Основни насоки за постигане на познания за висшите светове от Рудолф Щайнер

Основни насоки за постигане на познания за висшите светове от Рудолф Щайнер

Откъс от книга „Как се постигат познания за висшите светове“ на Рудолф Щайнер:У все­ки чо­век са ста­ени способности, бла­го­да­ре­ние на ко­ито т

Откъс от книга „Как се постигат познания за висшите светове“ на Рудолф Щайнер:

У все­ки чо­век са ста­ени способности, бла­го­да­ре­ние на ко­ито той мо­же да пос­тиг­не поз­на­ния за вис­ши­те светове. Мистикът, гнос­ти­кът и те­осо­фът ви­на­ги го­во­рят за ед­ни свят на ду­ши­те и на Духовете, кой­то за тях е тол­ко­ва действителен, кол­ко­то предметите, ко­ито фи­зи­чес­ки­те очи виж­дат и фи­зи­чес­ки­те ръ­це докосват. Във все­ки миг слу­ша­те­лят мо­же да заяви: те­зи опит­нос­ти мо­гат да ста­нат мои, сти­га да раз­вия оп­ре­де­ле­ни сили, ко­ито днес все още дре­мят в мен. Единственият въп­рос е от­къ­де да започна, за да про­бу­дя те­зи способности. Указанията мо­гат да да­дат са­мо хората, ко­ито ве­че раз­по­ла­гат с те­зи способности.

Откакто съ­щес­т­ву­ва чо­веш­кия род, ви­на­ги е има­ло един вид тай­но обучение, бла­года­ре­ние на ко­ето хо­ра­та с по­-вис­ши спо­соб­нос­ти са пре­да­ва­ли сво­ите уро­ци на тези, ко­ито са се стре­ме­ли към те­зи способности. Това обу­че­ние се на­ри­ча тай­но обу­че­ние и пре­по­да­ва­не­то в не­го се осъ­щес­т­вя­ва по та­ен или окул­тен начин. Подобно наз­ва­ние чес­то пре­диз­вик­ва недоразумение. Човек лес­но мо­же да по мисли, че лицата, ко­ито ръ­ко­во­дят то­ва обучение, са пред­с­та­ви­те­ли на ня­как­во спе­ци­ал­но със­ло­вие и че те про­из­вол­но под­би­рат хората, за да им по­ве­рят сво­ите знания. Да, чо­век лес­но мо­же да предположи, че зад по­доб­но зна­ние не се крие ни­що сериозно. Защото ако то би би­ло ис­тин­с­ко зна­ние – смя­тат мно­зи­на – изоб­що не би тряб­ва­ло да се дър­жи в тайна, а пре­дим­с­т­ва­та му би след­ва­ло да се нап­ра­вят дос­тъп­ни за всич­ки хора.

Онези, ко­ито са пос­ве­те­ни в ес­тес­т­во­то на Тайната Наука, съв­сем не се учудват, че не­пос­ве­те­ни­те раз­съж­дават по то­зи начин. В как­во се със­тои тай­на­та на посвещението? На то­зи въп­рос мо­гат да от­го­ва­рят са­мо хората, ко­ито до из­вес­т­на сте­пен са­ми са ми­на­ли през Посвещението. Но ако то­ва е тайна, би по­пи­тал някой, ка­къв ин­те­рес мо­же да пред­с­тав­ля­ва та­ка на­ре­че­но­то тайно зна­ние за непосветените? В ос­но­вата на то­зи въп­рос ле­жи ед­но съв­сем пог­реш­но раз­би­ра­не за същ­нос­т­та на тай­но­то знание. В дейс­т­ви­тел­ност не­ща­та при Тайната Наука са същите, как­ви­то ги виж­да­ме и в дру­ги об­лас­ти на чо­веш­ко­то познание. За сред­но раз­ви­тия чо­век та­зи на­ука е тай­на в съ­щия смисъл, в ка­къв­то е тай­на и пис­ме­нос­т­та за неграмотните.

