Рудолф Щайнер за изграждането на вътрешно спокойствие

Рудолф Щайнер за изграждането на вътрешно спокойствие

Откъс от книгата „Как се постигат познания за висшите светове“ на Рудолф Щайнер: Сред Посветените цари един естествен закон, който не им позволява

Откъс от книгата „Как се постигат познания за висшите светове“ на Рудолф Щайнер:

Сред Посветените цари един естествен закон, който не им позволява да отказват на нито един търсещ човек правото му на познание. Но съществува и друг естествен закон, който забранява да се предава дори и най-малката част от тайното знание на тези, които не са достойни за него. Колкото по-съвършен е Посветеният, толкова по-строго спазва той тези два закона…

Първите наставления, ко­ито да­ват на окул­т­ния ученик, се от­на­сят до прек­ло­не­ни­ето и до раз­ви­ти­ето на не­го­вия вът­ре­шен живот. Духовната Наука пред­ла­га съ­що и прак­ти­чес­ки правила, чи­ето спаз­ва­не поз­во­ля­ва раз­ви­ти­ето на вът­реш­ни­те способности. Тези прак­ти­чес­ки пра­ви­ла не са въз­ник­на­ли случайно. Те са плод на опи­та и зна­ни­ето от на­й-д­рев­ни времена. Навсякъде, къ­де­то се да­ват ука­за­ния за пос­ти­га­не на вис­ше­то познание, прак­ти­чес­ки­те ме­то­ди са ед­ни и същи. Всички ис­тин­с­ки окул­т­ни учи­те­ли са еди­но­душ­ни от­нос­но вът­реш­ния сми­съл на те­зи правила, ма­кар и те не ви­на­ги да са об­ле­че­ни в ед­нак­ви думи.  Второстепенните и при­вид­ни раз­ли­чия се дъл­жат на факти, ко­ито не са пред­наз­на­че­ни за раз­г­леж­да­не в та­зи книга.

Нито един окул­тен учи­тел ня­ма же­ла­ни­ето да пре­вър­не те­зи пра­ви­ла в сред­с­т­во за власт над дру­ги хора.  Той не ли­ша­ва ни­ко­го от самостоятелност. Защото ня­ма по­-до­бър це­ни­тел и защит­ник на чо­веш­ка­та сво­бо­да и са­мос­то­ятел­ност от окул­т­ния учител. Вече спо­ме­нах­ме за духов­на­та връзка, ко­ято обе­ди­ня­ва всич­ки Посветени и за два­та ес­тес­т­ве­ни закона, ко­ито оси­гу­ря­ват ней­на­та цялост. Но ако Посветеният из­ле­зе от рам­ки­те на сво­ята зат­во­ре­на ду­хов­на област и зас­та­не сред хората, то­га­ва за не­го вли­за в си­ла един тре­ти закон: вся­ко свое дейс­т­вие и вся­ка своя ду­ма на­соч­вай по та­къв начин, че ни­ко­га да не за­сег­неш сво­бод­на­та во­ля на дру­гия човек.

Ако ис­тин­с­ки­ят окул­тен учи­тел е из­г­ра­дил по­доб­но поведение, уче­ни­кът мо­же да е напълно сигурен, че той няма да за­гу­би сво­ята независимост, ако след­ва съ­от­вет­ни­те прак­ти­чес­ки указания. Едно от пър­ви­те пра­ви­ла мо­жем да фор­му­ли­ра­ме така: „съз­да­вай в се­бе си ми­го­ве на вът­реш­но спо­койс­т­вие и се на­учи да раз­ли­ча­ваш в тях съ­щес­т­ве­но­то от несъщественото.

