Р. Щайнер за езотеричната биография на Буда и задачите на Бодхисатвите

Р. Щайнер за езотеричната биография на Буда и задачите на Бодхисатвите

Откъс от книгата „Евангелието на Лука“ на Рудолф Щайнер, втора лекция от 16.09.1909:В Евангелието на Лука има ед­но чуд­но място, къ­де­то на­уча­

Откъс от книгата „Евангелието на Лука“ на Рудолф Щайнер, втора лекция от 16.09.1909:

В Евангелието на Лука има ед­но чуд­но място, къ­де­то на­уча­ва­ме как един Ангел въз­вес­тя­ва на пас­ти­ри­те в по­лето, че се е ро­дил „Спасителят на света“. После се споменава, че към то­зи Ангел – след ка­то е въз­вес­тил своето про­ро­чес­т­во – се при­съ­еди­ня­ва „мно­гоб­рой­но­то войнство небесно“ (Лука 2,13). Представете си жи­во та­зи кар­ти на: пас­ти­ри­те пог­леж­дат и в „от­во­ре­но­то небе“ виж­дат – под фор­ма­та на ве­ли­чес­т­ве­ни об­ра­зи – Съществата от ду­хов­ния свят. Какво точ­но се въз­вес­тя­ва на пастирите? …Какво е това, ко­ето се явя­ва пред пастирите? Какво но­си в се­бе си то­ва ан­гел­с­ко войн­с­т­во и от­къ­де ид­ва то?…

Когато чрез пра­вил­но­то раз­чи­та­не на хро­ни­ка­та Акаша сти­га­ме до „не­бес­но­то войнство“, ко­ето се явя­ва на пастирите, на­соч­вай­ки се към миналото, ние се до­кос­ва­ме до ед­но от на­й-ве­лики­те ду­хов­ни те­че­ния в ис­то­ри­ята на човечеството, ко­ето – ня­кол­ко сто­ле­тия пре­ди Христос Исус да сле­зе всред хо­ра­та – та­ка да се каже, се раз­п­рос­т­ра­ни по Земята ка­то „будизъм“. Колкото и стран­но да звучи, онзи, кой­то прос­ле­дя­ва ми­нали­те епо­хи на човечество­то чрез хро­ни­ка­та Акаша, в оп­ре­де­лен мо­мент сти­га до „озарението“ на ве­ли­кия Буда: то е съ­що­то откровение, ко­ето се явя­ва и на пастирите.

Това, ко­ето нав­ре­ме­то оза­ри хо­ра­та в Индия; това, ко­ето раз­д­ви­жи там ду­хо­ве­те и сър­ца­та като ве­ли­ка ре­ли­гия на със­т­ра­да­ни­ето и любовта, ка­то един ве­лик светоглед; ко­ето и до днес със­тав­ля­ва ду­хов­на­та хра­на на го­ля­ма част от човечеството, съ­що­то се явя­ва от­но­во в откровението, да­де­но на пастирите! Защото и то тряб­ва­ше да се влее в от­к­ро­ве­ни­ето на Палестина…

Когато пет или шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене Буда се по­яви всред хо­ра­та на далечния Изток, в не­го жи­вя една индивидуалност, ко­ято се бе­ше пре­раж­да­ла мно­го пъ­ти и ко­ято в хо­да на сво­ите пре­раж­да­ния се бе­ше из­диг­на­ла до твър­де ви­со­ка сте­пен на раз­ви­ти­е­. Бу­да мо­жа да ста­не онзи, кой­то беше, са­мо за­що­то чрез сво­ите ми­на­ли ин­кар­нации пос­тиг­на она­зи вис­ша степен, ко­ято оз­на­ча­ва­ме с ори­ен­тал­с­кия из­раз „сте­пен на Бодхисатва“…

Онзи, кой­то ста­ва Буда, тряб­ва пър­во да ми­не през сте­пен­та Бодхисатва. Следователно Бодхисатва е пред­ход­на­та сте­пен от ин­ди­ви­ду­ал­но­то раз­ви­тие в по­со­ка към Буда. Нека се­га да раз­г­ле­да­ме същ­нос­т­та на Бодхисатвите от глед­на точ­ка на об­що­чо­веш­ко­то развитие.

Това, ко­ето хо­ра­та уме­ят да вър­шат в да­де­на епоха, това, ко­ето те раз­ви­ват ка­то способности, да­леч не е съ­ществу­ва­ло винаги. Истинско късогледство, ко­ето не над­х­вър­ля от­дел­на­та епо­ха, е ко­га­то си въобразяваме, че съ­щите способности, при­съ­щи на хо­ра­та днес, са съ­щес­т­ву­ва­ли и в миналото. Човешките способности, това, ко­ето хо­ра­та зна­ят и уме­ят да вършат, всич­ко то се про­ме­ня през раз­лич­ни­те епохи. Днес чо­веш­ки­те спо­соб­нос­ти са та­ка развити, че човекът, бих казал, мо­же да опоз­нае чрез соб­с­т­ве­ния си ра­зум то­ва или онова, и той с пра­во казва: Тази или она­зи ис­ти­на аз раз­би­рам чрез моя ра­зум с по­мощ­та на мо­ето мислене; аз мо­га да различавам, в из­вестен смисъл, ло­гич­но­то от нелогичното, мо­рал­но­то от неморалното. Обаче бих­ме сгрешили, ако пред­по­ложим, че те­зи спо­соб­нос­ти за раз­ли­ча­ва­не на ло­гич­но­то от нело­гич­но­то и на мо­рал­но­то от не­мо­рал­но­то са би­ли ви­на­ги при­съ­щи на чо­веш­ка­та природа. Не, те са би­ли раз­ви­ти бав­но и постепенно. Това, ко­ето днес чо­ве­кът може и умее да вър­ши чрез сво­ите способности, е тряб­ва­ло – съ­що как­то де­те­то на­уча­ва не­що от бащата, май­ка­та или учи­те­ля – да го чуе про­из­не­се­но от личности, ко­ито – ма­кар и въп­лъ­те­ни ка­то дру­ги хо­ра – са би­ли по­-ви­со­ко раз­вити и са мо­же­ли да под­дър­жат в Мистериите връз­ка с оне­зи ду­хов­ни Същества, ко­ито сто­ят над тях: с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества.

