В защита на традицията

В защита на традицията

Тъй като обобщаващият принцип №5 се оказва все така противоречив по отношение на стереотипите ни, продължаваме да го аргументираме с откъси от книгата

Тъй като обобщаващият принцип №5 се оказва все така противоречив по отношение на стереотипите ни, продължаваме да го аргументираме с откъси от книгата „Как да отгледаш вегетарианец или здравословни принципи за всеки

„…Постът познат у всички религии, макар и в различни форми, е следван от целокупното население на планетата до преди по-малко от век, когато броят на атеистите е бил незначителен. В наши дни, когато невярващите стават все повече, а религиозните водачи все „по-гъвкави“, за да не отблъснат „публиката“, съществуват хора изживяващи охолния си живот, без дори един ден прекаран без животински храни.

Отворите ли някоя краеведска книга, събирана по спомени от възрастни хора, може също лесно да откриете доказателства за различната от настоящата визия по отношение на храненето. Ако авторът се е постарал да събере рецепти за сборника, те обикновено включват разнообразни начини на приготвяне на жито, ечемик, булгур, качамак, каши, погачи, баници със зеленчуци и все от тоя род. В продължение на хилядолетия, хамбарът с житото е осигурявал храната. Хляб, лук и чесън са трите неща, които винаги са присъствали на трапезата. Често единствените три неща. Спомням си разказите на баба ми за ужаса, който преживели у дома, когато измели и последното брашно от хамбара някъде през май в една гладна година от тридесетте на миналия век. В къща с шейсет овце и крава, в разгара на пролетта, това изглеждало като начало на продължителен глад. Ако в онзи момент прадядо ми решал да посегне на животните, седемте деца биха приключили с дояждането на стадото, точно докато дойде време за жътва. Баща ѝ продавал сирене и купувал брашно, като запазил целостта на стопанството си и придържайки се към храненето, с което са свикнали.

Ако прочетете „Как станах хайдутин“ на Панайот Хитов, ще срещнете многократно „забъркахме брашно с вода, пекохме и ядохме.“ В наши дни представите ни за хайдутството са за непрестанно чеверме, но действителността е била съвсем различна. В края на краищата кои ятаци биха пожертвали по едно голямо стадо в годината за малка хайдушка дружина. Модерната шега за „боб по хайдушки“, би се видяла тъжна на някогашните юнаци, защото със сигурност са мечтали за бобец в студените, гладни вечери. В „Родопски сказания“ на отец Константин Канев, много пъти се споменава овчарското меню. То, мога да кажа, е изключително изненадващо. Ежедневно са се хранили с качамак, като тогава са наричали така едро смелените зърна на ръжта, житото, овеса и царевицата. Стопаните на големи стада, даващи мляко, сирене, на живи ходещи деликатеси, всеки ден забъркват качамак, с който хранят себе си, помощниците и кучетата. Ако се върнем още назад в любимата ми история, която често показва колко глупави сме многократно да откриваме всеизвестни истини, можем да намерим поколения от вегетарианци по нашите собствени земи. Някои от тях са следвали този път напълно съзнателно. За богомилите се пише твърде много още от времето на Анна Комнина, станала свидетел на изгарянето на Василий Врач върху стените на Константинопол. За размерите на това „движение“ увлякло милиони хора в продължение на векове няма защо да говорим. Ненасилието, като основен принцип в доктрината им, е превърнало поколения „еретици“ в кротки вегетарианци. Здравето им очевидно е било цветущо, защото от нашите земи та чак до Лангедок, тези хора са унищожавани с огън и меч. Или мислите, че ако папа Инокентий трети е знаел за „незаменимите“ аминокиселини, които се съдържат в месото, не би си направил труда да им обявява свещена война, а би ги оставил спокойно да умрат от „недоимък на белтъчини“. Всъщност храненето им е било подобно на това на мнозинството бедни хора или на това на истински отдадените на бога служители на църквата. За ревностните християни, които едностранчиво биха разгледали аргументите за богомилите, обвинявайки ме в сектанство, ще напомня че Теодосий Търновски, ученик на самия Григорий Синаит, прокарва дълбоко в духовния живот на България идеите на исихазма и макар че организира два събора против еретиците, проповядва въздържание от храна, също както правят самите еретици. Нашите духовници през бурния 14 век са се придържали към веганството, давайки пример за смирение и чистота пред енориашите си. Вегетарианството (дори по-скоро веганството) е широко застъпено от най-ревностните последователи на православната църква.