Днес те­зи прак­ти­чес­ки пра­ви­ла мо­гат да бъ­дат „формулирани“ с ед­ни или дру­ги думи. Но пър­во­на­чал­но всич­ки пра­ви­ла и ука­за­ния на Тайната Наука са би­ли да­ва­ни не в думи, а с по­мощ­та на един сим­во­ли­чен език. И всеки, кой­то ис­ка да вник­не в не­го­во­то значение, тряб­ва да се на­учи да раз­би­ра не­го­ви­те зна­ци и символи. А то­ва раз­би­ра­не е свър­за­но не с друго, а с пър­ви­те стъп­ки в Тайната Наука. Те оба­че изис­к­ват стро­го спаз­ва­не на по­со­че­ни­те прак­ти­чес­ки правила. Пътят е от­во­рен за всеки, кой­то раз­по­ла­га с не­об­хо­ди­ма­та здра­ва воля. Правилото, ко­ето се от­на­ся до вът­реш­но­то спо­койс­т­вие е просто. Просто е и не­го­во­то спазване, но то во­ди към целта, са­мо ако се из­пъл­ня­ва се­ри­оз­но и строго. Ето в как­во се със­тои то:

Окултният уче­ник тряб­ва да от­де­ли от своя все­кид­не­вен жи­вот оп­ре­де­ле­но време, през ко­ето да се от­да­де на не­що съв­сем раз­лич­но от оби­чай­ни­те му занимания. През то­ва крат­ко време, той тряб­ва да пос­тиг­не един съ­вър­ше­но друг ду­ше­вен живот. Погрешно е да смя­та­ме обаче, че това, ко­ето той пос­ти­га през те­зи минути, ня­ма връз­ка с не­го­ви­те нор­мал­ни задължения. Напротив: чо­ве­кът, който по пра­ви­лен на­чин се стре­ми към по­доб­ни ми­го­ве от живота, ско­ро забелязва, че ед­ва бла­го­да­ре­ние на тях той се до­би­ра до ис­тин­с­ка­та сила, за да се спра­ви със за­да­чи­те на деня. От дру­га страна не тряб­ва да мислим, че времето, от­де­ле­но за из­пъл­ня­ва­не­то на то­ва правило, ще пре­чи на дру­ги­те ни задължения. Защото ако ня­кой не мо­же да раз­по­ла­га с по­ве­че време, дос­та­тъч­ни са и пет ми­ну­ти дневно, сти­га той да знае как да ги използва.

В по­со­че­но­то вре­ме чо­век тряб­ва на­пъл­но да се от­къс­не от рам­ки­те на сво­ето ежедневие. Неговият мис­ло­вен и чув­с­т­вен жи­вот тряб­ва да до­бие съв­сем дру­ги нюанси. Неговите ра­дос­ти и страдания, не­го­ви­те опит­нос­ти и дейс­т­вия тряб­ва да пре­ми­нат през ду­шев­ния му взор. И сега, спря­мо тях, той е длъ­жен да взе­ме та­ко­ва становище, ся­каш те не са не­го­ви и ся­каш той ги раз­г­леж­да от мно­го по­-ви­со­ка глед­на точка. Нека са­мо помислим кол­ко раз­лич­ни са на­ши­те изжи­вя­ва­ния от те­зи на ед­ни друг човек. Не мо­же да бъ­де и по друг начин, за­що­то все­ки е дълбоко впле­тен във всичко, ко­ето из­жи­вя­ва или върши; до­ка­то за из­жи­вя­ва­ни­ята и постъпките на другите ние има­ме са­мо бег­ли и външ­ни впечатления. В минутите, ко­ито от­де­ля­ме за съзерцание към на­ши­те из­жи­вя­ва­ния и пос­тъп­ки, тряб­ва да пог­лед­нем така, ся­каш те принадле­жат на друг човек.

Нека си пред­с­та­вим някой, кой­то е спо­ле­тян от те­жък удар на съдбата. Не гле­да ли той на не­го по съ­вър­ше­но раз­ли­чен начин, от­кол­ко­то би гледал, ако то­зи удар би спо­ле­тял друг човек? На то­ва не тряб­ва да се гле­да на не­що несправедливо. То е вло­же­но в чо­веш­ка­та при­ро­да и е ва­лид­но как­то за сериозните, та­ка и за нез­на­чи­тел­ни­те събития. Окултният уче­ник тряб­ва да потър­си не­об­хо­ди­ма­та сила, за да пог­лед­не в се­бе си ка­то в ед­но дру­го същество. В ти­ши­на­та на вът­реш­но­то спо­койс­т­вие той тряб­ва да зас­та­не пред са­мия се­бе си. Успее ли да го постигне, не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни из­жи­вя­ва­ния му се явя­ват в съв­сем но­ва светлина. Докато чо­век е впле­тен в тях, той е ед­нак­во свър­зан как­то със същественото, та­ка и с несъщественото. Но погледът, от­п­ра­вен към не­ща­та от ед­но вът­реш­но спокойствие, ве­че раз­г­ра­ни­ча­ва съ­щес­т­ве­но­то от несъщественото. Вече вся­ка гри­жа и радост, вся­ка мисъл, все­ки во­ле­ви акт из­г­леж­дат съв­сем различно.