Такива индивидуалности, ко­ито са въп­лъ­те­ни във фи­зи­чес­ки тела, но мо­гат да об­щу­ват и с по­-вис­ши ин­ди­ви­ду­алности, не­въп­лъ­те­ни физически, е има­ло ви­на­ги­. Нап­ри­мер пре­ди хо­ра­та да пос­тиг­нат дар­ба­та на ло­ги­чес­ко­то мислене, чрез ко­ято те мо­гат днес са­ми да мис­лят логически, те е тряб­ва­ло да се вслуш­ват в ду­ми­те на оп­ре­де­лени Учители. Тези Учители съ­що не мо­же­ха да мис­лят ло­ги­чес­ки с по­мощ­та на качества, раз­ви­ва­ни във фи­зи­ческо­то тя­ло, а само бла­го­да­ре­ние на факта, че в Мистериите те об­щу­ва­ха с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества, оби­тава­щи по­-вис­ши­те об­лас­ти на света. Такива Учители, ко­ито са учили, пре­по­да­ва­ли логично­то мис­ле­не и мо­рал­ния усет, чер­пей­ки от сво­ите откровения, по­лу­че­ни от вис­ши­те светове, е има­ло още пре­ди хо­ра­та да бъ­дат в със­то­яние са­ми и чрез сво­ята соб­с­т­ве­на природа да мис­лят ло­гич­но и да от­к­ри­ват моралното. Определена ка­те­го­рия съ­щества, ко­ито са въп­лъ­те­ни във фи­зи­чес­ко тяло, оба­че об­щу­ват и с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества, за да пре­не­сат до­лу това, ко­ето на­уча­ват от тях и да го пре­да­дат на хо­ра­та – ето то­ва са Бодхисатвите. С дру­ги думи, те са същества, въплъ­те­ни във фи­зи­чес­ко тяло, но чрез сво­ите способ­нос­ти съ­умя­ват да об­щу­ват и с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества.

Да, пре­ди Буда да ста­не един „Буда“, той бе­ше имен­но Бодхисатва, т.е. ед­на индивидуалност, ко­ято в Мисте­ри­ите мо­же­ше да об­щу­ва и с по-висшите, бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества. Едно та­ко­ва съ­щес­т­во ка­то Бодхисатва бе­ше на­то­ва­ре­но във вис­ши­те све­то­ве – още от на­й-далечните епо­хи на Земното раз­ви­тие – с оп­ре­де­ле­на мисия, с оп­ре­де­ле­на задача и от­то­га­ва то ос­та­ва свър­за­но с нея…

През всич­ки времена, от ед­на епо­ха в друга, това същество трябваше да ра­бо­ти и да вли­ва в ево­лю­ци­ята на Земята са­мо толкова, кол­ко­то тя мо­же­ше да приеме с ог­лед на сво­ите възможности. За вся­ко ед­но та­ко­ва съ­щес­т­во – то­ест за все­ки Бодхисатва – ид­ва един момент, ко­га­то то сти­га с по­лу­че­на­та си през пра­да­леч­но­то ми­на­ло мисия до оп­ре­де­ле­на точка, след ко­ято това, ко­ето то е вли­ва­ло до­се­га в чо­ве­чес­т­во­то „свише“, се прев­ръ­ща ве­че в нор­мал­на чо­веш­ка способност. Защото днеш­ни­те чо­веш­ки способ­нос­ти по­-ра­но са би­ли ка­чес­т­ва на оп­ре­де­ле­ни бо­жес­т­в­но­-ду­хов­ни Същества и Бодхисатви­те са ги сва­ли­ли от ду­хов­ни­те висини, за да ги пре­дос­та­вят на човеците.

Следователно един та­къв ду­хо­вен ми­си­онер сти­га до ед­на точка, ко­га­то ве­че мо­же да си каже: аз из­пъл­них моята мисия; се­га на чо­ве­чес­т­во­то е да­де­но всич­ко онова, за ко­ето то е било под­гот­вя­но през много, мно­го епохи. След ка­то е стиг­нал до та­зи точка, Бодхисатва ве­че мо­же да ста­не Буда, с дру­ги ду­ми за не­го нас­тъп­ва момент, ко­га­то ка­то съ­щес­т­во с мисия, каква­то то­ку­-що опи­сах­ме – то ве­че ня­ма нуж­да да се въп­лъ­ща­ва в чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тяло, след ка­то ве­че е пос­тиг­на­ло степента, ха­рак­тер­на за та­ка на­ре­че­ния от нас ду­хо­вен мисионер. Такъв мо­мент нас­тъ­пи и за Буда. Това, ко­ето има­ше да вър­ши по-рано, неп­ре­къс­на­то го отвеж­да­ше до­лу на Земята. Обаче в ми­га, ко­га­то бе­ше оза­рен ка­то Буда – все още в качеството си на Бодхисатва – той се въп­лъ­ти за пос­ле­ден път в та­ко­ва човеш­ко тяло, в ко­ето бя­ха пос­тиг­на­ти до на­й-­ви­со­ка сте­пен оне­зи чо­веш­ки способности, ко­ито по­-ра­но трябва­ше да бъ­дат пре­да­ва­ни „свише“, за да се пре­вър­нат в нор­мал­ни чо­веш­ки способности…

