Методи за връзка с висшите светове (2): Основни принципи

Методи за връзка с висшите светове (2): Основни принципи

Първата част на тази поредица можете да прочетете тук: Посвещението Когато в чисто окултен смисъл говорим за пътища и методи за връзка с Невидимия

Първата част на тази поредица можете да прочетете тук: Посвещението

Когато в чисто окултен смисъл говорим за пътища и методи за връзка с Невидимия свят, имаме предвид пробуждането на свръхсъзнанието, чрез което влизаме в общение с разумните същества на Космоса. За тази цел преди всичко трябва да работим над себе си, за да утихнат вълните на нашето море, за да може ясно да се отрази реалността. Защото ние сме непрекъснато във връзка с Невидимия свят, но благодарение на ежедневните грижи не съзнаваме това.

Окултният уче­ник тряб­ва да от­де­ли от своя все­кид­не­вен жи­вот оп­ре­де­ле­но време, през ко­ето да се от­да­де на не­що съв­сем раз­лич­но от оби­чай­ни­те му занимания. През то­ва крат­ко време, той тряб­ва да пос­тиг­не един съ­вър­ше­но друг ду­ше­вен живот. От дру­га страна, не тряб­ва да мислим, че времето, от­де­ле­но за из­пъл­ня­ва­не­то на то­ва правило, ще пре­чи на дру­ги­те ни задължения. Защото ако ня­кой не мо­же да раз­по­ла­га с по­ве­че време, дос­та­тъч­ни са и пет ми­ну­ти дневно, сти­га той да знае как да ги използва.

Той, как­то и по-рано, про­дъл­жа­ва да из­пъл­ня­ва сво­ите задължения; по­на­ся съ­щи­те стра­да­ния из­пит­ва съ­ща­та радост. Той съв­сем не се от­чуж­да­ва от „живота“. На- против, през ос­та­на­ла­та част на деня, той ще во­ди мно­го по­-­ак­ти­вен живот, за­що­то в ми­ну­ти­те на съзерцание се из­ди­га до „по­-вис­шия живот“.

Постепенно то­зи „по­-висш живот“ за­поч­ва да оказ­ва сво­ето въз­дейс­т­вие вър­ху все­кид­нев­ния живот. Минутите на вът­реш­но спо­койс­т­вие про­ме­нят ця­ло­то ежедневие. Целият чо­век ста­ва по-спокоен, по­-си­гу­рен в сво­ите дейс­т­вия и не­за­ви­сим от из­не­на­ди­те в деня. Постепенно окул­т­ни­ят уче­ник все по­ве­че по­ема в свои ръ­це ръ­ко­вод­с­т­во­то на жи­во­та си и все по­-мал­ко се под­да­ва на външ­ни­те обстоятелства.

Той ско­ро за­бе­ляз­ва ка­къв из­точ­ник на си­ла за не­го са те­зи ми­ну­ти на съсредоточаване. Нещата, ко­ито по­-ра­но са го дразнели, се­га не му пречат; всичко, от ко­ето по­-ра­но се е опасявал, се­га не бу­ди ни­ка­къв страх у него. Променя се ця­лос­т­но­то му светоусещане. По-рано при вся­ко но­во на­чи­на­ние той е из­пит­вал съмнения: да­ли мо­ите си­ли са достатъчни, за да свър­ша това“. Сега ве­че не та­зи ми­съл го навестява, а съв­сем друга: ис­кам да съ­бе­ра всич­ки­те си сили, за да се спра­вя с мо­ите за­да­чи по на­й-­доб­рия начин“. Сега той про­гон­ва вся­ко опасение, все­ки страх. Защото знае, че тък­мо то­зи страх би мо­гъл да влоши, а не да по­доб­ри ка­чес­т­во­то на не­го­ва­та работа. И така, ми­съл след ми­съл про­ник­ват в све­то­усе­ща­не­то на окул­т­ния уче­ник и оказ­ват сво­ето бла­гот­вор­но вли­яние вър­ху жи­во­та му, из­мес­т­вай­ки мислите, кой­то по­-ра­но спъ­ва­ха не­го­во­то развитие.

