Рудолф Щайнер за Мисията на Манихейството

Рудолф Щайнер за Мисията на Манихейството

„Манес няма да се инкарнира през този (20-ти) век, но има намерения да го направи през следващия, ако успее да намери подходящо тяло.“ (из разговори

„Манес няма да се инкарнира през този (20-ти) век, но има намерения да го направи през следващия, ако успее да намери подходящо тяло.“

(из разговори с Рудолф Щайнер между 1919г. и 1921г., записани от Еренфрайд Файфър)

 

„Разликата между Окултните Братства преди и след Християнството е, че преди появата на Християнството главната им мисия бе да пазят свещеното предание; след него бе да формират и оформят бъдещето…

Християнският окултизъм произлиза от манихейците, чиито основател Манес живя на Земята 300 години след Исус Христос. Същността на Манихейското учение е свързана с доктрината за Доброто и Злото.

В обикновената мисъл Добро и Зло са две неизменни величини, едната от която – Доброто – трябва да унищожи другата – Злото. За манихейците обаче Злото е съществена част от Космоса, съдействаща в еволюцията му, и накрая то ще бъде погълнато и преобразено от Доброто. Великата черта на Манихейството е, че то изучава ролята на Злото и на страданието в света.

За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост. Само тогава можем да видим неговия висш идеал. Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила.“

(Събр. съч. 92)

 

„Трябва да говорим за манихейството, основано от един човек, наричащ себе си Манес, който живееше около 3-то столетие сл. Хр. Това движение възникна в една част на света, която тогава се управляваше от царете на Близкия Изток; това ще рече в една област на западна Мала азия. Този Манес бе основателят на едно духовно движение, което макар първоначално да бе само една малка група, прерасна в силно духовно течение. Албигойците, валдемците и катарите на Средните векове са продължение на това течение, към което също принадлежат рицарите темплиери…

За манихейското учение се говори, че то се различава от западното християнство чрез неговото различно тълкуване на злото. Докато католишкото християнство счита злото за отклонение от неговия божествен произход, измяна на първоначално добри духове към Бога, манихейството учи, че злото е така вечно, както и доброто; че няма възкресение на тялото и че злото като такова ще продължи завинаги. Злото следователно няма начало, а произтича от същия източник както доброто и няма край.

Ако вие опознаете манихейството в тази форма, то ще изглежда крайно нехристиянско и напълно неразбираемо…

Всички духовни течения, свързани с посвещение, се изразяват външно чрез легенди, ала легендата за манихейството е една велика космическа легенда, една свръхсетивна легенда.

Тя ни разказва, че някога духовете на тъмнината са искали да завземат царството на светлината чрез бунт. Те наистина достигнали границата на царството на светлината и се надявали да го победят, ала не успели нищо да постигнат. И те трябвало да бъдат наказани – това е една особено дълбока страна, която ви моля да имате предвид, – трябвало да бъдат наказани от царството на светлината. Ала в това царство не е имало нищо, което по някакъв начин да е било зло, имало е само добро. Демоните на тъмнината са можели да бъдат наказани само с добро. Какво се е случило – Случило се следното: Духовете на светлината взели част от собственото си царство и го смесили с материализираното царство на тъмнината. И поради това, че една част от царството на светлината била смесена с царството на тъмнината, била въведена една подкваса в царството на тъмнината, един фермент, който произвел хаотичен вихър, чрез който то получило нов елемент, т.е. смъртта. Така че това царство на тъмнината непрекъснато се унищожава и така вътре в себе си носи зародиша за своето собствено разрушение. По-нататък се разказва, че точно поради това е била създадена расата на човечеството. Първият човек представлява точно онова, което е изпратено долу от царството на светлината, за да се смеси с царството на тъмнината и да победи чрез смъртта онова, което не трябва да бъде там; да го победи в собственото си същество.

Дълбоката мисъл, която се крие тук е, че царството на тъмнината трябва да бъде победено от царството на светлината и то не чрез наказание, а чрез кротост; не чрез противопоставяне на злото, а чрез съединяване с него, за да се освободи злото като такова. И поради това, че част от светлината влиза в злото, самото зло ще бъде преодоляно, преобразено.

В основата на това е тълкуването на злото, което аз често съм обяснявал като теософско тълкуване. Какво е зло? Нищо, освен добро, идващо в неподходящо време. Ще цитирам един пример, който често съм цитирал: Нека да предположим, че се отнася до един пианист виртуоз и един изключително добър майстор техник, изработващ пиана, и двамата съвършени в своята област. Първо, техникът трябва да направи пианото и след това да го предаде на пианиста. Ако последният е добър пианист, той ще го използва подходящо и двамата ще са еднакво добри. Но ако вместо пианиста в концертната зала влезе техникът и започне да удря с чукове, то той ще бъде на неподходящото място. Нещо добро ще се е превърнало в зло. Така ние виждаме, че злото не е нищо друго, освен добро на неподходящо място.