И така, как­ва за­да­ча сто­еше пред ве­ли­чес­т­ве­на­та и мо­гъ­ща индивидуалност, ко­ято в обикнове­ния жи­вот нари­ча­ме Буда? Ако дейс­т­ви­тел­но ис­ка­ме да раз­бе­рем та­зи задача, та­зи ми­сия на Буда, и то в сми­съ­ла на истин­с­кия езотеризъм, тряб­ва­ да зна­ем следното: цялата поз­на­ва­тел­на спо­соб­ност на чо­ве­чес­т­во­то се е раз­ви­ла постепенно. Аз ви­на­ги съм подчертавал, че през Атлантската епо­ха го­ля­ма част от чо­ве­чес­т­во­то при­те­жа­ва­ше яс­но­вид­с­ки спо­соб­нос­ти и мо­же­ше да виж­да в ду­хов­ни­те светове. Вие помните, че из­вес­т­ни сле­ди от древ­но­то яс­но­вид­с­т­во все още са би­ли за­па­зе­ни през пър­ви­те сле­дат­лан­т­с­ки епохи. И ако от Атлантската епо­ха бих­ме се пре­нес­ли в Древноперсийската, Древноиндийската, Египетско-халдейската, до­ри в Гръцко-латинската епоха, ние бих­ме от­к­ри­ли мно­го хора, мно­го по­ве­че от­кол­ко­то си въ­об­ра­зя­ва днеш­но­то човечество, ко­ито са при­те­жа­вали ка­то един вид наследст­во ос­та­тъ­ци от древ­но­то ясновидство, хора, за ко­ито ас­т­рал­ни­ят свят бе­ше открит, така че те виж­да­ха в скри­ти­те дъл­би­ни на съществуванието. Да се виж­да чо­веш­ко­то етер­но тяло бе­ше не­що съв­сем обик­но­ве­но до­ри през Гръцко-латинската епоха; не­що обик­но­ве­но бе­ше то­га­ваш­ни­те хо­ра да виж­дат чо­веш­ка­та глава, за­оби­ко­ле­на от он­зи ете­рен облак, кой­то по­-къс­но пос­те­пен­но се при­би­ра на­пъл­но във вът­реш­нос­т­та на главата.

Обаче чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва­ше да се из­диг­не до оно­ва познание, ко­ето се пос­ти­га чрез външни­те се­ти­ва и чрез оне­зи ду­хов­ни способности, ко­ито са на­со­че­ни към външ­ни­те сетива. Постепенно чо­ве­кът тряб­ва­ше да на­пус­не ду­ховния свят и да ов­ла­дее чис­то се­тив­ни­те възприятия с по­мощта на разсъдъчното, ло­ги­чес­ко мислене. Постепенно той тряб­ва­ше да се из­диг­не до ед­но не­-­яс­но­вид­с­ко познание, за да пос­тиг­не от­но­во един друг вид ясновидство, свърза­но ве­че с всич­ко онова, ко­ето е ус­во­ил ка­то се­тив­но и ло­ги­чес­ко познание…

Това, ко­ето до из­вес­т­на сте­пен днес чо­ве­кът пос­ти­га чрез соб­с­т­ве­на­та си ин­те­ли­гент­ност и чрез соб­с­т­ве­на­та си мо­рална сила, а имен­но да про­явя­ва със­т­ра­да­ние към бол­ки­те и нещасти­ята на другите, в ми­на­ло­то е би­ло за не­го – ка­то лич­но мо­ти­ви­ран акт – не­що невъзможно. Днес здра­во­то мо­рал­но чув­с­т­во на чо­ве­ка сти­га до та­зи идея и без ясновидството. Да, хо­ра­та все по­ве­че ще мо­гат да се из­ди­гат до идеята, че със­т­ра­да­ни­ето е на­й-­вис­ша­та добро­де­тел и че без лю­бов­та чо­ве­чес­т­во­то не би мог­ло до нап­ред­ва по­-на­та­тък в своя път.

Нека да обобщим: днес мо­рал­ни­ят усет на чо­ве­ка мо­же да се из­ди­га все по­-ви­со­ко и по-високо. Обаче трябва да обър­нем пог­лед и на­зад към времената, ко­га­то мо­рал­ни­ят усет бе­ше такъв, че чрез соб­с­т­ве­ни­те си си­ли чове­кът не мо­же­ше да пос­тиг­не нищо. Имаше времена, кога­то хо­ра­та ни­ко­га не би­ха мог­ли да разберат, че със­т­ра­дани­ето и лю­бов­та спа­дат към на­й-вис­ши­те ка­чес­т­ва на чо­веш­ка­та душа. Ето за­що то­га­ва бе­ше необходимо в чо­вешки­те те­ла да се въп­лъ­ща­ват и та­ки­ва ду­хов­ни Същества, към ко­ито от­на­ся­ме и Бодхисатвите: точ­но те получа­ва­ха от по­-вис­ши­те све­то­ве ис­тин­с­ки от­к­ро­ве­ния за дейс­т­ве­на­та си­ла на състраданието, за дейс­т­ве­на­та си­ла на любовта; точ­но те на­учи­ха хо­ра­та как да нап­ред­ват в със­т­ра­да­ни­ето и любовта, по­не­же хо­ра­та все още не бя­ха в със­то­яние да раз­бе­рат то­ва чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни сили. Всичко това, ко­ето днес хо­ра­та поз­на­ват чрез сво­ите собстве­ни си­ли ка­то вис­ши доб­ро­де­те­ли на със­т­ра­да­ни­ето и любовта, и до ко­ето мо­рал­ни­ят усет бав­но се издига, тряб­ва­ше за дъл­ги пе­ри­оди да бъ­де пре­по­да­ва­но от са­мо­то небе.