Напредвайки в та­зи област, окул­т­ни­ят уче­ник пос­те­пен­но сам за­поч­ва да оп­ре­де­ля по ка­къв на­чин тряб­ва да му въз­дейс­т­ву­ват впе­чат­ле­ни­ята на външ­ния свят. Например, той чу­ва дума, с ко­ято ня­кой ис­ка да го на­ра­ни или раздразни. Преди не­го­во­то окул­т­но обучение та­зи ду­ма би пос­тиг­на­ла цел­та си. Но сега, след ка­то е по­ел пъ­тя на окул­т­но­то обучение, той е в със­то­яние да ли­ши та­зи ду­ма от ней­но­то от­ров­но жило, пре­ди тя да е про­ник­на­ла в не­го­во­то съзнание.

Мнозина ра­бо­тят го­ди­ни наред, без да за­бе­ляз­ват ня­ка­къв ви­дим напредък; а други, ко­ито не се от­чайват и ос­та­ват непоколебими, вне­зап­но се до­би­рат до „вът­реш­на­та победа“. Разбира се, в мно­го от слу­ча­ите е не­об­хо­ди­ма го­ля­ма сила, за да се пос­тиг­нат пе­ри­оди­те на вът­реш­но спокойствие.

В окул­т­но­то обу­че­ние всич­ко за­ви­си от това – чо­век да зас­та­не пред се­бе си ка­то на­пъл­но стра­ни­чен наб­лю­да­тел и енергично, с вът­реш­на прав­да и без­по­щад­на ис­к­ре­ност, да се вгле­да в сво­ите пос­тъп­ки и действия.

Окултният ученик тряб­ва да се про­ник­не от въз­ви­ше­ни­те мисли, ко­ито ду­хов­но нап­ред­на­ли­те хо­ра ве­че са по­ро­ди­ли в се­бе си по вре­ме на медитиране. За из­ход­на точ­ка той мо­же да взе­ме съчиненията, ко­ито са въз­ник­на­ли ка­то от­к­ро­ве­ние в хо­да на медитациите. Такива тек­с­то­ве ще на­ме­ри в древ­на­та мистична, гнос­тич­на и в съв­ре­мен­но­то ду­хов­но­на­уч­на литература. Там той ще от­к­рие те­ми за сво­ите медитации. В те­зи съ­чи­не­ния из­с­ле­до­ва­те­ли­те на Духа са ос­та­ви­ли дос­та­тъч­но мно­го от бо­жес­т­ве­но­то знание; са­ми­ят дух е пре­дал на све­та то­ва зна­ние чрез сво­ите посланици.

Благодарение на те­зи медитации, в окул­т­ния уче­ник нас­тъп­ва пъл­но преобразяване. Той за­поч­ва да си из­г­раж­да съв­сем но­ви пред­с­та­ви за действителността. Всички не­ща до­би­ват за не­го дру­го значение. Необходимо е от­но­во да подчертаем: то­ва пре­об­ра­зя­ва­не не от­къс­ва окул­т­ния уче­ник от света. Той не спи­ра да из­пъл­ня­ва сво­ите все­кид­нев­ни задължения. Защото той вижда, че и на­й-­нез­на­чи­тел­но­то из­жи­вя­ва­не през ко­ето минава, са свър­за­ни с ве­ли­ки­те си­ли и Същества на Космоса. И ко­га­то бла­го­да­ре­ние на медитирането, той вник­не в ес­тес­т­во­то на та­зи връзка, той ще по­еме все­кид­нев­ни­те си гри­жи и за­дъл­же­ния с нова, на­рас­т­ва­ща енергия. Защото се­га той знае: всичко, ко­ето пра­ви и всичко, ко­ето понася, той го пра­ви и по­на­ся в име­то на ве­ли­кия ду­хо­вен космос. От ме­ди­та­ци­ята бли­ка си­ла за живот, а не апа­тия и леност.

Окултният уче­ник тръг­ва с уве­ре­на крач­ка по жи­тейс­кия път. Каквото и да срещ­не по него, той про­дъл­жа­ва напред. По-рано той не зна­еше за­що ра­бо­ти и страда; се­га знае това. Очевидно е, че по­доб­на ме­ди­та­тив­на дейност во­ди по­-си­гур­но да целта, ако се ръ­ко­во­ди от опит­ни хора, ко­ито зна­ят как­во точ­но тряб­ва да се прави. Съветите и ука­за­ни­ята на та­ки­ва хо­ра имат ог­ром­на стойност и съв­сем не на­кър­ня­ват сво­бо­да­та на ученика. Всичко, ко­ето без те­зи нас­тав­ни­ци би би­ло ед­но не­си­гур­но на­пип­ва­не в мрака, се прев­ръ­ща под тях­но ръ­ко­вод­с­т­во в це­ле­на­со­че­на и пло­дот­вор­на дейност.