Когато онова, което е особено добро за едно време, се задържи и втвърди, като по този начин възпрепятства прогреса на по-нататъшното развитие, тогава, без съмнение, то става зло, защото се противопоставя на доброто. Нека да предположим, че водещите сили на лунната епоха, макар че са били съвършени по своя начин и в своята дейност, биха продължили да се смесват с еволюцията, въпреки че е трябвало да прекъснат своята дейност. Тогава в земната еволюция те биха представлявали злото. Така злото не е нищо друго освен божественото, тъй като първоначално това, което по-късно е станало зло, е било израз на съвършеното, на божественото.

Би трябвало да тълкуваме манихейските възгледи в този дълбок смисъл, че доброто и злото всъщност са еднакви по своя произход и в своя край. Ако ги тълкувате по този начин вие ще разберете същността на онова, което Манес наистина искаше да инициира. Но от друга страна, първо трябва да обясним защо Манес наричал себе си „Синът на вдовицата“ и защо неговите последователи били наричани „Синове на вдовицата“.

Когато се връщаме назад към най-древните времена, лежащи преди нашата съвременна коренна раса, начинът, по който човечеството е придобивало знание, е бил различен. Вие ще видите в моето описание на Атлантида и на Лемурия, че по онова време, и до известна степен до съвременността, всяко знание е било повлиявано от онова, което е над човечеството…

Какво всъщност става през еволюцията на петата коренна раса? Това, че откровението отгоре, ръководенето на душата отгоре, постепенно се оттегля, така че човекът е оставен да върви по собствен път и да стане свой собствен водач.

Във всички езотерични /мистични/ учения душата винаги е била известна като „майката“; наставникът е бил „бащата“. Бащата и майката, Озирис и Изис, това са двете съществуващи в душата сили: наставникът представлява божественото, което пряко протича в човека, Озирис е бащата; Изис, самата душа, онази, която зачева, получава божественото, духовното в себе си, тя е майката. През 5-та коренна раса бащата се оттегля. Душата овдовява, трябва да овдовее. Човечеството е оставено само на себе си. То трябва да намери светлината на истината вътре в собствената си душа, за да може само да се ръководи.

Всичко, което е от душевно естество, винаги е било изразявано в женски образи. Затова женският елемент – който в нашето съвремие съществува само в зародиш и по-късно ще бъде напълно развит, – този самонаправляващ се душевен принцип, който вече не е застанал пред божествения оплодител, се нарича от Манес „вдовицата“. И ето защо той нарича себе си „Синът на вдовицата“. Манес е онзи, който подготвя в човешката душа онази степен на развитие, когато човекът ще потърси собствената си душевно-духовна светлина…

Това течение на Манес се стреми към 6-та коренна раса, която се подготвя от основаването на християнството. И точно по времето на 6-та коренна раса християнството ще бъде изразено в своята най-пълна форма. Тогава неговото време наистина ще е дошло…

Онова, което все още трябва да се направи, е една форма за живота на 6-та коренна раса. Тя трябва да бъде създадена предварително, защото ще трябва да съществува, за да може християнският живот да се влее в нея. Тази форма трябва да бъде подготвена от хора, които ще създадат една такава организация, една такава форма, така че истинският християнски живот на 6-та коренна раса да може да намери своето място вътре в нея. И тази външна обществена форма трябва да бъде извлечена от намеренията на Манес, от малката група, която Манес е подготвил. Това трябва да бъде външната форма на организация, общността, в която искрата на християнството най-напред истински ще бъде запалена.

От това вие ще можете да заключите, че манихейството ще се старае преди всичко да запази чистота във външния живот, тъй като неговата цел е да подготви човешки същества, които ще станат подходящ съд за бъдещия живот. Това е причината, поради която така много се подчертаваше абсолютната морална чистота и зрялост. Катарите бяха една секта, която се издигна като метеор през 12-то столетие. Те наричаха себе си катари, защото „катар“ означава „чист“. Те бяха хора, които се стремяха към чистота в начина си на живот и в техния морал. Те трябваше да търсят катарзис /очистване/ – както вътрешно, така и външно, за да образуват едно общество, което ще представлява един чист съд. Към това се стремеше манихейството…