И как­то все­ки мо­же да ус­вои писмеността, ако при­ло­жи под­хо­дя­щи средства, та­ка и все­ки мо­же да ста­не уче­ник и до­ри та­ен учител, ако из­бе­ре под­хо­дя­щи за та­зи цел пътища. Само в ед­но от­но­ше­ние ус­ло­ви­ята тук се раз­ли­ча­ват от те­зи в ос­та­на­ли­те об­лас­ти на чо­веш­ко­то поз­на­ние и на чо­веш­ка­та дейност: по­ра­ди бед­ност и при­ми­тив­на кул­ту­ра на среда, да­ден чо­век мо­же да бъ­де въз­п­ре­пятс­т­­ван в же­ла­ни­ето си да ус­вои писането; до­ка­то за пос­ти­га­не­то на поз­на­ния и спо­соб­нос­ти във вис­ши­те све­то­ве не мо­же да има ни­как­ва преч­ка за този, кой­то се­ри­оз­но е ус­тре­мен към тях.

Мнозина вярват, че учителите, ко­ито мо­гат да да­дат по­яс­не­ние за вис­ши­те знания, тряб­ва да бъ­дат тър­се­ни тук и там. В слу­чая има две важ­ни подробности. първо, все­ки се­ри­озен кан­ди­дат за вис­ше­то поз­на­ние ня­ма да отс­тъ­пи пред ни­как­во условие, пред ни­как­ва пречка, за да от­к­рие посветения, кой­то мо­же да го въ­ве­де във вис­ши­те тай­ни на света. От дру­га страна, за все­ки тряб­ва да е ясно, че ако се­ри­оз­но и дъл­бо­ко се стре­мят към познанието, Посветеният при всич­ки об­с­то­ятел­с­т­ва ще го намери. Защото сред Посветените ца­ри един един­с­т­вен закон, кой­то не им поз­во­ля­ва да от­каз­ват на ни­то един тър­сещ чо­век пра­во­то му на познание. Но съ­щес­т­ву­ва и друг ес­тес­т­вен закон, кой­то заб­ра­ня­ва да се пре­да­ва до­ри и на­й-­мал­ка­та част от тай­но­то зна­ние на тези, ко­ито не са дос­той­ни за него. Колкото по­-съ­вър­шен е Посветеният, тол­ко­ва по­-с­т­ро­го спаз­ва той те­зи два закона. Духовната връзка, ко­ято свър­з­ва всич­ки Посветени, ня­ма външ­ни очертания, но спо­ме­на­ти­те два за­ко­на са имен­но она­зи спойка, ко­ято оси­гу­ря­ва ней­но­то здра­во единство.

Ти мо­жеш и да си в на­й-­ин­тим­но при­ятел­с­т­во с един Посветен: и все пак ще си да­леч от не­го дотогава, до­ка­то сам не ста­неш посветен. Ти мо­жеш и да се рад­ваш на не­го­ва­та обич: но той ня­ма да ти по­ве­ри сво­ята тайна, ако не си уз­рял за нея. Ти мо­жеш да го ласкаеш, да го измъч- ваш: ни­що не е в със­то­яние да го застави, та­ка че да ти от­к­рие нещо, ко­ето той не смее да направи, до­ка­то ти не си под­гот­вен да го раз­бе­реш правилно.

Пътищата, ко­ито во­дят чо­ве­ка до зре­лос­т­та за въз­п­ри­ема­не­то на ед­на ду­хов­на тайна, са точ­но определени. Техните по­со­ки са очер­та­ни в ду­хов­ни­те све­то­ве с веч­ни букви; там Пос­ве­те­ни­те па­зят вис­ши тайни. В ста­ри­те пре­дис­то­ри­чес­ки епохи хра­мо­ве­те на Духа бя­ха ви­ди­ми за всички: днес, ко­га­то жи­во­тът е ста­нал тол­ко­ва бездуховен, хра­мо­ве­те не са ве­че тук и те не са ви­ди­ми за фи­зи­чес­ки­те очи. Но в ду­хов­на форма те са навсякъде; и всеки, кой­то ги търси, мо­же да ги намери.

