Рудолф Щайнер за изграждането на вътрешно спокойствие

Рудолф Щайнер за изграждането на вътрешно спокойствие

Откъс от книгата „Как се постигат познания за висшите светове“ на Рудолф Щайнер:Първите наставления, ко­ито да­ват на окул­т­ния ученик, се от­на­

Откъс от книгата „Как се постигат познания за висшите светове“ на Рудолф Щайнер:

Първите наставления, ко­ито да­ват на окул­т­ния ученик, се от­на­сят до прек­ло­не­ни­ето и до раз­ви­ти­ето на не­го­вия вът­ре­шен живот. Духовната Наука пред­ла­га съ­що и прак­ти­чес­ки правила, чи­ето спаз­ва­не поз­во­ля­ва раз­ви­ти­ето на вът­реш­ни­те способности. Тези прак­ти­чес­ки пра­ви­ла не са въз­ник­на­ли случайно. Те са плод на опи­та и зна­ни­ето от на­й-д­рев­ни времена. Навсякъде, къ­де­то се да­ват ука­за­ния за пос­ти­га­не на вис­ше­то познание, прак­ти­чес­ки­те ме­то­ди са ед­ни и същи. Всички ис­тин­с­ки окул­т­ни учи­те­ли са еди­но­душ­ни от­нос­но вът­реш­ния сми­съл на те­зи правила, ма­кар и те не ви­на­ги да са об­ле­че­ни в ед­нак­ви думи.  Второстепенните и при­вид­ни раз­ли­чия се дъл­жат на факти, ко­ито не са пред­наз­на­че­ни за раз­г­леж­да­не в та­зи книга.

Нито един окул­тен учи­тел ня­ма же­ла­ни­ето да пре­вър­не те­зи пра­ви­ла в сред­с­т­во за власт над дру­ги хора.  Той не ли­ша­ва ни­ко­го от самостоятелност. Защото ня­ма по­-до­бър це­ни­тел и защит­ник на чо­веш­ка­та сво­бо­да и са­мос­то­ятел­ност от окул­т­ния учител. Вече спо­ме­нах­ме за духов­на­та връзка, ко­ято обе­ди­ня­ва всич­ки Посветени и за два­та ес­тес­т­ве­ни закона, ко­ито оси­гу­ря­ват ней­на­та цялост. Но ако Посветеният из­ле­зе от рам­ки­те на сво­ята зат­во­ре­на ду­хов­на област и зас­та­не сред хората, то­га­ва за не­го вли­за в си­ла един тре­ти закон: вся­ко свое дейс­т­вие и вся­ка своя ду­ма на­соч­вай по та­къв начин, че ни­ко­га да не за­сег­неш сво­бод­на­та во­ля на дру­гия човек.

Ако ис­тин­с­ки­ят окул­тен учи­тел е из­г­ра­дил по­доб­но поведение, уче­ни­кът мо­же да е напълно сигурен, че той няма да за­гу­би сво­ята независимост, ако след­ва съ­от­вет­ни­те прак­ти­чес­ки указания. Едно от пър­ви­те пра­ви­ла мо­жем да фор­му­ли­ра­ме така: „съз­да­вай в се­бе си ми­го­ве на вът­реш­но спо­койс­т­вие и се на­учи да раз­ли­ча­ваш в тях съ­щес­т­ве­но­то от несъщественото.

Днес те­зи прак­ти­чес­ки пра­ви­ла мо­гат да бъ­дат „формулирани“ с ед­ни или дру­ги думи. Но пър­во­на­чал­но всич­ки пра­ви­ла и ука­за­ния на Тайната Наука са би­ли да­ва­ни не в думи, а с по­мощ­та на един сим­во­ли­чен език. И всеки, кой­то ис­ка да вник­не в не­го­во­то значение, тряб­ва да се на­учи да раз­би­ра не­го­ви­те зна­ци и символи. А то­ва раз­би­ра­не е свър­за­но не с друго, а с пър­ви­те стъп­ки в Тайната Наука. Те оба­че изис­к­ват стро­го спаз­ва­не на по­со­че­ни­те прак­ти­чес­ки правила. Пътят е от­во­рен за всеки, кой­то раз­по­ла­га с не­об­хо­ди­ма­та здра­ва воля. Правилото, ко­ето се от­на­ся до вът­реш­но­то спо­койс­т­вие е просто. Просто е и не­го­во­то спазване, но то во­ди към целта, са­мо ако се из­пъл­ня­ва се­ри­оз­но и строго. Ето в как­во се със­тои то:

