граждани. Вероятно ако не сте от Варна сега си представяте парка край родния си град. Гражданите притежават околностите на града също тъй, както целокупното човечество се чувства собственик на планетата. Гражданките възнаградени свише с око за красивото, го откриват в малките, свежи, оранжеви връхчета, насред еднообразната ланшна шума (познати форми на листа от непознати дървета), която между впрочем също заслужава внимание, но поливана дълго от дъждове и снегове вече не става за букет. Така малките предвестници на пролетта напускат без желание уютните си местенца под дъбове, леска и липа и се озовават в ръцете на жени с грейнали лица. Последните майчински поощряват и малките си копия в събирането на красотата. Така вероятно малчуганите ще се научат, че всичко което не е частна собственост може да бъде тяхно, ако изпреварят останалите и още, че красотата умира. Присвояване на красота само за собствено удовлетворение!? Позволя ли си с усмивка, да помоля да оставят някое и друго стръкче на поляната, ме поглеждат като най-страшен престъпник, оспорващ правото им да правят каквото искат (Свободата, както я разбират) в днешния демократичен и свободен свят! „Има такива, които окрадоха държавата, а той се хванал за цветята!“, се мръщят майките на бъдещите крадци!

Това се повтаря от години. След осми март вече трудно може да откриете живо цвете в иначе богатата природа на ЗАЩИТЕНАТА територия! Слънчев, празничен ден и паркът е покрит отново само и единствено с шума. Множество „фенове“ на природата излизат от гората стискащи букетчета, букети и цели наръчи (за последните подозирам, че вероятно добиват шафран), в които се мъдрят и по някой синчец или кокиче. Минзухарите вече клюмат, отделени от постоянния прилив на хранителни сокове. Събраните от далеч, са съвсем увехнали и политат към земята, а оцелелите се спаружват в добре отоплените автомобили. Ако някои стигнат до ваза, оцеляват „красиви“ не повече от ден. Участниците в беритбата не изпитват нищо към загиналите по тяхна вина цветя, също както и към морето, когато не ги разхлажда („обичам го само през лятото“) и гората, която чезне заради безразличието им, като запазват чудесни спомени за деня прекаран извън офиса, апартамента или мола.

Сигурно това е еманация на невежеството, в което сме се потопили, сляпо вярвайки, че днес сме по-умни и по-умели. В наши дни малко хора имат интерес към растенията и животните, които ни заобикалят. Повечето отреждат на това знание второстепенно значение, гледайки на него като на екзотичен и никому ненужен уклон. Нашите дядовци и баби са били наясно с мястото и важността на всяко едно създание в екосистемата, естествено без да са чували тази модерна дума. Парадоксът се състои в това, че ние знаем значението на думата, но нямаме и най-малка представа за съдържанието ѝ. Затова рушим и убиваме, напълно несъзнавайки последиците от нашата дейност.

Резултатът!? През следващата слънчева неделя, макар и по-близо до пролетта, паркът изглежда съвсем зимен, покрит само от прогнили листа. Закъснелите се чудят (тези които не осъзнават, че са били изпреварени) защо тази година няма горски цветя. Обичащите всеотдайно природата се радват на това, което е останало. Ако някъде зърнат забравен цвят го покриват поне с клонка и благодарят, че луковиците остават в земята и през следващата пролет ще могат за кратко отново да зърнат цялата красота. Защо берачите не стигат до съвсем простата идея, че околния свят принадлежи на всички и че колкото повече хора зарадва с хубостта си, толкова по-голям шанс даваме на живота и отношенията да бъдат също красиви? Защо не помислят и за тези, които ще дойдат след тях? Днес, утре, след 100 години.