Само в сво­ята соб­с­т­ве­на ду­ша чо­ве­кът мо­же да от­к­рие средствата, ко­ито ще на­ка­рат Посветените да проговорят. Ако той раз­вие в се­бе си оп­ре­де­ле­ни качества, вис­ши­те сък­ро­ви­ща на Духа мо­гат да се от­к­ри­ят пред него.

Началото тряб­ва да се пос­та­ви с ед­но ос­нов­но ду­шев­но настроение. Духовният из­с­ле­до­ва­тел на­ри­ча то­ва ос­нов­но нас­т­ро­ение път на прек­ло­не­ние пред ис­ти­на­та и познанието. Само този, кой­то е пос­тиг­нал то­ва ду­шев­но настроение, мо­же да ста­не окул­тен ученик.

Всеки, кой­то е опи­тен в та­зи област, знае как­ви за­лож­би и нак­лон­нос­ти се за­бе­ляз­ват още в детс­т­во­то у тези, ко­ито по­-къс­но ста­ват окул­т­ни ученици. Има деца, ко­ито из­пит­ват све­щен трепет пред по­чи­та­ни­те от тях личности. От дъл­би­ни­те на дет­с­ко­то сър­це бли­ка та­ко­ва страхопо- читание, ко­ето не до­пус­ка как­ва­то и да е ми­съл за кри­ти­ка и противодействие. Такива де­ца израс­т­ват ка­то юно­ши и девойки, ко­ито са пре­из­пъл­не­ни с ра­дост от това, че са срещ­на­ли достой­ни за ува­же­ния хора.

От ре­ди­ци­те на та­ки­ва де­ца про­из­ли­зат бъ­де­щи­те окул­т­ни ученици. Ако ня­кой зас­та­ва пред вра­та­та на дъл­бо­ко по­чи­тан чо­век и се из­пъл­ва с ис­тин­с­ки трепет, ко­га­то вли­за в стаята, ко­ято му се стру­ва ка­то „светилище“, той ве­че има в се­бе си усещането, че раз­по­ла­га със за­ро­ди­ша на бъ­де­ще­то окул­т­но обучение.

За под­рас­т­ва­щи­ят чо­век е ис­тин­с­ко щас­тие да но­си в се­бе си те­зи заложби. Но не тряб­ва да се мисли, че те мо­гат да по­ро­дят ра­бо­ле­пие и роб­с­ки чувства. При из­ли­за­не­то от детс­т­во­то описано­то де­тин­с­ко прек­ло­не­ние пред чо­ве­ка се прев­ръ­ща в прек­ло­не­ние пред ис­ти­на­та и познанието. Опитът учи, че ис­тин­с­ки не­за­ви­си­ми са оне­зи хора, ко­ито са се на­учи­ли да изпитват прек­ло­не­ние там, къ­де­то то е оправдано. А то е оп­рав­да­но винаги, ко­га­то про­из­ти­ча от дъл­би­ни­те на сърцето.

Ако не се про­ник­нем с дъл­бо­ко усещане, че има не­що по­-ви­со­ко от са­ми­те нас, ние ня­ма да на­ме­рим в се­бе си и силата, ко­ято мо­же да ни от­ве­де във вис­ши­те светове. Посветеният е овла­дял си­ла­та да се из­ди­га във вис­ше­то познание, са­мо за­що­то е из­пи­тал прек­ло­не­ние в сво­ето сърце. Висините на Духа мо­гат да бъ­дат прев­зе­ти са­мо ако се ми­не през пор­та­та на смирението. Никой не мо­же да стиг­не до ис­тин­с­ко­то познание, ако не из­пит­ва прек­ло­не­ние пред него. Несъмнено чо­век има пра­во­то да гле­да свет­ли­на­та в лицето, но той тряб­ва да при­до­бие то­ва право. В ду­хов­ния жи­вот съ­що има закони, как­то в ма­те­ри­ал­ния свят… Всеки, кой­то е за­поз­нат с на­чал­ни­те по­ло­же­ния на Тайната Наука, знае: вся­ко чув­с­т­во на ис­тин­с­ко сми­ре­ние по­раж­да в ду­ша­та сила, ко­ято ра­но или къс­но из­ди­га чо­ве­ка в об­лас­т­та на вис­ше­то познание.