А учи­те­лят по съст­ра­да­ние и лю­бов през оне­зи времена, ко­га­то хо­ра­та все още не мо­же­ха сами да вник­нат в ес­тес­т­во­то на със­т­ра­да­ни­ето и любовта, бе­ше он­зи Бодхисатва, кой­то пос­ле се въп­лъ­ти за пос­ле­ден път ка­то Гаутама Буда.

Ето как Буда бе­ше пре­ди то­ва он­зи Бодхисатва, кой­то на свой ред бе­ше учи­тел по със­т­ра­да­ние и любов, а и по всичко свър­за­но с тях. Той бе­ше та­къв учи­тел още през оне­зи епохи, ко­га­то хора­та бяха, та­ка да се каже, яс­но­вид­ци по природа. Да, ка­то Бодхисатва той се въп­лъ­ща­ва­ше в те­ла­та на хора, при­те­жа­ва­щи ясновидство. И ко­га­то пос­ле се въплъ­ти ка­то Буда, поглеждайки яс­но­вид­с­ки към те­зи ми­на­ли пре­раж­да­ния – от ед­на ин­кар­на­ция в дру­га инканация – той мо­же­ше да опи­ше тре­пе­ти­те на душата, ко­ято на­ис­ти­на е виж­да­ла в дълбини­те на съществуванието, скри­ти зад илю­зи­ята на сетивата. Точно та­зи спо­соб­ност имаше той в сво­ите ми­на­ли въп­лъ­ще­ния и с та­зи спо­соб­ност се ро­ди той в по­том­с­т­во­то на Сакия; от то­зи род про­из­хож­да­ше и ба­ща­та на Гаутама, Судодана. Когато се ро­ди Гаута­ма Буда, той бе­ше все още Бодхисатва. С дру­ги ду­ми той се по­яви ка­то същество, из­диг­на­ло се през сво­ите ми­нали ин­кар­на­ции до висотата, на ко­ято се на­ми­ра­ше сега. Онзи, ко­го­то обикно­ве­но на­ри­ча­ме Буда следователно бе­ше ро­ден ка­то Бодхисатва и не­го­ви­ят ба­ща бе­ше Судодана, а май­ка му – Майядеви. Но по­не­же бе­ше ро­ден имен­но ка­то Бодхисатва, още ка­то де­те той при­те­жа­ва­ше до ви­со­ка сте­пен спо­соб­нос­т­та на ясновидството. Той мо­же­ше да вижда в дъл­би­ни­те на съществуванието.

Резултат с изображение за gautam buddha

Нека да бъ­дем наясно: в хо­да на чо­веш­ка­та ево­лю­ция „виж­да­не­то в дълбините“ пос­те­пен­но прие твър­де осо­бе­ни форми. Мисията на Земното чо­ве­чес­т­во се свеж­да до следното: пос­те­пен­но то да из­гу­би древ­но­то сумрач­но ясновидство, при то­ва те­зи нас­ле­де­ни ос­та­тъ­ци от древ­но­то яс­но­вид­с­т­во да­леч не бя­ха на­й-­доб­ра­та част от него. Тази на­й-­доб­ра част бе­ше из­гу­бе­на още в началото. Това, ко­ето стана, бе­ше по­-с­ко­ро ед­но не­съвър­ше­но взи­ра­не в ас­т­рал­ния свят; то нап­ра­во бе­ше ед­но про­ник­ва­не в оне­зи де­мо­нич­ни сили, ко­ито смъкват чо­ве­ка в по­-низ­ша­та сфе­ра на не­го­ви­те ин­с­тин­к­ти и страсти. Благодарение на посвещението ние сме в със­то­яние да нав­ле­зем в ду­хов­ния свят и да ви­дим оне­зи си­ли и Същества, ко­ито са свър­за­ни с на­й-п­рек­расни­те мис­ли и чув­с­т­ва на човечеството; оба­че там ние виж­да­ме съ­що и оне­зи духов­ни Същества, ко­ито сто­ят зад ди­ва­та страст и зад ра­зяж­да­щия егоизъм. Това, ко­ето бе­ше ос­та­на­ло за по­ве­че­то хо­ра от древ­но­то ясновид­с­т­во – не за посветените, а за преобладаващото мно­зин­с­т­во – бе­ше имен­но виж­да­не­то на оне­зи ди­ви демо­нич­ни сили, които сто­ят зад па­губ­ни­те чо­веш­ки страсти. Този, кой­то изоб­що виж­да в ду­хов­ния свят, той ес­тес­т­ве­но сам мо­же да се уве­ри в това. Тези не­ща за­ви­сят от раз­ви­ти­ето на чо­веш­ки­те способности. Човекът не мо­же да пос­тиг­не едното, без да срещ­не другото.

