Мисията на Йоан Кръстител (втора част)

Мисията на Йоан Кръстител (втора част)

Първа част на този материал, включваща тематично подбрани цитати от Библията и Словото на Учителя относно Йоан Кръстител, можете да прочетете тук.

Първа част на този материал, включваща тематично подбрани цитати от Библията и Словото на Учителя относно Йоан Кръстител, можете да прочетете тук.

В тази втора част ще опитам да допълня образа на св. Йоан с познанията, завещани ни от един друг Посветен и ясновидец – Рудолф Щайнер:

„В древните Мистерии Христос Исус – а това значи онзи Христос, който трябваше да се появи по-късно – далеч не беше едно неизвестно Същество. Всички Мистерии говореха за Него; за това, че ще се появи на Земята.

Знаем, че древните посветени са наричани „пророци“, защото те можеха да предвиждат бъдещето. Ето защо посвещенията са имали за цел да внесат яснота по един съществен въпрос: Христос ще се яви на бъдещото човечество. От всичко онова, което Йоан Кръстител можеше да знае още тогава, той стигна до истината, която го накара да пророкува: Онзи, за когото говореха Мистериите, сега стои пред него в лицето на Христос Исус.

А как са свързани нещата, как Кръстителят се отнася към Христос, това ще си обясним най-добре, ако си отговорим на два въпроса.

Първият е: Как е поставен Йоан Кръстител в своето време? А другият въпрос ни отпраща към изясняването на някои подробности от началото на Йоановото Евангелие.

И така: Как е поставен Йоан Кръстител в своето време? Кой всъщност е Кръстителят? Той е един, който – също както и други, които са чули нещо за посвещението – узнава за идването на Христос; но в същото време е единственият, комуто се открива истинската тайна за Христос Исус: че появилият се е именно Христос.

Докато онези, които се наричаха „фарисеи“ или с други имена, в Христос Исус виждаха един човек, който всъщност се противопоставя на техния стар принцип на посвещение; в техните очи той вършеше нещо, което тяхното консервативно мислене не можеше да допусне. Именно защото бяха консервативни, те настояваха: „Трябва да зачитаме стария принцип на посвещение!“

Ето противоречието, което е в основата на техния консерватизъм: непрекъснато да говорят за бъдещия Христос, а да се разминат с неговото действително появяване…

Като какъв се представя Йоан Кръстител в първите глави на Йоановото Евангелие?

Най-напред, като човек, познаващ мистерийната същност на Христос, който трябваше да дойде, и то толкова добре, че самият автор на Йоановото Евангелие можа да потвърди всичко онова, което Йоан Кръстител вече знаеше…

Като какъв ни се разкрива самият Йоан Кръстител? Вие помните, че фарисеите бяха изпратили хора, които да узнаят кой е Йоан Кръстител. При него дойдоха свещеници и левити, за да го питат, кой точно е той. А защо той отговаря по този начин, ще видим по-на- татък. А сега да се спрем на неговия отговор. Той казва: „Аз съм гласът на викащия в усамотение“ (Йоан, 1:23)

Точно тези думи са записани в Евангелието: „Аз съм гласът на викащия в усамотение!“ Буквално така е записано там – „в усамотение“. На гръцки думата „еремит“ означава „самотният“. И сега ще разберете, че по-правилно е да се казва: „Аз съм гласът на викащия в усамотение“, отколкото: „Аз съм гласът на викащия в пустинята“. Ние ще разберем първите изречения от Евангелието на Йоан много по-добре, ако не изпускаме от погледа си характеристиката, която Йоан сам прави на себе си. Защо Йоан Кръстител нарича себе си „гласът на викащия в усамотение“?

В хода на развитието, през което човечеството минава, видяхме, че истинската мисия на Земята е развитието на Любовта. Обаче тя е мислима само ако идва като доброволен дар от себесъзнателни човешки индивиди, а човекът овладява своя Аз стъпка по стъпка, и Азът прониква в човешката природа бавно и постепенно. Ние знаем, че животните, като такива, не притежават свой собствен Аз. Ако отделният лъв би могъл да каже „Аз“, с това би се разбирало не отделното животно, а груповият Аз в астралния свят; всички лъвове биха се обръщали към него с думата „Аз“. Точно тук е голямото предимство на човека пред животните: той има свой индивидуален Аз. Обаче индивидуалният Аз подлежи на бавно и сложно развитие. Човекът също тръгва от един групов Аз, от един Аз, който първоначално е принадлежал на ця-ла група хора.