Този кой­то е скло­нен към чув­с­т­во на смирение или е имал щас­ти­ето да е на­со­чен към не­го от ед­но правил­но възпитание, ще е из­к­лю­чи­тел­но улеснен, ко­га­то по­-къс­но по­тър­си дос­тъп до вис­ше­то познание. Ако чо­век не при­те­жа­ва та­ка­ва под­го­тов­ка още в пър­ви­те стъп­ки по пъ­тя на познанието, пред не­го из­рас­т­ват се­ри­оз­ни преч­ки и той не би мо­гъл да ги пре­одо­лее без енергич­на­та на­ме­са на себевъзпитанието, це­ля­що да по­ро­ди сми­ре­ние в ду­ша­та на окул­т­ния ученик.

Днес е твър­де важ­но да се обър­не не­об­хо­ди­мо­то вни­ма­ние вър­ху те­зи неща. Нашата ци­ви­ли­за­ция тлас­ка хо­ра­та по­-с­ко­ро към кри­ти­ка и осъждане, от­кол­ко­то към смирение, прек­ло­не­ние и жертвоготовност. Дори на­ши­те де­ца пред­по­чи­тат да кри­ти­ку­ват и ряд­ко из­пит­ват уважение. Обаче вся­ка критика, вся­ка осъж­да­ща ми­съл про­гон­ва ду­шев­на­та сила, не­об­хо­ди­ма за вис­ше­то познание, до­ка­то са­мо­от­вер­же­но­то прек­ло­не­ние раз­ви­ва та­зи сила.

С то­ва ние зас­та­ва­ме про­тив на­ша­та цивилизация. Тук не ста­ва ду­ма да съ­дим и кри­ти­ку­ва­ме на­ша­та цивилизация. Напредъкът на съв­ре­мен­на­та кул­ту­ра се дъл­жи тък­мо на критиката, на съз­на­тел­на­та чо­веш­ка преценка, на мак­си­ма­та „всич­ко из­пит­вай­те и при­емай­те най-доброто“.

Човек ни­ко­га не би пос­тиг­нал съв­ре­мен­но­то рав­ни­ще на науката, индустрията, съ­об­ще­ни­ята и законодателството, ако той не уп­раж­ня­ва­ше кри­ти­ка­та навсякъде; ако не при­бяг­ва­ше до мащаби­те на своя соб­с­т­вен разум. Обаче това, ко­ето до­бих­ме по то­зи на­чин в об­лас­т­та на външ­на­та култура, тряб­ва­ше да зап­ла­ти и със съ­от­вет­на­та за­гу­ба на ду­хо­вен жи­вот и про­пус­на­ти въз­мож­нос­ти за вис­ше познание. Нека подчертаем: при вис­ше­то поз­на­ние не ста­ва ду­ма за прек­ло­не­ние пред човека, а за прек­ло­не­ние пред   и с т и н а т а.