Нека да си представим как цял ден сме об­хож­да­ли ед­на местност, от­чи­тай­ки всич­ки мал­ки и го­ле­ми подробности, и как пос­ле се из­кач­ва­ме на близ­кия хълм, за да хвър­лим пог­лед от високо. Сега от­дел­ни­те час­ти на мес­т­нос­т­та зас­та­ват пред нас по друг начин. Окултният уче­ник не пос­ти­га нищо, ако при­ла­га то­ва към сво­ите се­гаш­ни гри­жи и изживявания; дос­та­тъч­но е да го пра­ви със сво­ите ми­на­ли изживявания.

Стойността на та­ко­ва спо­кой­но са­мо­наб­лю­де­ние се свеж­да не до това, ко­ето установяваме, а до това, че от­к­ри­ва­ме в се­бе си си­ла­та за из­г­раж­да­не на вът­реш­но­то спокойствие. Защото във вся­ко чо­веш­ко същество, на­ред с обик­но­ве­ния човек, съ­щес­т­ву­ва и ед­ин по­-висш човек. Той ос­та­ва скрит дотогава, до­ка­то бъ­де пробуден. И все­ки сам мо­же да го про­бу­ди в се­бе си, един­с­т­ве­но със соб­с­т­ве­ни сили. Докато то­зи по­-висш чо­век ос­та­ва спящ, ос­та­ват спя­щи и вис­ши­те способности, на­ми­ра­щи се у все­ки човек, ко­ито во­дят до свръх­се­тив­ни познания.

Докато чо­век не е усе­тил пло­до­ве­те на вът­реш­но­то спокойствие, той тряб­ва да спаз­ва пос­ле­до­ва­тел­но и стро­го по­со­че­ни­те правила. За всеки, кой­то пос­тъп­ва по то­зи начин, ид­ва ден, ко­га­то око­ло не­го се раз­ли­ва ду­хов­на свет­ли­на и вът­реш­ното зре­ние му от­к­ри­ва един съ­вър­ше­но нов свят. Обстоятелството, че за­поч­ва да при­ла­га правила, изоб­що не тряб­ва да про­ме­ни външ­ния жи­вот на окул­т­ния ученик. Той, как­то и по-рано,  про­дъл­жа­ва да из­пъл­ня­ва сво­ите задължения; по­на­ся съ­щи­те стра­да­ния, из­пит­ва съ­ща­та радост. Той съв­сем не се от­чуж­да­ва от „живота“. На- против, през ос­та­на­ла­та част на деня ще во­ди мно­го по­-­ак­ти­вен живот, за­що­то в ми­ну­ти­те на съзерцание, се из­ди­га до „по­-вис­шия живот“.

Постепенно то­зи „по­-висш живот“ за­поч­ва да оказ­ва сво­ето въз­дейс­т­вие вър­ху все­кид­нев­ния живот. Минутите на вът­реш­но спо­койс­т­вие про­ме­нят ця­ло­то ежедневие. Целият чо­век ста­ва по-спокоен, по­-си­гу­рен в сво­ите дейс­т­вия и не­за­ви­сим от из­не­на­ди­те в деня. Постепенно окул­т­ни­ят уче­ник все по­ве­че по­ема в свои ръ­це ръ­ко­вод­с­т­во­то на жи­во­та си и все по­-мал­ко се под­да­ва на външ­ни­те обстоятелства.