Като Бодхисатва, Буда трябваше естествено да се въп­лъ­ти в ед­но чо­веш­ко тяло, ко­ето е та­ка организирано, как­то са би­ли ор­га­ни­зи­ра­ни то­га­ваш­ни­те чо­веш­ки тела. Той се въп­лъ­ти в ед­но тяло, ко­ето му да­ва­ше въз­можност да виж­да дъл­бо­ко в ас­т­рал­ни­те ос­но­ви на съществуванието. Още ка­то дете той мо­же­ше да виж­да всички оне­зи ас­т­рал­ни Същества, които деб­нат зад бур­ни­те и ди­ви страсти, зад из­га­ря­що­то и ал­ч­но сла­дос­т­растие. Но той бе­ше пред­па­зен от ужа­ся­ва­ща­та пок­ва­ре­ност на фи­зи­чес­кия свят, от ха­рак­тер­ни­те за то­зи свят мъки и страдания. Поддавайки се на сво­ите предразсъдъци, ро­ди­те­ли­те му считаха, че та­ка ще е на­й-­доб­ре за детето: то из­рас­на зат­во­ре­но в двореца, да­леч от бол­ки­те и стра­да­ни­ята на света. Обаче чрез та­зи изо­лация, вът­реш­на­та си­ла на виж­да­не се про­яви в още по­-го­ля­ма степен. И до­ка­то бе­ше гриж­ли­во пред­паз­ван от всичко, ко­ето би му на­пом­ня­ло за бо­лес­ти и страдания, ду­хов­ни­те му очи се от­во­ри­ха още по­-ши­ро­ко за ас­т­рални­те образи. Около не­го се но­се­ха ас­т­рал­ни­те об­ра­зи на всич­ко онова, ко­ето пред­с­тав­ля­ват па­губ­ни­те и диви страсти.

… Още в сво­ето детство той бе­ше по­ща­ден от онова, ко­ето ца­ри във фи­зи­чес­кия чо­веш­ки свят ка­то бол­ки и страдания, но за смет­ка на това го виж­да­ше ка­то ду­хов­ни въз­дейс­т­вия в духовния свят. А той го виж­да­ше по то­зи начин, за­що­то бе­ше ро­ден в ед­но тяло, как­во­то може­ше да по­лу­чи в то­га­ваш­ни­те времена; и още от са­мо­то на­ча­ло бе­ше по­ща­ден и из­дигнат над те­зи стра­хо­ви­ти и из­мам­ни образи, по­не­же в ми­на­ли­те си ин­кар­на­ции бе­ше пос­тиг­нал висота­та на Бодхисатва. Но по­не­же ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ност на Бодхисатва бе­ше ин­кар­ни­ран тъкмо в то­ва тяло, той усе­ща­ше не­удър­жи­мия по­рив да из­ле­зе из­вън сте­ни­те на двореца, за да ви­ди съ­от­ветс­т­ви­ето на все­ки един от ас­т­рал­ните образи, всред ко­ито жи­ве­еше в сво­ето уединение. Всеки от­де­лен об­раз го тег­ле­ше да на­пус­не своя затвор. Тази бе­ше ос­нов­на­та подем­на си­ла в не­го­ва­та душа. Защото в не­го – ка­то Бодхисатва – на­ис­ти­на жи­ве­еше ед­на висша ду­хов­на сила. В не­го жи­ве­еше имен­но она­зи ду­хов­на сила, ко­ято е свър­за­на с ми­си­ята да про­по­вяд­ва със­т­рада­ни­ето и любовта, как­то и всичко свър­за­но с тях. Но за цел­та той сам тряб­ва­ше да се за­поз­нае със све­та и чо­ве­чеството, за­що­то са­мо там, всред хората, той мо­же­ше да про­по­вяд­ва ед­но уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и лю­бов­та в тех­ния висш мо­ра­лен смисъл. Той тряб­ва­ше да опоз­нае чо­ве­чес­т­во­то във фи­зи­чес­кия свят. Той тряб­ва­ше да се издигне от Бодхисатва до Буда – да ста­не един чо­век меж­ду дру­ги­те човеци. Но той мо­же­ше да пос­тиг­не това, са­мо ако се от­ка­же от всичко, ко­ето бе­ше нас­ле­дил ка­то спо­соб­нос­ти от сво­ите ми­на­ли инкарнации, са­мо ка­то се появи във фи­зи­чес­кия свят, за да жи­вее там с хората, и то по та­къв начин, че да се пре­вър­не за тях в об­ра­зец по от­но­шение на всич­ко онова, ко­ето ве­че посочих.

Естествено, за да се из­диг­не в то­зи сми­съл от сте­пен­та на Бо­дхи­сат­ва до та­зи на Буда, са необхо­ди­ми и ня­кои междин­ни сте­пе­ни на развитие. Това не се пос­ти­га от днес за утре. Нещо неп­ре­къс­на­то го тлас­ка­ше да на­пус­не царския дворец. И пре­да­ни­ето сочи, че ко­га­то вед­нъж се из­мък­нал от своя цар­с­ки затвор, той срещ­нал един грох­нал старец. До то­зи мо­мент той бил за­оби­ко­лен са­мо от об­ра­зи­те на младостта; той тряб­ва­ло да вярва, че съ­щес­т­ву­ва единстве­но ис­к­ря­ща­та си­ла на младостта. А ето, че се­га из­вед­нъж се из­п­ра­вя пред сму­ща­ва­щия об­лик на старостта. После той сре­ща един теж­ко бо­лен човек, а по­-къс­но виж­да да но­сят един мъртвец – с дру­ги думи, той зас­та­ва ли­це в ли­це със смъртта. Всички те­зи осо­бе­нос­ти на фи­зи­чес­кия свят се из­п­ра­вят се­га сре­щу него…