Винаги се потвърждава: онези, ко­ито на­ис­ти­на знаят, са на­й-с­к­ром­ни­те хо­ра на све­та и ни­що не им е тол­ко­ва чуждо, кол­ко­то же­ла­ни­ето за власт.

Гнозисът и Науката за Духа ни го­во­рят за веч­нос­т­та на ис­тин­с­ка­та чо­веш­ка същност, за ней­ни­те прераждания. Често се за­да­ва въпросът: за­що чо­век не знае ни­що за сво­ите изживявания, ко­ито се прос­ти­рат пре­ди раж­да­не­то и след смъртта? Но то­зи въп­рос тряб­ва да се за­да­ва по друг начин: как се пос­ти­га то­ва знание? Пътят е скрит в пра­вил­на­та медитация. Там са спо­та­ени спо­ме­ни­те за оне­зи изживявания, ко­ито са от­въд раж­да­не­то и смъртта. Всеки мо­же да стиг­не до то­ва познание. Всеки но­си в се­бе си спо­соб­нос­т­та сам да вникне, сам да виж­да всич­ко онова, за ко­ето учат ис­тин­с­ка­та мистика, Духовната Наука, Антропософията. Необходимо е са­мо да се под­бе­рат пра­вил­ни­те средства.

Само ед­но същество, раз­по­ла­га­що с уши и очи, мо­же да въз­п­ри­ема зву­ци и цветове. Тайната Наука пред­ла­га средства­та за раз­ви­тие на ду­хов­но въз­п­ри­ема­тел­ни органи, на ду­хов­ни­те уши и очи. Прибързаните опити, пред­п­ри­ети без не­об­хо­ди­ма­та сериозност, не во­дят до никъде.

Подготовката се със­тои в ед­на точ­но оп­ре­де­ле­на гри­жа за жи­во­та на чув­с­т­ва­та и мислите. Благодарение на та­зи грижа, в духовното тя­ло се по­явя­ват вис­ши се­тив­ни и дейс­т­ве­ни органи, как­то и пре­диш­ни­те ево­лю­ци­он­ни епо­хи при­род­ни­те си­ли са снаб­ди­ли фи­зи­чес­ко­то тя­ло със съ­от­вет­ни­те се­ти­ва и органи.

Друга важ­на под­роб­ност е ори­ен­ти­ра­нето във вис­ши­те светове. То се постига, ко­га­то чо­век из­ця­ло се про­ник­ва от съзнанието, че мис­ли­те и чув­с­т­ва­та са дейс­т­ви­тел­ни факти, съ­що как­то сто­ло­ве­те и ма­си­те са та­ки­ва във фи­зи­чес­кия свят. В ду­шев­ния и мис­лов­ния свят чув­с­т­ва­та и мис­ли­те си взаимодействуват, как­то фи­зи­чес­ки­те пред­ме­ти си вза­имо­дейс­т­ву­ват в се­тив­ния свят.

Докато чо­век не се про­ник­не от съз­на­ни­ето за всич­ко това, той не ще повярва, че ед­на ло­ша ми­съл мо­же да уп­раж­ни ис­тин­с­ки раз­ру­ши­тел­но дейс­т­вие вър­ху дру­ги­те мисли, ко­ито из­пъл­ват мис­лов­но­то пространство, как­то един на­по­со­ки из­с­т­ре­лян кур­шум раз­ру­ша­ва фи­зи­чес­ки­те пред­ме­ти по своя път. Вероятно той ни­ко­га ня­ма да си поз­во­ли ед­но фи­зи­чес­ко ви­ди­мо действие, ко­ето счи­та за безсмислено, оба­че съв­сем ня­ма да из­пи­та страх, ако в ду­ша­та му въз­ник­нат ло­ши мис­ли и чувства, за­що­то те му се стру­ват без­в­ред­ни за света. Но в Тайната Наука той мо­же да напредва са­мо ако вни­ма­ва за сво­ите мис­ли и чув­с­т­ва по съ­щия начин, как­то във фи­зи­чес­кия свят вни­ма­ва за сво­ите действия.