Той ско­ро за­бе­ляз­ва ка­къв из­точ­ник на си­ла за не­го са те­зи ми­ну­ти на съсредоточаване. Нещата, ко­ито по­-ра­но са го дразнели, се­га не му пречат; всичко, от ко­ето по­-ра­но се е опасявал, се­га не бу­ди ни­ка­къв страх у него. Променя се ця­лос­т­но­то му светоусещане. По-рано при вся­ко но­во на­чи­на­ние той е из­пит­вал съмнения: „Да­ли мо­ите си­ли са достатъчни, за да свър­ша това“. Сега ве­че не та­зи ми­съл го навестява, а съв­сем друга: „Ис­кам да съ­бе­ра всич­ки­те си сили, за да се спра­вя с мо­ите за­да­чи по на­й-­доб­рия начин“. Сега той про­гон­ва вся­ко опасение, все­ки страх. Защото знае, че тък­мо то­зи страх би мо­гъл да влоши, а не да по­доб­ри ка­чес­т­во­то на не­го­ва­та работа. И така, ми­съл след ми­съл про­ник­ват в све­то­усе­ща­не­то на окул­т­ния уче­ник и оказ­ват сво­ето бла­гот­вор­но вли­яние вър­ху жи­во­та му, из­мес­т­вай­ки мислите, кой­то по­-ра­но спъ­ва­ха не­го­во­то развитие. Сега ве­че той на­соч­ва ла­ди­ята на своя жи­вот със здра­ва и си­гур­на ръка, до­ка­то по­-ра­но въл­ни­те я люш­ка­ха на всич­ки посоки.

Това спо­койс­т­вие и та­зи си­гур­ност оказ­ват въз­дейс­т­вие вър­ху ця­ло­то чо­веш­ко същество. Вътрешния чо­век за­поч­ва да расте. А с не­го из­рас­т­ват и оне­зи вът­реш­ни способности, ко­ито во­дят до вис­ше­то познание.  Напредвайки в та­зи област, окул­т­ни­ят уче­ник пос­те­пен­но сам започ­ва да оп­ре­де­ля по ка­къв на­чин тряб­ва да му въз­дейс­т­ват впе­чат­ле­ни­ята на външ­ния свят. Например, той чу­ва дума, с ко­ято ня­кой ис­ка да го на­ра­ни или раздразни. Преди не­го­во­то окулт­но обучение, та­зи ду­ма би пос­тиг­на­ла цел­та си. Но сега, след ка­то е по­ел пъ­тя на окул­тното обучение, той е в със­то­яние да ли­ши та­зи ду­ма от ней­но­то от­ров­но жила, пре­ди тя да е про­ник­на­ла в не­го­во­то съзнание.

Или друг пример: някой чо­век лес­но из­па­да в нетърпение, ко­га­то е при­ну­ден да чака. След ка­то е по­ел пъ­тя на окул­т­но­то обучение, в ми­ну­ти­те на вът­реш­но спокойствие той се из­пъл­ва до та­ка­ва сте­пен с усе­ща­не­то за пъл­но­то без­с­мис­лие на все­ки вид нетърпение, че от то­га­ва на­си­ща с то­ва усе­ща­не вся­ко кон­к­рет­но нетърпение. Нетърпението, ко­ето ина­че би го завладяло, изчезва, и времето, ко­ето в пър­вия слу­чай би би­ло пропиляно, се­га се из­пъл­ва с по­лез­ни наблюдения, из­вър­ше­ни по вре­ме на чакането.

Сега яс­но тряб­ва да ос­мис­лим зна­че­ни­ето на всич­ко ка­за­но до тук. Нека да се за­мис­лим за непре­къс­на­то­то раз­ви­тие на „вис­шия човек“. То е въз­мож­но са­мо ако про­ти­ча в ус­ло­ви­ята на опи­са­ни­те ве­че „вът­реш­но спокойствие“ и „сигурност“. Външните об­с­то­ятел­с­т­ва при­тис­кат външ­ния чо­век от всич­ки страни, ако той не ов­ла­дее своя жи­вот и му поз­во­ли да го на­соч­ва насам и натам. Подобен чо­век е ка­то рас­тение, ко­ето е при­ну­де­но да се раз­ви­ва в пук­на­ти­на­та на ед­на скала. То за­ги­ва ако не си из­во­юва жиз­не­но пространство. А прос­т­ран­с­т­во за вътрешния чо­век не мо­гат да оси­гу­рят ни­как­ви външ­ни сили; то­ва мо­же да пос­тиг­не са­мо вътреш­но­то спокойствие. Външните ус­ло­вия мо­гат да про­ме­нят са­мо външ­на­та стра­на на живота; те ни­ко­га не мо­гат да про­бу­дят „ду­хов­ния човек“. Окултният уче­ник тряб­ва сам да роди в се­бе си новия, висш човек.