За все­ки от нас тряб­ва да е на­пъл­но ясно, че ако чо­век се ос­та­ви да бъ­де зав­ла­дян от външ­на­та стра­на на днеш­на­та цивилизация, той мно­го труд­но ще стиг­не до поз­на­ни­ето за вис­ши­те светове. Той мо­же да пос­тиг­не то­ва са­мо след упо­ри­та ра­бо­та вър­ху се­бе си. През епохите, ко­га­то ус­ло­ви­ята на ма­те­ри­ал­ния жи­вот не бя­ха тол­ко­ва сложни, ду­хов­но­то из­ви­ся­ва­не бе­ше по­-лес­но осъществимо. Достойните за прек­ло­не­ние не­ща взе­ма­ха пре­вес над всич­ки ежед­нев­ни под­роб­нос­ти от живота. Но в епо­ха­та на на­ша­та пре­ка­ле­но кри­тич­на цивилизация, иде­али­те изчезват. Вместо преклонението, удивлението, стра­хо­по­чи­та­ни­ето и мо­лит­ве­на­та наг­ласа, на пре­ден план нас­тъп­ват съв­сем дру­ги чувства. Нашата ци­ви­ли­за­ция все по­ве­че из­т­лас­к­ва пър­ви­те чув­с­т­ва и в ежед­не­ви­ето чо­век ряд­ко се до­кос­ва до тях.

Ако ня­кой тър­си вис­ше­то познание, той тряб­ва да по­ро­ди те­зи чув­с­т­ва в се­бе си, да ги вли­ва сам в сво­ята душа. А то­ва се пос­ти­га не чрез изучаване, а чрез са­мия живот. Ако чо­век ис­ка да ста­не окул­тен ученик, той сам тряб­ва да въз­пи­та­ва в се­бе си чув­с­т­во на сми­ре­ние и преклонение. Навсякъде в сво­ето об­к­ръ­же­ние и в сво­ите изживявания той тряб­ва да тър­си онова, ко­ето по­раж­да в ду­ша­та му удив­ле­ние и преклонение. Ако сре­щай­ки един човек, осъж­дам не­го­ва­та слабост, аз сам про­пи­ля­вам мо­ята си­ла за вис­ше­то познание; но ако с обич тър­ся не­го­ви­те доб­ри качества, аз ум­но­жа­вам та­зи сила.

Окултният уче­ник ви­на­ги тряб­ва да при­ла­га то­зи принцип. Опитните окул­тис­ти зна­ят как­ва си­ла нат­руп­ва от на­ви­ка да се тър­сят доб­ри­те стра­ни във всич­ки не­ща и от­ка­за да се критикува. Но то­ва не тряб­ва да ос­та­не са­мо външ­но пра­вил­но в живота. То тряб­ва да про­ник­не в на­й-­дъл­бо­ки­те без­д­ни на на­ша­та душа.  Човек дър­жи в ръ­це­те си сред­с­т­ва­та за сво­ето усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не и в хо­да на вре­ме­то той мо­же да се пре­об­ра­зи напълно. Обаче то­ва пре­об­ра­зя­ва­не тряб­ва да се из­вър­ши в не­го­вия вът­ре­шен свят, в об­лас­т­та на не­го­вия мис­ло­вен живот. Съвсем не е достатъчно, ако аз външ­но про­явя ува­же­ние към ед­но или дру­го същество; то­ва ува­же­ние аз тряб­ва да из­г­ра­дя в мо­ите мисли. Така окул­т­ни­ят уче­ник за­поч­ва да вли­ва сми­ре­ние в своя мис­ло­вен живот. Той тряб­ва да кул­ти­ви­ра в сво­ите мис­ли чув­с­т­во­то на преклонение.

Всеки миг, в кой­то от­х­вър­ля­ме на­ши­те не­га­тив­ни и осъж­да­щи пре­цен­ки от­нос­но све­та и живота, ни доб­ли­жа­ва до вис­ше­то познание. И ние нап­ред­ва­ме бързо, ако в те­зи ми­го­ве про­ник­ва­ме на­ше­то съз­на­ние с та­ки­ва мисли, ко­ито ни из­пъл­ват с удив­ле­ние и прек­ло­не­ние пред све­та и живота. Който има опит в те­зи не­ща знае, че по­доб­ни ми­го­ве про­буж­дат в ду­ша­та сили, ко­ито ина­че би­ха ос­та­на­ли спящи.