Окултният уче­ник тряб­ва да от­де­ли от своя все­кид­не­вен жи­вот оп­ре­де­ле­но време, през ко­ето да се от­да­де на не­що съв­сем раз­лич­но от оби­чай­ни­те му занимания. През то­ва крат­ко време, той тряб­ва да пос­тиг­не един съ­вър­ше­но друг ду­ше­вен живот. Погрешно е да смя­та­ме обаче, че това, ко­ето той пос­ти­га през те­зи минути, ня­ма връз­ка с не­го­ви­те нор­мал­ни задължения. Напротив: чо­ве­кът, който по пра­ви­лен на­чин се стре­ми към по­доб­ни ми­го­ве от живота, ско­ро забелязва, че ед­ва бла­го­да­ре­ние на тях той се до­би­ра до ис­тин­с­ка­та сила, за да се спра­ви със за­да­чи­те на деня. От дру­га страна не тряб­ва да мислим, че времето, от­де­ле­но за из­пъл­ня­ва­не­то на то­ва правило, ще пре­чи на дру­ги­те ни задължения. Защото ако ня­кой не мо­же да раз­по­ла­га с по­ве­че време, дос­та­тъч­ни са и пет ми­ну­ти дневно, сти­га той да знае как да ги използва.

В по­со­че­но­то вре­ме чо­век тряб­ва на­пъл­но да се от­къс­не от рам­ки­те на сво­ето ежедневие. Неговият мис­ло­вен и чув­с­т­вен жи­вот тряб­ва да до­бие съв­сем дру­ги нюанси. Неговите ра­дос­ти и страдания, не­го­ви­те опит­нос­ти и дейс­т­вия тряб­ва да пре­ми­нат през ду­шев­ния му взор. И сега, спря­мо тях, той е длъ­жен да взе­ме та­ко­ва становище, ся­каш те не са не­го­ви и ся­каш той ги раз­г­леж­да от мно­го по­-ви­со­ка глед­на точка. Нека са­мо помислим кол­ко раз­лич­ни са на­ши­те изжи­вя­ва­ния от те­зи на ед­ни друг човек. Не мо­же да бъ­де и по друг начин, за­що­то все­ки е дълбоко впле­тен във всичко, ко­ето из­жи­вя­ва или върши; до­ка­то за из­жи­вя­ва­ни­ята и постъпките на другите ние има­ме са­мо бег­ли и външ­ни впечатления. В минутите, ко­ито от­де­ля­ме за съзерцание към на­ши­те из­жи­вя­ва­ния и пос­тъп­ки, тряб­ва да пог­лед­нем така, ся­каш те принадле­жат на друг човек.

Нека си пред­с­та­вим някой, кой­то е спо­ле­тян от те­жък удар на съдбата. Не гле­да ли той на не­го по съ­вър­ше­но раз­ли­чен начин, от­кол­ко­то би гледал, ако то­зи удар би спо­ле­тял друг човек? На то­ва не тряб­ва да се гле­да на не­що несправедливо. То е вло­же­но в чо­веш­ка­та при­ро­да и е ва­лид­но как­то за сериозните, та­ка и за нез­на­чи­тел­ни­те събития. Окултният уче­ник тряб­ва да потър­си не­об­хо­ди­ма­та сила, за да пог­лед­не в се­бе си ка­то в ед­но дру­го същество. В ти­ши­на­та на вът­реш­но­то спо­койс­т­вие той тряб­ва да зас­та­не пред са­мия се­бе си. Успее ли да го постигне, не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни из­жи­вя­ва­ния му се явя­ват в съв­сем но­ва светлина. Докато чо­век е впле­тен в тях, той е ед­нак­во свър­зан как­то със същественото, та­ка и с несъщественото. Но погледът, от­п­ра­вен към не­ща­та от ед­но вът­реш­но спокойствие, ве­че раз­г­ра­ни­ча­ва съ­щес­т­ве­но­то от несъщественото. Вече вся­ка гри­жа и радост, вся­ка мисъл, все­ки во­ле­ви акт из­г­леж­дат съв­сем различно.