Ако мислено се върнете назад към древните народи, към древните раси, навсякъде ще установите, че първоначално хората са живеели в малки групи. Що се отнася до германските народи, дори не е нужно да се връщаме много далеч в миналото. В съчиненията на Тацит (1-2 век сл. Хр.) е пределно ясно, че отделният германец е зависел много повече от своето племе, отколкото от своята индивидуалност. Отделният човек се усещал по-скоро като член от племето на херуските или зигамбрите, отколкото като самостоятелна личност. Ето защо индивидът се застъпвал за съдбата на цялото племе; в този случай е напълно безразлично кой точно отмъщава за една обида, независимо дали тя е нанесена на човек от племето или на цялото племе. После нещата се променят, отделните индивиди преодоляват племенната зависимост, племената престават да бъдат компактни и се разпръскват. Човекът постепенно се освобождава от груповата душевност и се издига до усещането за Азът в своята собствена личност.Ние можем да вникнем в някои неща, и особено в религиозните източници и документи, само ако сме на ясно с тайната на груповите души, на груповите Азове…

Днес човешката памет е такава, че индивидът може да си спомни само времето на своята младост. Но имаше епохи, когато съществуваше друг вид памет и човекът можеше да си спомня не само своите дела, но и делата на своя баща, на своя дядо, сякаш те са негови собствени дела. Паметта се простираше далеч назад в рамките на кръвното родство и стигаше до най-далечните прародители, чиято кръв течеше през поколенията. Паметта беше свързана с кръвта и се пренасяше от поколение на поколение в продължение на стотици години. Един далечен потомък смяташе делата и мислите на своите прародители за свои собствени дела и мисли, и се обръщаше към тях, назовавайки ги „Аз“, сякаш се обръща към самия себе си.

Следователно, човек не се усещаше затворен между раждането и смъртта, а се изживяваше като звено от наследствената връзка, в чийто център стоеше прародителят. Опората на Азът се свеждаше тъкмо в това, че човек можеше да си спомня делата и мислите на своя баща, дядо и т.н. Навремето този факт е оставил отпечатък и в начина, по който са били давани имената. Синът си спомняше не само за своите собствени дела, но и за тези на бащата, дядото и т.н. Паметта се простираше далеч назад през поколенията. Всичко, което паметта обгръщаше по този начин, в древността се наричаше например „Ной“, или „Адам“ и т.н. С тези имена бяха назовавани не отделните хора, а Азовете, които съхраняваха паметта в продължение на стотици години. Тази тайна е скрита и зад имената на патриарсите. Защо патриарсите живееха толкова дълго? В древността никому не би дори хрумнало да назове с едно име отделния човек, намиращ се между раждането и смъртта. Името „Адам“ се запазваше в продължение на стотици години в общата памет на хората, именно защото пространствените и времеви ограничения изобщо не влизаха в съображение при стария начин, по който се даваха личните имена.

Ето как, бавно и постепенно, отделният човешки Аз се освобождава от груповата душа, от груповия Аз; бавно и постепенно човекът идва до съзнанието за своя индивидуален Аз. По-рано той усещаше своя Аз като принадлежащ на племето, на групата хора, с които е кръвно свързан, както в пространството, така и във времето; оттук и изразът: „Аз и Отец Авраам сме едно!“, с други думи: „Аз и Авраам сме един Аз“. Така отделният човек се усещаше като подслонен в една общност, защото във вените на всички представители на даден народ тече обща кръв. Обаче развитието напредва. Назрява времето, когато всред тези народи човеците трябваше да усетят своите отделни Азове.