По то­зи на­чин у чо­ве­ка се про­буж­да ду­хов­но зрение. Сега той за­поч­ва да за­бе­ляз­ва око­ло се­бе си неща, ко­ито по­-ра­но не е виждал. Той за­поч­ва да разбира, че по­-ра­но е виж­дал са­мо ед­на част от за­оби­ка­ля­щи­я го свят. Сега хо­ра­та зас­та­ват пред не­го под съв­сем дру­га форма. Естествено през то­зи пе­ри­од от живота чо­век все още не е в със­то­яние да виж­да това, ко­ето се опис­ва ка­то чо­веш­ка аура. За та­зи цел се изис­к­ва мно­го по­-нап­ред­на­ло обучение. А то се осъщес­т­вя­ва по-добре, ако ве­че е пре­ми­нат пе­ри­ода на упо­ри­ти медитации, це­ля­щи постигане­то на сми­ре­ние и преклонение.

Навлизането на окул­т­ни­ят уче­ник в „пъ­тя на познанието“ ста­ва не­за­бе­ле­жи­мо и тихо. Околните не до­ла­вят ни­как­ва външ­на промяна. Той про­дъл­жа­ва да ра­бо­ти, да из­пъл­ня­ва сво­ите задълже­ния как­то по-рано. Преобразяването се ра­зиг­ра­ва из­к­лю­чи­тел­но във вът­реш­ни­те сфе­ри на душата, ко­ито са не­дос­тъп­ни за външ­ния свят. Целият ду­ше­вен жи­вот се оза­ря­ва от ед­но прекло­не­ние пред всичко, ко­ето на­ис­ти­на зас­лу­жа­ва преклонение. В то­ва ос­нов­но чув­с­т­во се съсредо­то­ча­ва це­лия ду­ше­вен жи­вот на човека. Както с лъ­чи­те си Слънцето про­буж­да за жи­вот всич­ки жи­ви съз­да­ния, та­ка и прек­ло­не­ни­ето про­буж­да за жи­вот всич­ки усе­ща­ния на окул­т­ния ученик.

Първоначално чо­век труд­но мо­же да повярва, че чув­с­т­ва­та ка­то ува­же­ние и прек­ло­не­ние имат не­що об­що с не­го­во­то познание. Това про­из­ти­ча от обстоятелството, че сме свик­на­ли да разглеж­да­ме поз­на­ни­ето ка­то ед­на спо­соб­ност са­ма по се­бе си и не­за­ви­се­ща от ос­та­на­ли­те душев­ни процеси. Изобщо не се замисляме, че тък­мо ду­ша­та е тази, ко­ято осъ­щес­т­вя­ва познанието. За ду­ша­та чув­с­т­ва­та са това, ко­ето е хра­на за тя­лото. Ако вместо хляб, тя­ло­то поема камъни, не­го­ва­та дейност угасва. Същото ста­ва и с душата. За нея сми­ре­ни­ето и преклоне­ни­ето са оне­зи хра­ни­тел­ни вещества, ко­ито я пра­вят здра­ва и силна; и пре­ди всичко: сил­на в ней­на­та поз­на­ва­тел­на способност. Напротив – вся­ко презрение, ан­ти­па­тия и под­це­ня­ване на дос­той­ни­те за ува­же­ния неща па­ра­ли­зи­рат и умър­т­вя­ват поз­на­ва­тел­на­та способност.

Духовният из­с­ле­до­ва­тел мо­же да про­ве­ри то­зи факт ка­то раз­г­леж­да чо­веш­ка­та аура. Душата, ко­ято е склон­на към сми­ре­ние и преклонение, пре­диз­вик­ва оп­ре­де­ле­на про­мя­на в сво­ята аура. В ду­хо­вен смисъл жъл­то­-чер­ве­ни­те и ке­ре­ми­де­но­-чер­ве­ни­те цве­то­ве из­чез­ват и се за­ме­нят със синьо-червени. Така оба­че се раз­ши­ря­ва и ди­апа­зо­нът на поз­на­ва­тел­на­та способност. Около се­бе си чо­век за­поч­ва да въз­п­ри­ема факти, за ко­ито по­-ра­но е ня­мал ни­как­ва представа. Преклонението про­буж­да в ду­ша­та ед­на сим­па­ти­чес­ка сила, ко­ято прив­ли­ча към нас определени ка­чес­т­ва на об­к­ръ­жа­ва­щи­те ни същества, ко­ито до то­га­ва са би­ли скри­ти за нас.