Нека да си представим как цял ден сме об­хож­да­ли ед­на местност, от­чи­тай­ки всич­ки мал­ки и го­ле­ми подробности, и как пос­ле се из­кач­ва­ме на близ­кия хълм, за да хвър­лим пог­лед от високо. Сега от­дел­ни­те час­ти на мес­т­нос­т­та зас­та­ват пред нас по друг начин. Окултният уче­ник не пос­ти­га нищо, ако при­ла­га то­ва към сво­ите се­гаш­ни гри­жи и изживявания; дос­та­тъч­но е да го пра­ви със сво­ите ми­на­ли изживявания.

Стойността на та­ко­ва спо­кой­но са­мо­наб­лю­де­ние се свеж­да не до това, ко­ето установяваме, а до това, че от­к­ри­ва­ме в се­бе си си­ла­та за из­г­раж­да­не на вът­реш­но­то спокойствие. Защото във вся­ко чо­веш­ко същество, на­ред с обик­но­ве­ния човек, съ­щес­т­ву­ва и ед­ин по­-висш човек. Той ос­та­ва скрит дотогава, до­ка­то бъ­де пробуден. И все­ки сам мо­же да го про­бу­ди в се­бе си, един­с­т­ве­но със соб­с­т­ве­ни сили. Докато то­зи по­-висш чо­век ос­та­ва спящ, ос­та­ват спя­щи и вис­ши­те способности, на­ми­ра­щи се у все­ки човек, ко­ито во­дят до свръх­се­тив­ни познания.

Докато чо­век не е усе­тил пло­до­ве­те на вът­реш­но­то спокойствие, той тряб­ва да спаз­ва пос­ле­до­ва­тел­но и стро­го по­со­че­ни­те правила. За всеки, кой­то пос­тъп­ва по то­зи начин, ид­ва ден, ко­га­то око­ло не­го се раз­ли­ва ду­хов­на свет­ли­на и вът­реш­ното зре­ние му от­к­ри­ва един съ­вър­ше­но нов свят. Обстоятелството, че за­поч­ва да при­ла­га правила, изоб­що не тряб­ва да про­ме­ни външ­ния жи­вот на окул­т­ния ученик. Той, как­то и по-рано,  про­дъл­жа­ва да из­пъл­ня­ва сво­ите задължения; по­на­ся съ­щи­те стра­да­ния, из­пит­ва съ­ща­та радост. Той съв­сем не се от­чуж­да­ва от „живота“. На- против, през ос­та­на­ла­та част на деня ще во­ди мно­го по­-­ак­ти­вен живот, за­що­то в ми­ну­ти­те на съзерцание, се из­ди­га до „по­-вис­шия живот“.

Постепенно то­зи „по­-висш живот“ за­поч­ва да оказ­ва сво­ето въз­дейс­т­вие вър­ху все­кид­нев­ния живот. Минутите на вът­реш­но спо­койс­т­вие про­ме­нят ця­ло­то ежедневие. Целият чо­век ста­ва по-спокоен, по­-си­гу­рен в сво­ите дейс­т­вия и не­за­ви­сим от из­не­на­ди­те в деня. Постепенно окул­т­ни­ят уче­ник все по­ве­че по­ема в свои ръ­це ръ­ко­вод­с­т­во­то на жи­во­та си и все по­-мал­ко се под­да­ва на външ­ни­те обстоятелства.

Той ско­ро за­бе­ляз­ва ка­къв из­точ­ник на си­ла за не­го са те­зи ми­ну­ти на съсредоточаване. Нещата, ко­ито по­-ра­но са го дразнели, се­га не му пречат; всичко, от ко­ето по­-ра­но се е опасявал, се­га не бу­ди ни­ка­къв страх у него. Променя се ця­лос­т­но­то му светоусещане. По-рано при вся­ко но­во на­чи­на­ние той е из­пит­вал съмнения: „Да­ли мо­ите си­ли са достатъчни, за да свър­ша това“. Сега ве­че не та­зи ми­съл го навестява, а съв­сем друга: „Ис­кам да съ­бе­ра всич­ки­те си сили, за да се спра­вя с мо­ите за­да­чи по на­й-­доб­рия начин“. Сега той про­гон­ва вся­ко опасение, все­ки страх. Защото знае, че тък­мо то­зи страх би мо­гъл да влоши, а не да по­доб­ри ка­чес­т­во­то на не­го­ва­та работа. И така, ми­съл след ми­съл про­ник­ват в све­то­усе­ща­не­то на окул­т­ния уче­ник и оказ­ват сво­ето бла­гот­вор­но вли­яние вър­ху жи­во­та му, из­мес­т­вай­ки мислите, кой­то по­-ра­но спъ­ва­ха не­го­во­то развитие. Сега ве­че той на­соч­ва ла­ди­ята на своя жи­вот със здра­ва и си­гур­на ръка, до­ка­то по­-ра­но въл­ни­те я люш­ка­ха на всич­ки посоки.