Сега, нека да погледнем онова, което ще се създаде през 6-та коренна раса. Доброто и злото тогава ще контрастират много по-различно, отколкото това е днес… Външната физиономия, която всеки човек ще си изработва, пряко ще отразява онова, което кармата е направила от него – това ще бъде като предвестие за състоянието, което ще настъпи в духовността през 6-та коренна раса. Сред онези, при които в резултат от кармата се е насъбрал излишък от зло, то ще стане особено очевидно на духовното поле. От една страна, ще има човешки същества, които ще притежават огромни вътрешни енергии за добро, които ще бъдат надарени с велика любов и доброта. Ала от друга страна, ще бъде виждано и противоположното. Злото ще присъства като наклонност без никакво замаскирване в твърде много хора и вече не завоалирано, не скривано от погледа. Злите ще величаят злото като нещо особено ценно. Един проблясък на това удоволствие от злото и демоничното, принадлежащо на 6-та коренна раса, вече се вижда в някои гениални хора като Ницше.

Неподправеното, чистото зло трябва да бъде изхвърлено от потока на световната еволюция като отпадък. То ще бъде отблъснато в осмата сфера. Днес ние сме застанали непосредствено на прага на едно време, когато доброто съзнателно трябва да се занимае със злото.

Шестата коренна раса ще има за задача, доколкото е възможно, чрез благост отново да включи злото в непрекъснатия поток на еволюцията. Тогава ще се роди едно духовно течение, което не ще се противопоставя на злото, дори и когато в света то ще се проявява в своята демонична форма. При наследниците на „Синовете на вдовицата“ ще се утвърди съзнанието, че злото трябва отново да бъде включено в еволюцията и победено не чрез борба, а само чрез милосърдие. Задачата на манихейското духовно течение е силно да се подготви за това. Това духовно течение няма да отпадне, то ще се появи под много форми. То се появява във форми, които мнозина могат да си представят, но които не е нужно да бъдат споменати днес. Ако трябваше да функционира само в култивирането на едно вътрешно настроение на душата, това течение няма да постигне онова, което трябва. То трябва да се изрази в образуване на общности, които преди всичко ще възприемат мира, любовта и пасивното противодействие на злото като техен модел за поведение и ще разпространяват този възглед. Те ще трябва да създадат един съд, една форма за живота, който и без нея ще продължава да съществува.

(Събр. съч. 93-6)

„Чрез разделянето на злото от доброто, силите на доброто ще могат да се подържат до най-висока степен. Защото след великата война на всички против всички доброто трябва да полага най-големи усилия, за да възвърне към доброто злите през епохата, когато това още ще бъде възможно. Това не ще бъде една задача на възпитанието, каквато са днешните задачи на възпитанието, а тогава ще съдействуват окултни сили. Защото в следващата голяма епоха на развитието хората ще умеят да поставят в) действие окултните сили. Добрите ще имат задачата да въздействат върху своите събратя, които са поели течението на злото. А в мировите окултни течения всичко предварително се подготвя за следващите времена. Но хората твърде малко разбират днес най-дълбокото от всички световни окултни течения. Онова световно окултно течение, което подготвя това, казва на своите ученици: „хората говорят за добро и зло, но те не знаят, че в мировия план е необходимо злото да достигне до своята връхна точка, за да могат онези, които трябва да победят това зло, да употребят в побеждаването на злото своята сила така, че от това да се получи толкова по-голямо добро.“

Обаче най-отбраните хора трябва да бъдат подготвени така, за да могат да надживеят епохата на войната на всички против всички и да преминат в следващата епоха, където срещу тях ще застанат онези хора, които ще носят на лицето си знака на злото; те трябва да бъдат подготвени така, щото в човечеството да може да се влее колкото е възможно повече от силата на доброто. Ще има още възможност меките още до известна степен тела след войната на всички против всички да бъдат преобразени чрез обърнатите към доброто души, чрез душите, които още през тази последна епоха ще бъдат обърнати към доброто. С това ще бъде постигнато много. Доброто не би станало толкова голямо добро, ако то не би нараснало чрез побеждаването на злото. Любовта не би била толкова силна любов, ако тя не би добила тази сила работейки така, че и грозотата в лицата на злите хора да бъде победена. Това ще бъде предварително подготвено и на учениците на съответните течения се казва: „И така, вие не трябва да мислите,  че злото не е основано в самия план на Сътворението. То е вложено там, за да може чрез него да израсне великото добро.“ Онези чиито души се подготвят чрез такова едно учение, за да могат да изпълняват в бъдеще тази велика възпитателна задача, са ученици на едно духовно течение, което се нарича манихейство…

Такова едно учение и неговото прилагане в бъдещето, в живота на бъдещето, както и учениците, които подготвят така, че в бъдещи прераждания да могат да изпълняват такава една задача, това трябва да разбираме под името Манихейство. Манес е онази висша индивидуалност, която непрестанно се преражда на Земята и е ръководещият дух на онези, които имат задачата да превърнат злото в добро.