И то­га­ва то­зи „висш човек“ ста­ва „вът­реш­ния повелител“, кой­то уве­ре­но на­соч­ва всич­ки дейс­т­вия на външ­ния човек. Докато външ­ни­ят чо­век има надмощие, „вътрешният“ е не­гов роб и не мо­же да развие сво­ите сили. Ако мо­ите нас­т­ро­ения за­ви­сят от друг, а не от мен, аз не съм още гос­по­дар на се­бе си, или по­-доб­ре казано: аз все още не съм от­к­рил „по­ве­ли­те­ля в се­бе си“. Аз тряб­ва да раз­вия в се­бе си та­ка­ва способност, с чи­ято по­мощ външ­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния да ми оказ­ват един­с­т­ве­но оп­ре­де­ле­но­то от мен въздействие; ед­ва то­га­ва аз мо­га да ста­на окул­тен ученик.

Окултният уче­ник пос­ти­га сво­ята цел тол­ко­ва по-сигурно, кол­ко­то по­-­упо­ри­то тър­си та­зи сила. Нещата се свеж­дат до упо­ри­то­то търсене, а не до пос­ти­же­ни­ята за оп­ре­де­лен пе­ри­од от време. Мнозина ра­бо­тят го­ди­ни наред, без да за­бе­ляз­ват ня­ка­къв ви­дим напредък; а други, ко­ито не се от­чайват и ос­та­ват непоколебими, вне­зап­но се до­би­рат до „вът­реш­на­та победа“. Разбира се, в мно­го от слу­ча­ите е не­об­хо­ди­ма го­ля­ма сила, за да се пос­тиг­нат пе­ри­оди­те на вът­реш­но спокойствие. Но кол­ко­то по­-го­ля­ма е та­зи сила, тол­ко­ва по­-з­на­чи­тел­ни са пос­тиг­на­ти­те резултати.

В окул­т­но­то обу­че­ние всич­ко за­ви­си от това, чо­век да зас­та­не пред се­бе си ка­то на­пъл­но стра­ни­чен наб­лю­да­тел и енергично, с вът­реш­на прав­да и без­по­щад­на ис­к­ре­ност да се вгле­да в сво­ите пос­тъп­ки и действия.  Но чрез раж­да­не­то на вис­шия чо­век се за­гат­ва са­мо ед­на стра­на на вът­реш­на­та дейност на окул­т­ния ученик. Към то­ва тряб­ва да се при­ба­ви и не­що друго. Човек, ма­кар и да зас­та­ва пред се­бе си ка­то стра­ни­чен наблюдател, все пак раз­г­леж­да са­мо себе си; той от­п­ра­вя пог­лед са­мо вър­ху оне­зи из­жи­вя­ва­ния и постъпки, кой­то са свър­за­ни с него­ва­та лич­на съдба. Обаче той тряб­ва да се из­диг­не над та­зи степен.

Той тряб­ва да се из­ви­си до чис­то човешкото, ко­ето ня­ма ни­що об­що с не­го­во­то осо­бе­но положение. Той е длъ­жен да се из­диг­не до там, да раз­г­леж­да нещата, ко­ито би­ха го ин­те­ре­су­ва­ли въ­об­ще ка­то човек, до­ри и да жи­вее при съ­вър­ше­но дру­ги условия. По то­зи на­чин в не­го ожи­вя­ва нещо, ко­ето над­х­вър­ля лич­ния елемент. Неговия пог­лед се на­соч­ва към вис­ши­те светове, ко­ито се раз­ли­ча­ват от све­та на все­кид­нев­ния живот.