Изостава ли католическата? Какво можем да кажем за кроткия „революционер“ свети Франциск, който проповядва любов към всяко човешко същество и към всичко живо, което Бог е създал. Дали многобройните му последователи, които го наричали „Брат на всяко създание“ и се отдавали на бедността и милосърдието не са прекарвали живота си в строг пост? Или трябва да отречем и тази истина? Кроткият монах от Асизи не е единствения в католическата традиция. Света Клара. Доминиканецът Свети Мартин от 17 век. Свети Антоний от Падуа, който говорел на рибите, когато хората отказвали да го слушат. Свети Николай от Толентино дори проповядвал следване на примера на Иисус, да не се ядат Неговите (на Господ) твари. Францисканци, траписти, цистерианци и бенедиктинци, кармелитите, следващи правилата на Свети Алберт, векове наред са се придържали към традицията във вегетарианското хранене и все още членове и последователи на тези ордени се придържат към тази хранителна практика. Можем да намерим достатъчно примери във всяко религиозно учение. Църквата на адвентистите от седмия ден е прекрасен пример за живата традиция на вегетарианското хранене в протестанството. На тази общност дължим и съвременните доказателства от здравните ползи на тази диета, тъй като изследователските институти непрекъснато правят анализи и сравнения по отношение на разпространението на болестите на века при хората с обикновена диета и далеч по-рядката им поява при адвентистите.

През почти цялата си история, целокупна Европа също е разчитала главно на растенията като основен източник на храна. Сигурно сте чували за големия картофен глад в Ирландия, когато за няколко години измират повече от милион ирландци, а още повече емигрират. Фитофторозата, поразява няколко реколти от насъщната храна от превърналото се в монокултурно земеделие в средата на 19 век и поставя на карта оцеляването на нацията. Тази историческа истина всъщност напълно опровергава „удобното“ за публиката твърдение на някои диетолози, че обитаващите по-топлите райони са се ориентирали преобладаващо към растителните хранителни ресурси, в студените райони – към повече месни и млечни продукти, а в умерените – към смесени менюта. Назад във времето, положението е все същото. За съжаление не успях да открия откъс от описание на средновековния начин на хранене в бедните германски провинции, който в детството ми дълбоко ме впечатли, така че ще го възстановя по памет. В учебника по история за шести клас, бедността от онова време беше доказвана чрез спомените на издигнал се от нищетата писател. Описваше как в детството си ядял пресен хляб само няколко дни в годината. От малкото си парче земя, родителите му – крепостни селяни, добивали ръж, ечемик, просо и фий. Когато съберели всички зърна ги смилали и майка му започвала да меси полученото брашно. Фурната работела непрекъснато цяла седмица, най-щастливата в живота на децата, защото можели да ядат мек хляб. Цялото количество брашно бивало опечено, а получените самуни изсушени, също както правели с тухлите. Така крепостни селяни осигурявали храната си за година напред. Празникът на мекия хляб свършвал и през времето до следващата реколта се хранели с накиснат във вода твърд.
Единствената позиция в менюто им, гарнирана с растящите без особени грижи зеленчуци за цял живот. Бедните хора били вегани, далеч преди тази дума да бъде измислена. Не са знаели за есенциалните мастни киселини омега 3, 6, 9, и така вероятно в аритметична прогресия и за това, че „не си ги набавят по никакъв начин“. Поколение след поколение водили „безсмислено“ от днешна гледна точка съществуване и наопъки на някои съвременни „изследвания върху храненето“ са увеличавали населението на земята, въпреки преминаващите една след друга чумни епидемии. За крепостничеството, продължило в някои страни на Европа чак до 20 век, не е имало алтернатива на растителната храна. Дивечът в горите е принадлежал на господаря, а бракониерството се е наказвало със смърт, мярка ограничаваща доста успешно това явление. Пазарът на месо не е съществувал в днешния си разгулен вид, защото математиката, която сега прилагаме като екологичен и етичен аргумент срещу месоядството е била валидна и тогава. За отглеждането на едно добиче и в средновековието и в наши дни се влага зърно, което би нахранило много хора по-продължително, отколкото самото животно във вид на храна (ценяла се е най-вече възможността на животното да отмени стопаните си в тежкия труд). Това е отваряло огромна ценова ножица между хляба и плътта. Тази проста сметка определя поведението на разумните бедняци, превръщайки принудително 98% от населението на Европа във вегетарианци, като разбира се не изключваме твърде рядката „радост“ на разнообразие на масата. Всъщност моментното изключение не променя голямата разлика между храненето на болшинството хора през хилядолетията и това в наши дни. Доказателства не стигат? Така модерната диетична зелева супа се споменава често като символ на оцеляването в произведенията на Гогол. Виреещият в студения и влажен климат на Украйна зеленчук присъства всеки ден като главна позиция в менюто на народа. Убеден съм, че ако се разровите в любимите си произведения на класическата литература, описващи живота на обикновените хора, ще откриете много други доказателства на тезата ми.