Но Буда мо­жа да се пре­вър­не в това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва­ше през пос­лед­на­та си инкарнация, не веднага, а бав­но и постепенно. Едва в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят той мо­жа да изу­чи оне­зи неща, до ко­ито – би­дей­ки Бодхисатва – има­ше не­пос­ред­с­т­вен дос­тъп в ду­хов­ния свят. Най-напред той се за­поз­на с два­ма учители. Единият е предста­ви­тел на он­зи дре­вен индийски светоглед, кой­то е из­вес­тен ка­то фи­ло­со­фия на Санкия, а дру­ги­ят е пред­с­та­вител на фи­ло­со­фи­ята Йога. Да, Буда се за­поз­на с тях и се за­дъл­бо­чи в това, ко­ето те мо­же­ха да му предложат. Защо­то до­ри и ня­кой да е ста­нал ед­но вис­ше същество, той тряб­ва да се ориентира във външ­но­то познание, което чо­ве­чес­т­во­то е постигнало. Макар и един Бодхисатва да мо­же да го ус­вои по-бързо, все пак той тряб­ва да го направи. Онзи Бодхисатва, кой­то жи­вя пет или шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то летоброене, ако би се ро­дил днес, ще тряб­ва да на­вак­са всич­ко онова, ко­ето меж­дув­ре­мен­но е ста­на­ло на Земята, да го ус­вои така, как­то де­ца­та учат в училище. Защото до­ка­то се е на­ми­рал на небето, чо­ве­чес­т­во­то е про­дъл­жи­ло да се развива…

И той изу­чи фи­ло­со­фи­ята Санкия от еди­ния учител, а фи­ло­со­фи­ята Йога – от дру­гия учител. По то­зи на­чин се за­поз­на с ос­нов­ни­те све­тогле­ди на то­га­ваш­на­та епоха. Той мо­жа да усе­ти тех­ни­те от­ра­же­ния в чо­веш­ка­та душа. Фи­ло­со­фи­ята Санкия му да­де един фин логичес­ки въз­г­лед вър­ху света. Но кол­ко­то по­ве­че се вглъ­бя­ва­ше в нея, тол­ко­ва по­-мал­ко го за­до­воля­ва­ше тя. Накрая тя се ока­за за не­го са­мо ед­на пос­т­рой­ка на ума, ли­ше­на от вся­ка­къв живот. Той усещаше, че тряб­ва да тър­си ня­къ­де дру­га­де – а не в та­зи фи­ло­со­фия – из­во­ри­те на това, ко­ето има­ше да вър­ши в се­гаш­ната си инкарнация. Другият све­тог­лед бе­ше фи­ло­со­фи­ята Йога на Патанджали: тя се стре­ме­ше към вър­ха на бо­жес­т­ве­ния свят чрез оп­ре­де­ле­ни вът­реш­ни душев­ни процеси. Така той се за­дъл­бо­чи и във фи­ло­со­фи­ята Йога, въз­п­рие я, нап­ра­ви я част от сво­ята същност. Обаче и тя го ос­та­ви незадоволен, по­не­же той разбираше, че тя е нещо, което се е пре­да­вало от на­й-д­рев­ни времена, но се­га хо­ра­та тряб­ва­ше да се стре­мят към други способности, те тряб­ва­ше да осъ­ществят в се­бе си ед­но мо­рал­но развитие. След ка­то Буда из­пи­та фи­ло­со­фи­ята Йога в соб­с­т­ве­на­та си душа, той видя, че тя не би мог­ла да се превър­не в из­вор за не­го­ва­та мисия.

После той по­пад­на в об­щес­т­во­то на пе­ти­ма отшелници. Те се опит­ва­ха да стиг­нат до тай­ни­те на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето по пъ­тя на на­й-с­т­ро­го самовъзпитание, на из­пи­та­ни­ята и лишенията. Буда опи­та и то­зи път, но той съ­що се ока­за не­под­хо­дящ за не­го­ва­та мисия. За из­вес­т­но време той се под­ло­жи на съ­щи­те из­те­за­ния и лишения, как­то то­ва пра­ве­ха и отшелниците. Той гла­ду­ва­ше ка­то тях, за да про­го­ни вся­ко же­ла­ние за живот, на­дя­вай­ки се – ко­га­то тяло­то е от­с­ла­бе­но чрез пост и мо­лит­ви – да про­бу­ди на­й-­дъл­бо­ки си­ли и чрез тях да се из­диг­не бър­зо в ду­хов­ния свят. Но имен­но по­не­же Буда бе­ше пос­тиг­нал сво­ята ево­лю­ци­он­на степен, той раз­би­ра­ше пъл­на­та не­нуж­ност нa изтезанията, на пос­те­не­то и гладуването. Понеже бе­ше Бодхисатва, чрез сво­ето раз­ви­тие от пре­диш­ни­те си инкарнации той мо­жа да из­диг­не то­ва човеш­ко тя­ло до въз­мож­но на­й-­ви­со­ка­та сте­пен за оне­зи времена. Ето за­що Буда мо­жа да изжи­вее онова, ко­ето тряб­ва да из­жи­вее всеки, кой­то ми­на­ва по та­зи път към Духовните висини.

Този, кой­то се из­ди­га до оп­ре­де­ле­на сте­пен във фи­ло­со­фи­ята на Санкия или във фи­ло­со­фи­ята Йога, без да е раз­вил това, ко­ето Буда бе­ше пос­тиг­нал по-рано, кой­то ис­ка да се из­диг­не в чис­ти­те ви­си­ни на бо­жес­т­ве­ния Дух чрез ло­ги­чес­ко­то мислене, без пър­во да е пос­тиг­нал мо­рал­но­то чув­с­т­во в сми­съ­ла на Буда, той се на­ми­ра пред оно­ва изкушение, през ко­ето Буда мина ка­то един вид проб­но изкушение, опи­са­но в раз­ка­за за из­ку­шени­ето чрез де­мо­на Мара. В то­зи слу­чай чо­век сти­га до там, къ­де­то го зав­ла­дя­ват всич­ки де­мо­ни на гор­достта, су­ета­та и честолюбието. Ето как­во поз­на Буда. Сега об­ра­зът на гордостта, су­ета­та и честолюбието, олицетво­ре­но в де­мо­на Мара, зас­та­ва пред него. Но по­ра­ди ви­со­ка­та степен, ха­рак­тер­на за един Бодхисатва, той раз­поз­на де­мо­на Мара и ус­пя да се предпази. Сега той мо­жа да си каже: Да, ако хо­ра­та про­дъл­жа­ват да се раз­ви­ват по ста­рия път, без да са оза­ре­ни от но­вия импулс, от уче­ни­ето за лю­бов­та и състраданието, без да са раз­ви­ли ак­тив­но мо­рал­но чувство, то­га­ва – по­не­же не всич­ки са Бодхисатви – те ще по­пад­нат в мре­жи­те на то­зи де­мон Мара, вна­сящ в ду­ша­та ло­ши­те си­ли на гор­дос­т­та и чес­то­лю­би­ето­. ­Ето как­во из­пит­ва в се­бе си Буда, ко­га­то се за­поз­на с ос­нов­ни­те из­во­ри на фи­ло­со­фи­ята Санкия и фи­ло­со­фи­ята Йога.