И той за­поч­ва да усеща, че сам при­над­ле­жи на те­зи вис­ши светове. За тях не­го­ви­те се­ти­ва не му го­во­рят нищо. Сега за пър­ви път той пре­на­ся цен­тъ­ра на сво­ето съз­на­ние в своя вът­ре­шен свят. Той се вслуш­ва във вът­реш­ни­те гласове, ко­ито се об­ръ­щат към не­го в ми­ну­ти­те на вът­реш­но спокойствие. Човекът за­поч­ва сво­ето об­щу­ва­не с ду­хов­ния свят. Той се от­къс­ва от всекидневието, чи­ито шум заглъхва. Навсякъде око­ло не­го ста­ва тихо. Той отс­т­ра­ня­ва всичко, ко­ето го заобикаля, как­то и всичко, ко­ето му на­пом­ня за външ­ния свят. Спокойното вът­реш­но съ­зер­ца­ние и ди­ало­га с чис­то ду­хов­ния свят из­пъл­ват ця­ла­та му душа.

Това ти­хо съ­зер­ца­ва­не тряб­ва да се пре­вър­не за окул­т­ния уче­ник в ед­на ес­тес­т­ве­на потребност. Първоначално той се по­то­пя­ва из­ця­ло в един мис­ло­вен свят. За та­зи ти­ха мис­лов­на дейност той тряб­ва да се на­учи да про­бу­ди в се­бе си ед­но но­во чувство. Той тряб­ва да се на­учи да оби­ча това, ко­ето Духът вли­ва в него. И съв­сем ско­ро той прес­та­ва да усе­ща то­зи мис­ло­вен свят ка­то нещо, ко­ето е по­-мал­ко ре­ал­но от нещата, за­оби­ка­ля­щи го във все­кид­нев­ния живот. Той за­поч­ва да бо­ра­ви със сво­ите мисли, та­ка как­то бо­ра­ви с пред­ме­ти­те и окол­но­то пространство. Ето че ид­ва и моментът, ко­га­то това, ко­ето му се от­к­ри­ва в ти­ши­на­та на вът­реш­на­та мис­лов­на работа, ста­ва за не­го мно­го по­-ре­ал­но от яв­ле­ни­ята във фи­зи­чес­кия свят.

Той разбира, че в то­зи мис­ло­вен свят го­во­ри са­ми­ят живот. Убеждава се, че мис­ли­те не са прос­то сенки, а чрез тях към не­го се об­ръ­щат скри­ти до то­зи мо­мент същества. По-рано са­мо уши­те му чу­ва­ха звуци: се­га те кън­тят в ця­ла­та му душа. Пред не­го се от­к­ри­ва един вът­ре­шен говор, ед­но вът­реш­но слово.  И ко­га­то окул­т­ни­ят уче­ник из­жи­вее за пър­ви път то­зи миг той из­пит­ва ог­ром­на радост. Върху це­ли­ят му до­се­га­шен свят се раз­ли­ва ед­на вът­реш­на светлина. За не­го за­поч­ва вто­ри живот. В не­го се вли­ва по­то­кът на един божествен, ли­ку­ващ свят.

Този жи­вот на ду­ша­та в мислите, раз­ши­ря­ващ се все по­ве­че до жи­вот в ду­хов­ния свят, гно­зи­са или Науката за Духа, на­ри­чат ме­ди­та­ция (съ­зер­ца­тел­но размишление). Медитацията е сред­с­т­во към свръх­се­тив­но­то познание.