Това спо­койс­т­вие и та­зи си­гур­ност оказ­ват въз­дейс­т­вие вър­ху ця­ло­то чо­веш­ко същество. Вътрешния чо­век за­поч­ва да расте. А с не­го из­рас­т­ват и оне­зи вът­реш­ни способности, ко­ито во­дят до вис­ше­то познание.  Напредвайки в та­зи област, окул­т­ни­ят уче­ник пос­те­пен­но сам започ­ва да оп­ре­де­ля по ка­къв на­чин тряб­ва да му въз­дейс­т­ват впе­чат­ле­ни­ята на външ­ния свят. Например, той чу­ва дума, с ко­ято ня­кой ис­ка да го на­ра­ни или раздразни. Преди не­го­во­то окулт­но обучение, та­зи ду­ма би пос­тиг­на­ла цел­та си. Но сега, след ка­то е по­ел пъ­тя на окул­тното обучение, той е в със­то­яние да ли­ши та­зи ду­ма от ней­но­то от­ров­но жила, пре­ди тя да е про­ник­на­ла в не­го­во­то съзнание.

Или друг пример: някой чо­век лес­но из­па­да в нетърпение, ко­га­то е при­ну­ден да чака. След ка­то е по­ел пъ­тя на окул­т­но­то обучение, в ми­ну­ти­те на вът­реш­но спокойствие той се из­пъл­ва до та­ка­ва сте­пен с усе­ща­не­то за пъл­но­то без­с­мис­лие на все­ки вид нетърпение, че от то­га­ва на­си­ща с то­ва усе­ща­не вся­ко кон­к­рет­но нетърпение. Нетърпението, ко­ето ина­че би го завладяло, изчезва, и времето, ко­ето в пър­вия слу­чай би би­ло пропиляно, се­га се из­пъл­ва с по­лез­ни наблюдения, из­вър­ше­ни по вре­ме на чакането.

Сега яс­но тряб­ва да ос­мис­лим зна­че­ни­ето на всич­ко ка­за­но до тук. Нека да се за­мис­лим за непре­къс­на­то­то раз­ви­тие на „вис­шия човек“. То е въз­мож­но са­мо ако про­ти­ча в ус­ло­ви­ята на опи­са­ни­те ве­че „вът­реш­но спокойствие“ и „сигурност“. Външните об­с­то­ятел­с­т­ва при­тис­кат външ­ния чо­век от всич­ки страни, ако той не ов­ла­дее своя жи­вот и му поз­во­ли да го на­соч­ва насам и натам. Подобен чо­век е ка­то рас­тение, ко­ето е при­ну­де­но да се раз­ви­ва в пук­на­ти­на­та на ед­на скала. То за­ги­ва ако не си из­во­юва жиз­не­но пространство. А прос­т­ран­с­т­во за вътрешния чо­век не мо­гат да оси­гу­рят ни­как­ви външ­ни сили; то­ва мо­же да пос­тиг­не са­мо вътреш­но­то спокойствие. Външните ус­ло­вия мо­гат да про­ме­нят са­мо външ­на­та стра­на на живота; те ни­ко­га не мо­гат да про­бу­дят „ду­хов­ния човек“. Окултният уче­ник тряб­ва сам да роди в се­бе си новия, висш човек.

И то­га­ва то­зи „висш човек“ ста­ва „вът­реш­ния повелител“, кой­то уве­ре­но на­соч­ва всич­ки дейс­т­вия на външ­ния човек. Докато външ­ни­ят чо­век има надмощие, „вътрешният“ е не­гов роб и не мо­же да развие сво­ите сили. Ако мо­ите нас­т­ро­ения за­ви­сят от друг, а не от мен, аз не съм още гос­по­дар на се­бе си, или по­-доб­ре казано: аз все още не съм от­к­рил „по­ве­ли­те­ля в се­бе си“. Аз тряб­ва да раз­вия в се­бе си та­ка­ва способност, с чи­ято по­мощ външ­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния да ми оказ­ват един­с­т­ве­но оп­ре­де­ле­но­то от мен въздействие; ед­ва то­га­ва аз мо­га да ста­на окул­тен ученик.