Но до­ка­то се на­ми­ра­ше при отшелниците, той из­жи­вя и не­що дру­го­. То­га­ва той видя, че демонът при­ема и една дру­га форма, ко­ято при­мам­ва чо­ве­ка с въз­мож­нос­т­та да при­те­жа­ва всичко, как­во­то пожелае, по­каз­ва му, та­ка да се каже, „цар­с­т­ва­та на све­та и тях­на­та слава“, са­мо и са­мо да го от­к­ло­ни от ду­хов­ния свят. Именно по пъ­тя на себебичуването, чо­век по­па­да в то­ва изкушение; ето как­во из­пи­та Буда, ко­га­то де­мо­нът Мара заста­на пред не­го и му ка­за­:­ „Не се ос­та­вяй да бъ­деш изкушен и да се ли­шиш от всичко, ко­ето си имал ка­то царски син, вър­ни се в цар­с­кия дворец!“ Всеки друг би се под­дал на то­ва изкушение, оба­че Буда бе­ше тол­ко­ва напреднал, че мо­жа да поз­нае изкусителя. Той мо­жа да из­жи­вее всичко, ко­ето би спо­ле­тя­ло човечеството, ако то би про­дъл­жи­ло да жи­вее как­то до­се­га и би ис­ка­ло да се из­диг­не в духовния свят един­с­т­ве­но по пътя на ас­ке­тиз­ма и лишенията. Да, Буда бе­ше по­ща­ден от всичко то­ва и мо­жа да съз­ре го­ля­ма­та опасност, ко­ято би спо­ле­тя­ла човечеството, ако хо­ра­та би­ха ис­ка­ли да се из­диг­нат в ду­хов­ния свят не чрез се­бе­съз­на­тел­ното мо­рал­но чувство, а само чрез пос­те­не и дру­ги външ­ни средства.

И та­ка Буда, ка­то Бодхисатва, бе­ше стиг­нал до оне­зи две край­ни точ­ки на чо­веш­ко­то развитие, ко­ито – ако не е Бодхисатва – чо­ве­кът е на­й-­доб­ре да избягва. Казано на обик­но­вен чо­веш­ки език, то­ва означава: Висшето зна­ние е прекрасно, оба­че ти тряб­ва да се доб­ли­жиш до не­го с чис­то сър­це и об­ла­го­ро­де­на душа, в проти­вен слу­чай вър­ху теб ще връх­ле­ти де­мо­нът на гор­дос­т­та и честолюбието.

А дру­го­то уче­ние се свеж­да до следното: не се опит­вай да вле­зеш в ду­хов­ния свят по външ­ни пътища, чрез себе­би­чу­ва­не или постене, пре­ди да си пре­чис­тил тво­ето мо­рал­но чувство, ина­че из­ку­си­те­лят ще те прес­рещне от дру­га­та страна.

Ето две­те учения, ко­ито ид­ват до нас чрез Буда и оза­ря­ват ця­ла­та ни епоха. Така про­по­вяд­ва Буда, до­ка­то е все още Бодхисатва; те­зи две уче­ния при­над­ле­жат към не­го­ва­та ми­сия в на­й-вис­шия сми­съл на думата, защо­то не­го­ва­та ми­сия ви­на­ги е би­ла тази, да вне­се в чо­ве­чес­т­во­то имен­но мо­рал­но­то чувство, пре­ди още хо­рата да бя­ха спо­соб­ни да го раз­ви­ят са­ми в сво­ите души.

Ето защо ко­га­то раз­б­ра опас­нос­т­та от аскетизма, Буда на­пус­на пе­ти­ма­та от­шел­ни­ци и се отпра­ви там, къ­де­то при ед­но съ­от­ветс­т­ва­що на на­ша­та епо­ха вътреш­но вглъбяване, той постиг­на оне­зи бъ­де­щи ка­чес­т­ва на чо­веш­ка­та природа, ко­ито мо­гат да бъ­дат раз­вити без помощ­та на древ­но­то ясновидство, без как­во­то и да е нас­лед­с­т­во от миналото.