Обаче в та­ки­ва мо­мен­ти окул­т­ни­ят уче­ник не тряб­ва да се от­да­ва на екзалтация; в ду­ша­та му не тряб­ва да се про­мък­ват смът­ни и не­оп­ре­де­ле­ни усещания. Те са­мо би­ха му би­ли поп­ре­чи­ли да стиг­не до ис­тин­с­ко­то ду­хов­но познание. Неговите мис­ли тряб­ва да при­емат яс­но очер­та­ни и пре­циз­ни форми.  За та­зи цел той мо­же да си помогне, ако не се ос­та­вя сля­по на мислите, ко­ито въз­ник­ват в него. Напротив, той тряб­ва да се про­ник­не от въз­ви­ше­ни­те мисли, ко­ито ду­хов­но нап­ред­на­ли­те хо­ра ве­че са по­ро­ди­ли в се­бе си по вре­ме на медитиране. За из­ход­на точ­ка той мо­же да взе­ме съчиненията, ко­ито са въз­ник­на­ли ка­то от­к­ро­ве­ние в хо­да на медитациите. Такива тек­с­то­ве ще на­ме­ри в древ­на­та мистична, гнос­тич­на и в съв­ре­мен­но­то ду­хов­но­-на­уч­на литература. Там той ще от­к­рие те­ми за сво­ите медитации. В те­зи съ­чи­не­ния из­с­ле­до­ва­те­ли­те на Духа са ос­та­ви­ли дос­та­тъч­но мно­го от бо­жес­т­ве­но­то знание; са­ми­ят дух е пре­дал на све­та то­ва зна­ние чрез сво­ите посланици.

Благодарение на те­зи медитации, в окул­т­ния уче­ник нас­тъп­ва пъл­но преобразяване. Той за­поч­ва да си из­г­раж­да съв­сем но­ви пред­с­та­ви за действителността. Всички не­ща до­би­ват за не­го дру­го значение. Необходимо е от­но­во да подчертаем: то­ва пре­об­ра­зя­ва­не не от­къс­ва окул­т­ния уче­ник от света. Той не спи­ра да из­пъл­ня­ва сво­ите все­кид­нев­ни задължения. Защото той вижда, че и на­й-­нез­на­чи­тел­но­то из­жи­вя­ва­не, през ко­ето минава, са свър­за­ни с ве­ли­ки­те си­ли и Същества на Космоса. И ко­га­то бла­го­да­ре­ние на медитирането той вник­не в ес­тес­т­во­то на та­зи връзка, той ще по­еме все­кид­нев­ни­те си гри­жи и за­дъл­же­ния с нова, на­рас­т­ва­ща енергия. Защото се­га той знае: всичко, ко­ето пра­ви и всичко, ко­ето понася, той го пра­ви и по­на­ся в името на ве­ли­кия ду­хо­вен космос. От ме­ди­та­ци­ята бли­ка си­ла за живот, а не апа­тия и леност.

Окултният уче­ник тръг­ва с уве­ре­на крач­ка по жи­тейс­кия път. Каквото и да срещ­не по него, той про­дъл­жа­ва напред. По-рано той не зна­еше за­що ра­бо­ти и страда; се­га знае това. Очевидно е, че по­доб­на ме­ди­та­тив­на дейност во­ди по­-си­гур­но до целта, ако се ръ­ко­во­ди от опит­ни хора, ко­ито зна­ят как­во точ­но тряб­ва да се прави. Съветите и ука­за­ни­ята на та­ки­ва хо­ра имат огромна стойност и съв­сем не на­кър­ня­ват сво­бо­да­та на ученика. Всичко, ко­ето без те­зи наставни­ци би би­ло ед­но не­си­гур­но на­пип­ва­не в мрака, се прев­ръ­ща под тях­но ръ­ко­вод­с­т­во в целенасочена и пло­дот­вор­на дейност. Който се об­ръ­ща към та­ки­ва опит­ни и зна­ещи хора, ни­ко­га ня­ма да ос­та­не разочарован. Защото тър­си при­ятел­с­ки съвет, а не дес­по­тиз­ма на един човек, кой­то се стре­ми към лич­на власт. Винаги се потвърждава: онези, ко­ито на­ис­ти­на знаят, са на­й-с­кромните хо­ра на све­та и ни­що не им е тол­ко­ва чуждо, кол­ко­то же­ла­ни­ето за власт.