Окултният уче­ник пос­ти­га сво­ята цел тол­ко­ва по-сигурно, кол­ко­то по­-­упо­ри­то тър­си та­зи сила. Нещата се свеж­дат до упо­ри­то­то търсене, а не до пос­ти­же­ни­ята за оп­ре­де­лен пе­ри­од от време. Мнозина ра­бо­тят го­ди­ни наред, без да за­бе­ляз­ват ня­ка­къв ви­дим напредък; а други, ко­ито не се от­чайват и ос­та­ват непоколебими, вне­зап­но се до­би­рат до „вът­реш­на­та победа“. Разбира се, в мно­го от слу­ча­ите е не­об­хо­ди­ма го­ля­ма сила, за да се пос­тиг­нат пе­ри­оди­те на вът­реш­но спокойствие. Но кол­ко­то по­-го­ля­ма е та­зи сила, тол­ко­ва по­-з­на­чи­тел­ни са пос­тиг­на­ти­те резултати.

В окул­т­но­то обу­че­ние всич­ко за­ви­си от това, чо­век да зас­та­не пред се­бе си ка­то на­пъл­но стра­ни­чен наб­лю­да­тел и енергично, с вът­реш­на прав­да и без­по­щад­на ис­к­ре­ност да се вгле­да в сво­ите пос­тъп­ки и действия.  Но чрез раж­да­не­то на вис­шия чо­век се за­гат­ва са­мо ед­на стра­на на вът­реш­на­та дейност на окул­т­ния ученик. Към то­ва тряб­ва да се при­ба­ви и не­що друго. Човек, ма­кар и да зас­та­ва пред се­бе си ка­то стра­ни­чен наблюдател, все пак раз­г­леж­да са­мо себе си; той от­п­ра­вя пог­лед са­мо вър­ху оне­зи из­жи­вя­ва­ния и постъпки, кой­то са свър­за­ни с него­ва­та лич­на съдба. Обаче той тряб­ва да се из­диг­не над та­зи степен.

Той тряб­ва да се из­ви­си до чис­то човешкото, ко­ето ня­ма ни­що об­що с не­го­во­то осо­бе­но положение. Той е длъ­жен да се из­диг­не до там, да раз­г­леж­да нещата, ко­ито би­ха го ин­те­ре­су­ва­ли въ­об­ще ка­то човек, до­ри и да жи­вее при съ­вър­ше­но дру­ги условия. По то­зи на­чин в не­го ожи­вя­ва нещо, ко­ето над­х­вър­ля лич­ния елемент. Неговия пог­лед се на­соч­ва към вис­ши­те светове, ко­ито се раз­ли­ча­ват от све­та на все­кид­нев­ния живот.

И той за­поч­ва да усеща, че сам при­над­ле­жи на те­зи вис­ши светове. За тях не­го­ви­те се­ти­ва не му го­во­рят нищо. Сега за пър­ви път той пре­на­ся цен­тъ­ра на сво­ето съз­на­ние в своя вът­ре­шен свят. Той се вслуш­ва във вът­реш­ни­те гласове, ко­ито се об­ръ­щат към не­го в ми­ну­ти­те на вът­реш­но спокойствие. Човекът за­поч­ва сво­ето об­щу­ва­не с ду­хов­ния свят. Той се от­къс­ва от всекидневието, чи­ито шум заглъхва. Навсякъде око­ло не­го ста­ва тихо. Той отс­т­ра­ня­ва всичко, ко­ето го заобикаля, как­то и всичко, ко­ето му на­пом­ня за външ­ния свят. Спокойното вът­реш­но съ­зер­ца­ние и ди­ало­га с чис­то ду­хов­ния свят из­пъл­ват ця­ла­та му душа.

Това ти­хо съ­зер­ца­ва­не тряб­ва да се пре­вър­не за окул­т­ния уче­ник в ед­на ес­тес­т­ве­на потребност. Първоначално той се по­то­пя­ва из­ця­ло в един мис­ло­вен свят. За та­зи ти­ха мис­лов­на дейност той тряб­ва да се на­учи да про­бу­ди в се­бе си ед­но но­во чувство. Той тряб­ва да се на­учи да оби­ча това, ко­ето Духът вли­ва в него. И съв­сем ско­ро той прес­та­ва да усе­ща то­зи мис­ло­вен свят ка­то нещо, ко­ето е по­-мал­ко ре­ал­но от нещата, за­оби­ка­ля­щи го във все­кид­нев­ния живот. Той за­поч­ва да бо­ра­ви със сво­ите мисли, та­ка как­то бо­ра­ви с пред­ме­ти­те и окол­но­то пространство. Ето че ид­ва и моментът, ко­га­то това, ко­ето му се от­к­ри­ва в ти­ши­на­та на вът­реш­на­та мис­лов­на работа, ста­ва за не­го мно­го по­-ре­ал­но от яв­ле­ни­ята във фи­зи­чес­кия свят.