Още по­-дейс­т­ве­но ще ста­не това, ко­ето сме пос­тиг­на­ли чрез преклонението, ко­га­то към не­го се при­ба­ви и ед­но дру­го чувство. То се свеж­да до това, че чо­век се на­уча­ва да не от­да­ва тол­ко­ва го­ля­мо зна­че­ние на впе­чат­ле­ни­ята си от външ­ния свят, а нап­ро­тив – той раз­ви­ва в се­бе си все по­-­ин­тен­зи­вен вът­ре­шен живот. Човек, който се нах­вър­ля от ед­но се­тив­но впе­чат­ле­ние към дру­го и е скло­нен към неп­ре­къс­на­то „разпиляване“, не на­ми­ра пъ­тя към Тайната Наука. Окултният уче­ник не тряб­ва да ос­та­ва глух за впе­чат­ле­ни­ята си от не­го­вия бо­гат вът­ре­шен живот. Когато чо­век с бо­га­ти и дъл­бо­ки ду­шев­ни из­жи­вя­ва­ния пре­ко­ся­ва ед­на кра­си­ва планинс­ка местност, той има дру­ги изживявания, раз­лич­ни от те­зи на чо­век с бед­на душевност.

Само вът­реш­ни­те из­жи­вя­ва­ния мо­гат да ни да­дат клю­ча за кра­со­та­та на външ­ния свят. В душата на човек, кой­то пъ­ту­ва по море, мо­гат да въз­ник­нат нез­на­чи­тел­ни вът­реш­ни изживявания; до­ка­то друг при съ­щи­те ус­ло­вия ще до­ло­ви веч­но­то сло­во на ми­ро­вия дух и ще му се от­к­ри­ят мно­го тай­ни от сътворението.

Ако ис­каш да раз­ви­еш пло­дот­вор­но от­но­ше­ние към външ­ния свят, тряб­ва уме­ло да се от­на­сяш към сво­ите соб­с­т­ве­ни чув­с­т­ва и представи. Във всич­ки­те си про­яв­ле­ния външ­ни­ят свят е пре­из­пъл­нен с бо­жес­т­ве­на красота; оба­че на­й-­нап­ред тряб­ва да я из­жи­ве­ем в соб­с­т­ве­на­та си душа и ед­ва пос­ле да я тър­сим сред външ­ния свят.

Окултният уче­ник се на­уча­ва да съз­да­ва та­ки­ва ми­го­ве в своя живот, през ко­ито той по­тъ­ва в се­бе си.  Обаче в те­зи ми­го­ве той съв­сем не тряб­ва да се от­да­ва на своя ли­чен Аз, за­що­то та­ка ще пос­тиг­не об­рат­ни ре­зул­та­ти от тези, към ко­ито се стреми. В по­доб­ни със­то­яния той тряб­ва да се по­то­пи в дъл­бо­ка­та вът­реш­на ти­ши­на и да ос­мис­ли ехо­то от всичко, ко­ето му е от­к­рил външ­ния свят. Всяко цвете, вся­ко жи­вот­но и вся­ко яв­ле­ние ще му от­к­ри­ят в те­зи ми­ну­ти не­по­до­зи­ра­ни тайни. Това ще го под­гот­ви да гле­да на външ­ния свят със съв­сем дру­ги очи. Постоянното и удо­вол­с­т­ве­но прех­вър­ля­не от ед­но впе­чат­ле­ние на друго при­тъ­пя­ва поз­на­ва­тел­на­та способност. Тя на­рас­т­ва са­мо ако чо­век съ­умя­ва да из­в­ли­ча от та­зи сво­е­об­раз­на нас­ла­да ед­но или дру­го от­к­ро­ве­ние на се­тив­ния свят. Човек тряб­ва да от­х­вър­ли нас­ла­да­та и да подложи сво­ите опит­нос­ти на се­ри­оз­на вът­реш­на работа.