Преди няколко години, в деня предхождащ началото на голямото ми пешеходно пътешествие, за което разказвах, разговарях с група приятели за всичко, което искам да кажа и покажа с него, за всеки един аспект на отношенията ни с природата. Тогава една любителка на красивото се захвана с простия въпрос „Защо няма да паля огън“. Дадох всичко от себе си, започвайки от целостта на природната среда, преминавайки през понятието „екосистема“ и хубостта на всеки микросвят, какъвто е малката поляна, върху която трябва да направя огнище, после добавих опасността от пожари (въпреки големия си опит в бивакуването) и накрая логичната липса на нужда от пламъци, след като се храня с предимно сурова храна. След всичко това тя заключи откровено с „Разбирам мотивите ти, но аз съм жена и имам нужда от огън, защото той ми носи романтика. Ако бях на твое място щях да паля огън всяка вечер!“ Сякаш по-лесното признание беше „Егоист съм“! Може ли някой подобен на нея така чистосърдечно да се покае? Виждал съм подобно самопризнание от хора отдадени на доброто, които по този начин безмилостно се самобичуват за проявена моментна слабост. Останалите непрекъснато търсят права, искат полагаемото им се (от кого?), започват всяко изречение с Аз и пренасят безспорното право на живот дадено им от същата тази природа, като право на собственост върху всичко, което ги заобикаля. Консумират всичко, което случаят им предостави, но страдат, щом самите те са обект на потребление. („Обича ме само докато бях млада и хубава“, всъщност също като морето през юли и август…)

Каквато и радост да има по света, тя идва от желанието ни всички да бъдат щастливи, а каквото и страдание да съществува на света, то идва от моето желание да бъда щастлив за сметка на останалите.“ 

Шантидева

 

Вероятно както с всеки друг мой размисъл съм огорчил много хора, които по един или друг начин са открили себе си в някой от героите, които описвам. Няма да моля за извинение. Всичко което винаги съм се опитвал да направя, е да подтикна към анализ, размисъл, съобразяване на всяко едно наше, човешко действие. Задълбоченото мислене днес не е необходим (задължителен) физиологичен процес, защото светът е пълен с информация, подходящо защитаваща собствената ни вяра и изгода. Това ми припомня позицията на възвишените, познаващи тайните на паралелните светове, които оправдават всяко свое действие с безумни аргументи, като в случая знаят, че откъсвайки цвете му носят радост, помагайки му да напредне в еволюцията!? Несъзнателно, но с бързи крачки се превръщаме в нещо различно от Homo Sapiens (разумен, според някои преводи мъдър човек). Какъв ще е резултатът? А след четенето на тези редове? Надявам се не само спиране на брането на минзухари или купуването на китайски мартеници (предходната публикация). Сега нека ме извинят всички, които достигайки дотук не са разбрали, че не става дума само за минзухарите, но ще ги помоля да започнат отначало! Дано прочелите тези редове, с думи и действия поставят личното поне наравно с останалия свят. Тогава броят на истински ангажираните (не просто ругаещи) с проблемите на държавата и света, ще нарасне толкова, че изпитанията бързо ще останат в историята…

Валентин Грандев

Снимката е на чудесната фотографка Светла Цанкова направена в споменатия природен парк.

COMMENTS

WORDPRESS: 1
  • comment-avatar
    Петър Матеев 4 месеца

    Разбирам какво иска да каже авторът на статията. И аз предпочитам да се наслаждавам на цветята в естествената им среда, ако и според някои данни от духовната наука, късането им съвсем да не се разглежда толкова отрицателно (даже напротив).

    На юг от Варна, а също и малко пò на север има множество дъбови гори с хляди минзухари, на които човек може да се любува по-дълго време. Вероятно единствено по-слабата им посещаемост от хората е причина за опазванеро им.

    И все пак да отбележа няколко неща за минзухарите – те се показват отново и наесен, а шафранови не ми е известно да има в ПП „Златни пясъци“. Те са отделен вид, като разнира се, невежество на много хора по въпроса не е оправдание за късането им.

    За мен лично много по сериозен въпрос от късането на минзухари в парка е този за замърсяването му с всякакви боклуци. Гората се е превърнала едва ли не на сметище. И дори около чешмата на Аладжа манастир е пълно с боклуци.

    Ако и да можем да обвиним човешкия егоизъм за късането на цветя и паленето на огън сред природата (за последното не е необходимо да се вреди по някакъв начин, може да се направи разумно и без опасност от възникването на пожар, сега отделен е въпроса дали трябва да се прави всяка вечер и единствено поради измамното търсене на нещо отвън, което би трябвало всеки да може да намери в себе си), то какво правим с всички боклуци, които ни заобикалят навсякъде, където стъпва човешки крак? Да, и тук има егоизъм, но има и безотговорност, нехание, леност, неосведоменост, примирение. Нещата са много по-дълбоки и сложни от единия егоизъм. Има много, върху което да се замислим.