Той разбира, че в то­зи мис­ло­вен свят го­во­ри са­ми­ят живот. Убеждава се, че мис­ли­те не са прос­то сенки, а чрез тях към не­го се об­ръ­щат скри­ти до то­зи мо­мент същества. По-рано са­мо уши­те му чу­ва­ха звуци: се­га те кън­тят в ця­ла­та му душа. Пред не­го се от­к­ри­ва един вът­ре­шен говор, ед­но вът­реш­но слово.  И ко­га­то окул­т­ни­ят уче­ник из­жи­вее за пър­ви път то­зи миг той из­пит­ва ог­ром­на радост. Върху це­ли­ят му до­се­га­шен свят се раз­ли­ва ед­на вът­реш­на светлина. За не­го за­поч­ва вто­ри живот. В не­го се вли­ва по­то­кът на един божествен, ли­ку­ващ свят.

Този жи­вот на ду­ша­та в мислите, раз­ши­ря­ващ се все по­ве­че до жи­вот в ду­хов­ния свят, гно­зи­са или Науката за Духа, на­ри­чат ме­ди­та­ция (съ­зер­ца­тел­но размишление). Медитацията е сред­с­т­во към свръх­се­тив­но­то познание.

Обаче в та­ки­ва мо­мен­ти окул­т­ни­ят уче­ник не тряб­ва да се от­да­ва на екзалтация; в ду­ша­та му не тряб­ва да се про­мък­ват смът­ни и не­оп­ре­де­ле­ни усещания. Те са­мо би­ха му би­ли поп­ре­чи­ли да стиг­не до ис­тин­с­ко­то ду­хов­но познание. Неговите мис­ли тряб­ва да при­емат яс­но очер­та­ни и пре­циз­ни форми.  За та­зи цел той мо­же да си помогне, ако не се ос­та­вя сля­по на мислите, ко­ито въз­ник­ват в него. Напротив, той тряб­ва да се про­ник­не от въз­ви­ше­ни­те мисли, ко­ито ду­хов­но нап­ред­на­ли­те хо­ра ве­че са по­ро­ди­ли в се­бе си по вре­ме на медитиране. За из­ход­на точ­ка той мо­же да взе­ме съчиненията, ко­ито са въз­ник­на­ли ка­то от­к­ро­ве­ние в хо­да на медитациите. Такива тек­с­то­ве ще на­ме­ри в древ­на­та мистична, гнос­тич­на и в съв­ре­мен­но­то ду­хов­но­-на­уч­на литература. Там той ще от­к­рие те­ми за сво­ите медитации. В те­зи съ­чи­не­ния из­с­ле­до­ва­те­ли­те на Духа са ос­та­ви­ли дос­та­тъч­но мно­го от бо­жес­т­ве­но­то знание; са­ми­ят дух е пре­дал на све­та то­ва зна­ние чрез сво­ите посланици.

Благодарение на те­зи медитации, в окул­т­ния уче­ник нас­тъп­ва пъл­но преобразяване. Той за­поч­ва да си из­г­раж­да съв­сем но­ви пред­с­та­ви за действителността. Всички не­ща до­би­ват за не­го дру­го значение. Необходимо е от­но­во да подчертаем: то­ва пре­об­ра­зя­ва­не не от­къс­ва окул­т­ния уче­ник от света. Той не спи­ра да из­пъл­ня­ва сво­ите все­кид­нев­ни задължения. Защото той вижда, че и на­й-­нез­на­чи­тел­но­то из­жи­вя­ва­не, през ко­ето минава, са свър­за­ни с ве­ли­ки­те си­ли и Същества на Космоса. И ко­га­то бла­го­да­ре­ние на медитирането той вник­не в ес­тес­т­во­то на та­зи връзка, той ще по­еме все­кид­нев­ни­те си гри­жи и за­дъл­же­ния с нова, на­рас­т­ва­ща енергия. Защото се­га той знае: всичко, ко­ето пра­ви и всичко, ко­ето понася, той го пра­ви и по­на­ся в името на ве­ли­кия ду­хо­вен космос. От ме­ди­та­ци­ята бли­ка си­ла за живот, а не апа­тия и леност.