Мисията на Христос се състоеше в следното: да предостави на човеците това, от което се нуждаят, за да се чувстват сигурни в този единичен, индивидуален Аз. Така следва да разбираме и думите, които иначе е твърде лесно да бъдат преиначени: „Който не напусне жена и деца, баща и майка, брат и сестра, той не може да бъде Мой ученик.“ (Марко 10:29). Това изречение далеч не трябва да се разбира в тривиалния смисъл, че някому се дава съвет, да напусне своето семейство. Тук става дума за друго: „Вие трябва да почувствате, че всеки от вас е един индивидуален Аз и че този индивидуален Аз е едно цяло с духовния Отец, който е навсякъде в света.“ По-рано старозаветният човек казваше: „Аз и Отец Авраам сме едно“, защото Азът се крепеше на кръвното родство. Сега Азът трябва да се освободи от ограниченията на кръвното родство и да се обърне към духовните първопричини на Космоса. Кръвното родство вече не може да бъде никаква гаранция, че човекът принадлежи на една общност; гаранцията е в познанието за чисто духовния принцип на Отца, в който всички сме едно цяло.

И така, Евангелието на Йоан се обръща към нас и ни казва, че от Христос идва великият Импулс, от който човек се нуждае, за да се почувства сигурен и вечен в своя индивидуален Аз. Точно тук е обратът от старите към новите отношения; старите връзки между хората се основаваха на груповата душевност, където отделният Аз е слят с другите Азове и не чувствува ясно нито себе си, нито другите Азове, а е под въздействието и закрилата на общата кръв, под закрилата на народностния Аз, на племенния Аз.

Следователно, как трябваше да се чувствува един Аз, който беше узрял до такава степен, че вече не можеше да усеща връзката с другите индивидуални личности на груповата душа? Как трябваше да се чувства индивидуалният Аз в една епоха, за която можеше да се твърди: Днес съпринадлежността към другите личности, към другите Азове, не представлява вече никаква житейска истина; обаче тепърва трябва да дойде Този, който ще даде на душата духовния хляб на живота, така че индивидуалният Аз да получи своята истинска храна. Индивидуалният Аз трябваше да се чувства извънредно самотен и предшественикът на Христос щеше да потвърди: „Аз съм един Аз, който е откъснат и извънредно самотен…“

Ето защо Йоан Кръстител нарича себе си „викащият в усамотение“, с други думи той вече е самотният Аз, откъснатият от груповата душа Аз, устремен към това, което представлява източ-ник на сили за индивидуалния Аз. „Аз съм гласът на викащия в усамотение.“ Тук ние отново чу-ваме дълбоката тайна: Всеки индивидуален човешки Аз е предоставен изцяло на себе си; Аз съм гласът на онзи Аз, който е откъснат от другите и търси своята истинска опора, върху която може да застане като един нов, освободен Аз. Едва сега разбираме думите: „Аз съм гласът на викащия в усамотение.“

(Събр. съч. 103/4)

„Да обърнем поглед към един такъв образ, какъвто е пророк Илия. Най-напред да разгледаме пророк Илия сам по себе си. Най-същественото обаче, за което става въпрос при пророк Илия, е, че по определен начин той подготви Мистерията на Голгота… Пророк Илия ни се явява като могъщ вестител, като предизвестител на Христовия импулс, на това, което ще се случи чрез Мистерията на Голгота. И така той се появява могъщ и велик.

По-нататък разглеждаме един друг образ. От страна на западната култура сме свикнали да го разглеждаме като единична личност. Да разгледаме Йоан Кръстител. В западен смисъл той застава пред нас като една конкретна личност. Ние обаче се научаваме да го познаем като вестител на самия Христос, ние опознаваме как е живял като вестител на Христос, като онзи, който пръв е изговорил думите: „Променете вашата духовна нагласа, защото небесното царство е близо.“ Той напълно насочи към това, което ще стане импулс чрез Голгота, че в човешкия Аз ще може да се намери нещо цяло, Божествено, че Христовият Аз ще навлиза все повече в човешкия Аз и че този импулс е близо.

Чрез духовно-научното познание научаваме, че е истина това, което е загатнато в Библията: Същата индивидуалност, която е живяла в пророк Илия, живя и в Йоан Кръстител. Така че този, който трябваше да бъде вестител за Христос, се е проявявал като пророк Илия и отново идва като Йоан Кръстител, и отново става вестител на Христос, както е било подходящо за неговото време. Сега тези два образа се свързват пред нас…