Под дър­во­то Бодхи – в 29-та го­ди­на от своя жи­вот – след ка­то Буда бе­ше на­пус­нал пъ­тя на тесног­ръ­дия ас­ке­тизъм, в ед­но се­дем­с­те­пен­но размишление, той бе­ше оза­рен от ве­ли­ки­те истини, ко­ито се от­к­ри­ват пред човека, ко­га­то в ти­хо вът­реш­но съ­зер­ца­ние той на­ми­ра онова, ко­ето мо­гат да му да­дат съв­ре­мен­ни­те чо­веш­ки спо­соб­ности. И то­га­ва му се от­к­ри­ха оне­зи учения, ко­ито на свой ред той пре­по­да­ва­ше под фор­ма­та на та­ка на­ре­че­ни­те чети­ри истини, как­то и ве­ли­ко­то уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и любовта, ко­ето пре­по­да­ва­ше под фор­ма­та на така на ре­че­ния осем­с­те­пе­нен път… Те са ед­но кос­ве­но опи­са­ние на мо­рал­но­то чувство, на тол­ко­ва чис­то­то уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и любовта. Тези уче­ния се по­яви­ха в све­та ед­ва тогава, ко­га­то под дър­во­то Бодхи Бодхисатвата на Индия се превър­на от Бодхисатва в Буда. Едва то­га­ва уче­ни­ето за със­т­ра­да­ни­ето и лю­бов­та се от­к­ри за пръв път на чо­ве­чес­т­вото ка­то не­го­ва ес­тес­т­ве­на спо­соб­ност и хо­ра­та ве­че мо­же­ха да я кул­ти­ви­рат в сво­ите соб­с­т­ве­ни души. Точно то­ва е същественото. Ето за­що мал­ко пре­ди сво­ята смърт Буда ка­за на един от сво­ите интимни ученици: „Не скър­бете, че учи­те­лят ви напуска. Аз ви ос­та­вям нещо, ос­та­вям ви закона на мъд­рос­т­та и за­ко­на на дисциплината; за нап­ред те ще за­мес­т­ват учителя.“

А то­ва не оз­на­ча­ва ни­що дру­го освен: Досега Бодхисатва ви уче­ше как­во оз­на­ча­ват те­зи закони; сега, след ка­то е стиг­нал до сво­ята пос­лед­на ин­кар­на­ци­я­ на Земята, той тряб­ва да се оттегли, по­не­же всичко, ко­ето по­-ра­но беше пре­по­да­ва­но на чо­ве­чес­т­во­то от един Бодхисатва, се­га ка­ра хо­ра­та да го но­сят и раз­ви­ват в соб­с­т­ве­ни­те си сър­ца ка­то ре­ли­гия на със­т­ра­да­ни­ето и любовта.

Ето как­во се случи, ко­га­то в древ­на Индия се­дем­с­те­пен­но­то вът­реш­но съ­зер­ца­ние по­мог­на на Бодхисатва да ста­не Буда. Той го пре­да­де и на сво­ите ученици, и то под на­й-­раз­лич­ни форми, с ко­ито ще се за­ни­ма­ем по-нататък.

Днес тряб­ва­ше да хвър­лим пог­лед на­зад към нещо, ко­ето се бе­ше слу­чи­ло 600 го­ди­ни пре­ди на­ше­то летоброене, защото ако не бих­ме мог­ли да прос­ле­дим – с по­мощ­та на хро­ни­ка­та Акаша – раз­ви­ти­ето на съ­би­ти­ята в Палестина назад до про­по­вед­та на Бенарес, ние не бих­ме мог­ли да раз­бе­рем как­то са­мо­то християнство, та­ка и онзи, кой­то ни опис­ва не­го­вия път по един тол­ко­ва прек­ра­сен начин, а имен­но еван­ге­лис­тът Йоан. Откакто Бодхисатва ста­на Буда, той ве­че не се нуж­да­еше от дру­ги инкарнации; от­то­га­ва той се пре­вър­на в ед­но ду­хов­но Същество, ко­ето обита­ва ду­хов­ни­те све­то­ве и от­там се на­мес­ва във всичко, ко­ето ста­ва на Земята. И ко­га­то се под­гот­вя­ше на­й-­важно­то съ­би­тие на Земята, на пастирите, ко­ито се на­ми­ра­ха в полето, им се яви ед­на ин­ди­ви­ду­ал­ност от ду­хов­ни­те ви­сини, за да им въз­вес­ти това, ко­ето ще бъ­де опи­са­но тък­мо в Евангелието на Лука: „И към Ангела се при­съ­еди­ни­ха „не­бес­ни­те войнства.“ Но кои впро­чем бя­ха те?

Зад видението, ко­ето пас­ти­ри­те има­ха в полето, сто­еше оза­ре­ни­ят Буда – оно­ва ду­хов­но Същество, ко­ето хи­лядо­ле­тия на­зад да­ря­ва­ше чо­ве­чество­то с бла­го­вес­ти­ето на лю­бов­та и състраданието. Сега, след ка­то бе­ше ос­та­вило зад се­бе си сво­ята пос­лед­на ин­кар­на­ция на Земята, то­ва Същество се из­диг­на в ду­хов­ни­те ви­си­ни и от­там се яви на пас­ти­ри­те за­ед­но с Ангела, кой­то им въз­вес­ти ве­ли­ко­то събитие: раж­да­не­то на Спасителя.

Та­ка из­г­леж­дат дан­ни­те на окул­т­но­то изследване. Те яс­но по­каз­ват как над пас­ти­ри­те се но­си оза­ре­ни­ят Бодхисатва от ста­ри­те времена. Спо­ред не­уни­що­жи­ма­та кос­ми­чес­ка писме­ност на хро­ни­ка­та Акаша, в Палестина, в „гра­да Давидов“, от родители, про­из­хож­да­щи от свещеничес­ка­та ли­ния на Давидовия дом, се ро­ди ед­но дете. Дете­то – спе­ци­ал­но подчертавам то­зи факт – бе­ше ро­де­но от родители, по­не по баща, про­из­хож­да­щи от свещеничес­ка­та ли­ния на Давидовия дом, и пре­доп­ре­де­ле­но още от сво­ето раж­да­не да се изпъл­ни и за­си­яе със си­ла­та на он­зи Буда, кой­то ве­че се бе­ше из­диг­нал в ду­хов­ни­те висини…

COMMENTS

WORDPRESS: 0