Този, който чрез ме­ди­та­ци­ята се из­ди­га до състоянието, в ко­ето чо­век мо­же да се свър­же с Духа, про­буж­да в се­бе си нещо, ко­ето е веч­но и не се ог­ра­ни­ча­ва ни­то от раждането, ни­то от смъртта. В не­го мо­гат да се съм­ня­ват са­мо онези, ко­ито не са го из­жи­ве­ли в се­бе си. Така меди­та­ци­ята е пътят, по кой­то чо­век се из­ди­га до познанието, до съ­зер­ца­ва­не­то на сво­ята вечна, не­раз­ру­ши­ма същност.

Друг път за чо­ве­ка не съществува.

Гнозисът и Науката за Духа ни го­во­рят за веч­нос­т­та на ис­тин­с­ка­та чо­веш­ка същност, за ней­ни­те прераждания. Често се за­да­ва въпросът: за­що чо­век не знае ни­що за сво­ите изживявания, които се прос­ти­рат пре­ди раж­да­не­то и след смъртта? Но то­зи въп­рос тряб­ва да се за­да­ва по друг начин: как се пос­ти­га то­ва знание? Пътят е скрит в пра­вил­на­та медитация. Там са спо­та­ени спо­ме­ни­те за оне­зи изживявания, ко­ито са от­въд раж­да­не­то и смъртта. Всеки мо­же да стиг­не до то­ва познание. Всеки но­си в се­бе си спо­соб­нос­т­та сам да вникне, сам да виж­да всич­ко онова, за ко­ето учат ис­тин­с­ка­та мистика, Духовната Наука, Антропософията. Необходимо е само да се под­бе­рат пра­вил­ни­те средства.

Само ед­но същество, раз­по­ла­га­що с уши и очи, мо­же да въз­п­ри­ема зву­ци и цветове. А са­мо­то око не мо­же да въз­п­ри­ема нищо, ако лип­с­ва светлината, ко­ято пра­ви ви­ди­ми предметите. Тайната Наука пред­ла­га средства­та за раз­ви­тие на ду­хов­но въз­п­ри­ема­тел­ни органи, на ду­хов­ни­те уши и очи, как­то и сред­с­т­ва­та за въз­п­ла­ме­ня­ва­не на ду­хов­на­та светлина.

Тези сред­с­т­ва на ду­хов­но обу­че­ние се свеж­да до след­ни­те степени:

  1. Подготовка. Тя развива духовните сетива.
  2. Просветление. То възпламенява духовната светлина.
  3. Посвещение. То осъществява връзката с висшите духовни същества.

COMMENTS

WORDPRESS: 3
  • comment-avatar
    Петър Матеев 3 седмици

    Направи ми впечатление първото изречение:

    „Сред Посветените цари един единствен закон, който не им позволява да отказват на нито един търсещ човек правото му на познание. Но съществува и друг естествен закон, който забранява да се предава дори и най-малката част от тайното знание на тези, които не са достойни за него.“

    Стори ми се странно да се говори за „един единствен закон“ за Посветените, а после да се казва, че има и „друг естествен закон“ за тях. Предположих, че може да е неточност в превода и че правилното и в първото изречение ще да е „естествен закон“. Направих справка и се оказа точно така. Грешката явно идва от българския превод, защото в немския текст и на двете места се говори за „естествен закон“:

    „Denn es gibt ein natürliches Gesetz für alle Eingeweihten, das sie dazu veranlaßt,keinem suchenden Menschen ein ihm gebührendes Wissen vorzuenthalten. Aber es gibt ein ebenso natürliches Gesetz,welches besagt,daß niemandem irgend etwas von dem Geheimwissen ausgeliefert werden kann, zu dem er nicht berufen ist.“

    Или в мой превод:

    „Защото за всички Посветени съществува един естествен закон, който ги предразполага да не отказват на нито един търсещ човек полагащото му се познание. Но съществува и още един също така естествен закон, който повелява да не се разкрива нищо от тайното познание на някой, който не е призван за него.“

    В случая призовавам да се замени думата „единствен“ в първото изречение с правилното „естествен“ както е и в немския текст писан от доктор Щайнер.

    Сърдечни поздрави!

  • comment-avatar

    Оправено е, сърдечно ти благодаря, Петьо 🙂

  • comment-avatar
    Петър Матеев 3 седмици

    И аз благодаря за своевременната реакция. 🙂