Кои в това време се хранят предимно месоядно и доста по-разнообразно? Разбира се, представителите на висшите слоеве в обществото. Кралските трапези са обсипани с всичко живо като доказателство за щедростта, с която Бог се отнася към своите избраници. Какво се случва с тях? Парадоксално, но единствените хора в тези времена, разполагащи с „разнообразно меню“ и постоянно медицинско наблюдение, изчезват. Да. Болестите и физическата слабост много често са причина (наред с насилието) за изчезването на цели династии. Понякога се е налагало на престола да се постави някой незаконен наследник, плод на греховна любов, защото е единствения оцелял, запазил малко синя кръв, сред разточителството на двореца. Кралската болест – подаграта, която в днешно време покосява все повече ненаситни персони, в миналото ексклузивно е засягала богоизбраните. Карл пети изтърпял многократно инквизицията на придвижване с колесница от двореца Ескуриал до Мадрид, като всяко поклащане му носело неистови мъки. Големият любовник, воин и крал платил тежко за короната, принуден да абдикира заради болестта си и да се оттегли в манастир, откъдето гледал как всичко, за което се е борил започва бавно да се разпада. Богоизбраните са страдали и умирали и от диабет, болест описана още от Целзиус преди новата ера, която „странно“ засягала склонните към разгул, но древните лечители не могли да достигнат до обяснение на същността на явлението и до причината за заболяването.
Идеята за вегетариански живот се възражда за живот в имперска Великобритания. Ръдиард Киплинг утвърждава цивилизаторската мисия на англо-саксонската раса сред изостаналите народи на Изтока и Африка, подпомаган от трудовете на расовия теоретик Чембърлейн (признат за пророк в Третия райх). Модерната за това време антропология и ужасната „наука“ „расова биология“, величаят водещата роля на белия човек, създавайки съвременния вид на расизма, оправдаващ минали и бъдещи престъпления към човечеството. Огромното богатство на поданиците на короната води до разточителство във всички области. Промените засягат най-вече трапезата, на която като свидетелство за престиж и благосъстояние, месата заместват обичайните до тогава храни. По това време в бедните страни дори не стои въпросът за храненето, защото съвсем естествено месото е нищо повече от празнично меню. Както споменахме в Ирландия милиони измират от глад. Великият бунтар Шели развява знамето на вегетарианството „В защита на естествения режим на хранене“. Достойните му последователи осъждат безумието на сънародниците си, отдали се на разгула на древния Рим, опитвайки се да им отворят очите именно със съдбата на този „велик“ предшественик. Хенри Солт описва себе си като просветен вегетарианец сред първобитни английски варвари в своята сатирична автобиография „Седемдесет години сред диваци“. В същото време цитира бележития мислител Хенри Дейвид Торо, който поставя висока мярка на понятието за цивилизованост. „Не се съмнявам, че човечеството е обречено, при постепенния си възход, да се откаже от яденето на животни, както дивите племена са се отказали да се изяждат помежду си, когато са влезли в контакт с по-цивилизованите.“ За съжаление „болестта“ на богатството и съпътстващите го проблеми, сега като че обхваща целия свят. Ще се сбъднат ли думите на хуманиста или всеки ще трябва да се спасява сам, оставям да решите сами. Днес богатството достигна до всички кътчета на земята, изпреварвайки идеите. Имената и внушенията на знаменитите вегетарианци са далеч от известността и копнежа към патицата по пекински, телешкия стек или просто Big Mackа…“

Книгите на Валентин Грандев могат да бъдат поръчани на www.formulata.eu

COMMENTS

WORDPRESS: 0