Окултният уче­ник тръг­ва с уве­ре­на крач­ка по жи­тейс­кия път. Каквото и да срещ­не по него, той про­дъл­жа­ва напред. По-рано той не зна­еше за­що ра­бо­ти и страда; се­га знае това. Очевидно е, че по­доб­на ме­ди­та­тив­на дейност во­ди по­-си­гур­но до целта, ако се ръ­ко­во­ди от опит­ни хора, ко­ито зна­ят как­во точ­но тряб­ва да се прави. Съветите и ука­за­ни­ята на та­ки­ва хо­ра имат огромна стойност и съв­сем не на­кър­ня­ват сво­бо­да­та на ученика. Всичко, ко­ето без те­зи наставни­ци би би­ло ед­но не­си­гур­но на­пип­ва­не в мрака, се прев­ръ­ща под тях­но ръ­ко­вод­с­т­во в целенасочена и пло­дот­вор­на дейност. Който се об­ръ­ща към та­ки­ва опит­ни и зна­ещи хора, ни­ко­га ня­ма да ос­та­не разочарован. Защото тър­си при­ятел­с­ки съвет, а не дес­по­тиз­ма на един човек, кой­то се стре­ми към лич­на власт. Винаги се потвърждава: онези, ко­ито на­ис­ти­на знаят, са на­й-с­кромните хо­ра на све­та и ни­що не им е тол­ко­ва чуждо, кол­ко­то же­ла­ни­ето за власт.

Този, който чрез ме­ди­та­ци­ята се из­ди­га до състоянието, в ко­ето чо­век мо­же да се свър­же с Духа, про­буж­да в се­бе си нещо, ко­ето е веч­но и не се ог­ра­ни­ча­ва ни­то от раждането, ни­то от смъртта. В не­го мо­гат да се съм­ня­ват са­мо онези, ко­ито не са го из­жи­ве­ли в се­бе си. Така меди­та­ци­ята е пътят, по кой­то чо­век се из­ди­га до познанието, до съ­зер­ца­ва­не­то на сво­ята вечна, не­раз­ру­ши­ма същност. Друг път за чо­ве­ка не съществува.

Гнозисът и Науката за Духа ни го­во­рят за веч­нос­т­та на ис­тин­с­ка­та чо­веш­ка същност, за ней­ни­те прераждания. Често се за­да­ва въпросът: за­що чо­век не знае ни­що за сво­ите изживявания, които се прос­ти­рат пре­ди раж­да­не­то и след смъртта? Но то­зи въп­рос тряб­ва да се за­да­ва по

друг начин: как се пос­ти­га то­ва знание? Пътят е скрит в пра­вил­на­та медитация. Там са спо­та­ени спо­ме­ни­те за оне­зи изживявания, ко­ито са от­въд раж­да­не­то и смъртта. Всеки мо­же да стиг­не до то­ва познание. Всеки но­си в се­бе си спо­соб­нос­т­та сам да вникне, сам да виж­да всич­ко онова, за ко­ето учат ис­тин­с­ка­та мистика, Духовната Наука, Антропософията. Необходимо е само да се под­бе­рат пра­вил­ни­те средства.

Само ед­но същество, раз­по­ла­га­що с уши и очи, мо­же да въз­п­ри­ема зву­ци и цветове. А са­мо­то око не мо­же да въз­п­ри­ема нищо, ако лип­с­ва светлината, ко­ято пра­ви ви­ди­ми предметите. Тайната Наука пред­ла­га средства­та за раз­ви­тие на ду­хов­но въз­п­ри­ема­тел­ни органи, на ду­хов­ни­те уши и очи, как­то и сред­с­т­ва­та за въз­п­ла­ме­ня­ва­не на ду­хов­на­та светлина.

Тези сред­с­т­ва на ду­хов­но обу­че­ние се свеж­да до след­ни­те степени:

  1. Подготовка. Тя развива духовните сетива.
  2. Просветление. То възпламенява духовната светлина.
  3. Посвещение. То осъществява връзката с висшите духовни същества.

COMMENTS

WORDPRESS: 0