Обърнем ли поглед нататък, ще намерим онзи своеобразен образ на Средновековието, който е роден за да се види външно, че по особен начин е свързан с духовния свят през един от Великденските празнични дни на 1483 година и който още млад е починал през тридесет и седмата си година, който така мощно е действал чрез това, което е дал на човечеството. Това е образът на Рафаел. Той беше роден на един Разпети петък, като че ли да покаже, че е свързан с това, което се празнува на Разпети петък. Какво може да узнае западната култура в смисъла на духовната наука от образа на Рафаел? Когато разгледаме този образ със средствата на духовната наука, можем да узнаем, че той е допринесъл за разпространяването на християнството, за навлизането на едно вътрешно християнство в сърцата и душевността на хората и то повече от всички теологически интерпретатори, повече от всички кардинали и папи на неговото време. Пред погледа на Рафаел е стояло това, което четем в „Деяния на апостолите”.

Картината Атинската школа“ от Рафаело

Един от атиняните пристъпва и казва – дори жестовете са изобразени там – „Вие, граждани на Атина, вие принасяхте във външни знаци жертви на Боговете. Но има едно познание за онзи Бог, който живее и твори във всичко живо. Това е Христос, който премина през смъртта и възкръсна и чрез това даде на хората импулса на Възкресението. ” Някои не слушаха, а други се учудваха. В душата на Рафаел всичко това се превърна в онази картина, която днес виждаме във Ватикана под неправилното име „Атинската школа”. В действителност там е показан образът на апостол Павел, който поучава атиняните относно същността на християнството. Там Рафаел е дал нещо, което изглежда като предизвестие на християнството, стоящо над различните разновидности на вероизповеданието. Много малко е разбрано до сега от това; дълбокият смисъл на тази картина все още не се е разкрил на човечеството.

Когато вземем другите картини на Рафаел, трябва да кажем: От това, което папите и кардиналите са направили, каквото са дали на човечеството, наистина нищо не е останало. В тогавашното време Рафаел е рисувал така, че творбите му едва днес истински заживяват. Колко малко той е бил разбиран някога, можем да видим от случая как в Дрезден Гьоте даже не се е възхитил на „Сикстинската мадона”, понеже бил чул от чиновника на музея разпространеното тогава мнение, че детето Исус имало в израза на лицето си нещо простовато, двата ангела долу са можели да бъдат нарисувани само от един некадърник, самата мадона не е възможно да е била нарисувана от Рафаел, тя сигурно е била заличена и наново нарисувана.

Сикстинската мадона

Ние можем да разгледаме цялата литература на 18-то столетие и няма да намерим почти нищо за Рафаел, даже Волтер не го споменава. А днес! Днес хората могат да са протестанти, католици или каквито и да е, картините на Рафаел действат на всички души. В „Сикстинската мадона” може да се види как една велика космическа мистерия се отпечатва в човешките сърца и в бъдеще ще може да се очаква ако човечеството бъде изведено към едно, стоящо над всички вероизповедания, всеобхватно християнство, представено днес от духовната наука да може да се изгражда по-нататък върху основите на това, което е действало като „Сикстинската мадона” върху човешката душевност. От мен често е било посочвано, че когато човек погледне в очите на деца, може да узнае, че от детските очи го поглежда нещо, което не е навлязло в съществуването чрез раждането, което позволява да се погледне в дълбочината на човешката душа. Който погледне децата в картините на Рафаел, изобразяващи мадоните, той вижда, че в неговите картини от детските очи поглежда Божественото, скритото, надчовешкото, което все още е свързано с детето в първите години след раждането му. Това може да се види във всички детски образи на Рафаел с едно единствено изключение. Един детски образ не може да се тълкува така и това е детето Исус на Сикстинската мадона. Който погледне в очите на това дете, знае, че от очите му се излъчва повече, отколкото може да се намери при един човек. Рафаел е изобразил тази разлика, показваща че в това единствено дете на Сикстинската мадона живее нещо, което е чисто духовно, нещо, което още предварително е свързано с Христос.

Така Рафаел предизвестява духовния Христос, който отново може да бъде обхванат от духовната наука. И чрез духовната наука узнаваме, че същата индивидуалност, която е живяла в пророк Илия и в Йоан Кръстител, е живяла също и в Рафаел. И ние се научаваме да разбираме, че светът, в който той е бил като Йоан Кръстител, отново възкръсва в Рафаел.

(Събр. съч. 143)

Следва продължение…

COMMENTS

WORDPRESS: 0