Когато говорим за великите ръководители на човечеството, трябва да си спомняме и за тази индивидуалност, която си е поставила тази задача. Въпреки че понастоящем този принцип на Манес трябваше да отстъпи много на заден план, понеже има толкова малко разбиране за духовното -, този чудесен и величествен принцип на манихейците ще спечели все повече и повече ученици, колкото повече се приближаваме до разбирането на духовния живот.

(Събр. съч. 104-8)

 

„Когато назоваваме имената Скитианос, Заратустра и Буда, ние говорим за въплъщения на Бодисатви. Това, което живееше в тях, не беше Христос…

В историята се назовава една четвърта индивидуалност, под която за мнозина се крие нещо, което е още по-висше, още по-мощно отколкото трите назовани същества – Скитианос, Буда и Заратустра. Това е Манес, когото мнозина наричат висш пратеник на Христа, наричат го така онези, които виждат в манихейството нещо повече от обикновеното.

Манес, така казват мнозина, няколко столетия, след като Христос бе живял на Земята, събра на едно от най-великите събрания, които са ставали в духовния свят принадлежащ на Земята, три важни личности на четвъртото столетие след Р.Хр. Тях събра той около себе си. В това образно описание трябва да бъде изразен един важен духовен културен факт. Манес събра тези личности затова, за да се съветва с тях как постепенно онази мъдрост, която беше живяла през поврата на времената в следатлантската епоха, може да оживее отново все по-далече и по-далече, все по- достъпна и по-достъпна.

Кои личности събра Манес на онова паметно събрание, което може да бъде достигнато само чрез духовното виждане? Едната е онази личност, в която в посоченото време живееше Скитианос, прероденият Скитианос по времето на Манес. Втората личност е един физически отблясък на появилия се отново тогава Буда, и третата е прероденият тогава Заратустра. Така ние имаме един колегиум около Манес – Манес в средата, около него Скитианос, Буда и Заратустра. Тогава в този колегиум бе установен планът, как цялата мъдрост на Бодисатвите на Следатлантската епоха може да се влее все по-силно и по-силно в бъдещето на човечеството; и това, което бе решено тогава като план за бъдещето развитие на земната култура, то бе запазено и след това пренесено в онези европейски мистерии, които са мистериите на розенкройцерството. В мистериите на розенкройцерството постоянно общуваха индивидуалностите на Буда, Скитианос и Заратустра. Те бяха учители на школите на Розенкройцерството; учители, които изпращаха своята мъдрост като дар на Земята, защото чрез тази мъдрост трябваше да бъде разбран Христос в неговата същност. Ето защо във всяка духовна школа на Розенкройцерството е така, че се гледа с най-дълбоко уважение към онези древни Посветени, които съхраняваха прадревната мъдрост на Атлантида: към преродения Скитианос, в него виждаха великия уважаван Бодисатва на запада; към временно въплътения отблясък на Буда, който също беше обожаван като един Бодисатва, и накрая към Заратустра, преродения Заратустра. Към тях се гледаше, към тях беше насочен погледът нагоре като към великите учители на европейските посветени. Такива описания не трябва да се вземат като външно исторически, въпреки че като състояние на нещата те по-сполучливо характеризират историческото развитие, отколкото би могло да стори това едно външно описание…

Така европейския познавач на посвещението винаги поглеждаше в поврата на времената, насочвайки своя поглед към истинските образи на великите учители. За Заратустра, за Буда, за Скитианос, за тях знаеше той че чрез тях в културата на бъдещето се вливаше онази мъдрост, която постоянно е идвала от Бодисатвите и която трябва да бъде използувана, за да бъде разбран най-достойният обект на всяко разбиране, Христос, който е едно Същество съвършено различно от Бодисатвите, който може да бъде разбран само, когато се вземе заедно цялата мъдрост на Бодисатвите. Ето защо в духовните мъдрости на европейците наред с всичко друго се съдържа и единно синтетично сливане на всички учения, които са били дадени на света чрез тримата велики ученици на Манес, и чрез самия Манес. Макар и Манес да не е бил разбран, ще дойде време, когато европейската култура ще се развие така, че отново ще може да се свърже един смисъл с имената на Скитианос, Буда и Заратустра. Те ще дадат на хората учебния материал, за да разберат Христа. Чрез тях хората ще разберат все по-добре и по-добре Христа.“

(Събр. съч 113-9)

COMMENTS

WORDPRESS: 0