Тук се крие го­лям и опа­сен под­во­ден камък. Вместо да ра­бо­ти в се­бе си, чо­век лес­но се ув­ли­ча от об­рат­ната възможност, опит­вай­ки се да из­чер­пи нас­ла­да­та докрай. Не тряб­ва да под­це­ня­ва­ме обстоятелството, че за окул­т­ни­ят уче­ник тук се от­к­ри­ват не­обоз­ри­ми из­точ­ни­ци на заблуж- дение. Той тряб­ва да пре­ми­не през мно­го изкушения. Всички те се стре­мят да втвър­дят не­го­вия „Аз“, та­ка че той да се зат­во­ри в се­бе си. Обаче той тряб­ва да от­во­ри Аза за външ­ния свят. Той е длъ­жен да тър­си насладата, за­що­то са­мо тя го свър­з­ва със се­тив­ния свят. Ако вър­ши об­рат­но­то ще зап­ри­ли­ча на растение, ко­ето не мо­же ве­че да из­в­ли­ча хра­ни­тел­ни­те ве­щес­т­ва от окол­на­та среда. Но ако се при­дър­жа към насладата, той се кап­су­ли­ра в се­бе си и има зна­че­ние един­с­т­ве­но за се­бе си, а не за света. Колкото и ин­тен­зи­вен да е не­го­вия живот, кол­ко­то и сил­но да раз­ви­ва своя „Аз“, све­тът ще го от­де­ли от се­бе си. За све­та той е мъртъв.

Окултният уче­ник тре­ти­ра нас­ла­да­та са­мо ка­то ед­но сред­с­т­во да об­ла­го­ро­ди се­бе си с ог­лед на ми­ро­ва­та еволюция. За не­го нас­ла­да­та е са­мо наставник, чи­ито уро­ци за све­та той следва, прев­ръ­щай­ки нас­ла­да­та от се­тив­ния свят в нас­ла­да към вът­реш­на­та ра­бо­та на душата. Той се учи не да тру­па свои сък­ро­ви­ща от знание, а да ги пос­та­ви в служ­ба на све­та и Космоса.

Във вся­ка от раз­но­вид­нос­ти­те на Тайната Наука съ­щес­т­ву­ва един ос­но­вен закон, кой­то не тряб­ва да се на­ру­ша­ва и вся­ко окул­т­но обу­че­ние е длъж­но да го ра­зяс­ни на ученика. Този за­кон гласи: „вся­ко познание, ко­ето ти тър­сиш са­мо за да обо­га­тиш своя ум и за да нат­ру­паш сък­ро­ви­ща в се­бе си, те от­к­ло­ня­ва от твоя път; оба­че вся­ко познание, ко­ето тър­сиш за бла­го­то на чо­ве­ка и ми­ро­во­то развитие, те во­ди напред“.

Този за­кон тряб­ва стро­го да се спазва. Ти не мо­жеш да ста­неш окул­тен уче­ник пре­ди да си го пре­вър­нал в ръ­ко­вод­на ниш­ка на своя живот. Тази окул­т­на ис­ти­на на ду­хов­но­то обу­че­ние мо­же да бъ­де фор­му­ли­ра­на така: „вся­ка идея, ко­ято не се прев­ръ­ща в твой идеал, уби­ва в ду­ша­та ти ед­на сила; но вся­ка идея, ко­ято се прев­ръ­ща в идеал, про­буж­да в теб но­ви жиз­не­ни сили. „

COMMENTS

WORDPRESS: 0