Всяко про­из­вол­но меч­та­тел­с­т­во и фантазиране, всич­ки случай­но въз­ник­ва­щи и бър­зо пре­ход­ни чув­с­т­ва тряб­ва да бъ­дат отстранени. В съ­що­то вре­ме чо­век да­леч не обед­ня­ва душевно. Напротив, той ско­ро установява, че ко­га­то кон­т­ро­ли­ра своя вът­ре­шен свят по опи­са­ния начин, бо­гатс­т­во­то на не­го­ви­те чув­с­т­ва и твор­чес­ка­та про­дук­тив­ност на не­го­во­то въ­об­ра­же­ние ряз­ко нарастват. Вместо дреб­на­ва сан­ти­мен­тал­ност и слу­чай­ни мис­лов­ни асоциации, на пре­ден план ид­ват дъл­бо­ко съ­дър­жа­тел­ни чув­с­т­ва и пло­дот­вор­ни мисли. И те­зи чув­с­т­ва и мис­ли поз­во­ля­ват на чо­ве­ка да се ори­ен­ти­ра в ду­хов­ния свят. Сега той вли­за в пра­вил­ни от­но­ше­ния с не­ща­та в ду­хов­ния свят.

Обаче то­ва съв­сем не означава, че не тряб­ва да се за­ни­ма­ва­ме с окул­т­на лите- ратура, пре­ди да сме в със­то­яние да чу­ва­ме „вът­реш­но­то слово“. Напротив, че­те­не­то на та­ка­ва ли­те­ра­ту­ра и вник­ва­не­то в окул­т­ни­те учения, ни под­гот­вя за лич­ни опит­нос­ти в свръх­се­тив­ния свят. Всяко из­ре­че­ние от Тайната Наука, ко­ето чо­век чува, е приз­ва­но да тлас­ка ду­ша­та му напред. Следователно, към всичко, за ко­ето ста­ва дума, тряб­ва да се при­ба­ви и усър­д­но­то изу­ча­ва­не на пис­ме­ни­те окул­т­ни източници. То спа­да към за­дъл­жи­тел­на­та под­го­тов­ка на вся­ко окул­т­но обучение. И ако то липсва, всич­ки ос­та­на­ли сред­с­т­ва ня­ма да до­ве­дат окул­т­ния уче­ник до меч­та­на­та цел. Защото окул­т­ни­те учения, бли­ка­щи от жи­во­то „вът­реш­но слово“, са­ми при­те­жа­ват ду­хо­вен живот. Те не са прос­то думи, а жи­ви сили. И ако ти след­ваш ду­ми­те на един окул­тен учител, ако че­теш книга, на­пи­са­на под вли­яни­ето на ис­тин­с­ки вът­ре­шен опит, в тво­ята ду­ша ще се про­бу­дят сили, ко­ито ще те нап­ра­вят ясновиждащ, съ­що как­то при­род­ни­те си­ли са из­г­ра­ди­ли от жи­ва­та ма­те­рия тво­ите очи и уши.

Окултният уче­ник не тряб­ва да гу­би сво­ята доброта, бла­го­род­с­т­во и чув­с­т­ви­тел­ност към фи­зи­чес­кия свят. Напротив, в хо­да на окул­т­но­то обучение, то неп­ре­къс­на­то раз­ви­ва сво­ята нрав­с­т­ве­на сила, сво­ята вът­реш­на чис­то­та и дар­ба­та си за наблюдение. Например, по вре­ме на пър­ви­те сте­пе­ни от Просветлението, окул­т­ни­ят уче­ник след­ва да обър­не вни­ма­ние на своето чув­с­т­во за със­т­ра­да­ние към хо­ра­та и животните, към своя усет за кра­со­та­та на при­род­ния свят. В про­ти­вен случай, уп­раж­не­ни­ята во­дят са­мо до при­тъ­пя­ва­не на то­ва чув­с­т­во и на то­зи усет. Сърцето би се вко­ра­ви­ло и чо­век би из­пад­нал в опас­но положение.

За да се пос­тиг­нат дейс­т­ви­тел­ни резултати, не­об­хо­ди­мо е търпение. След бро­ени мину­ти чо­век тряб­ва да прек­ра­тя­ва уп­раж­не­ни­ята и спо­кой­но да се за­ни­ма­ва със своята ежед­нев­на работа, без да я сму­ща­ва с мис­ли от упражненията. Който не е усвоил из­кус­т­во­то да ча­ка в на­й-­доб­рия и висш сми­съл на думата, той не е под­хо­дящ за окул­т­но обу­че­ние и ни­ко­га ня­ма да пос­тиг­не зна­чи­тел­ни ре­зул­та­ти в своя път.

Мнозина на­пус­кат пъ­тя на окул­т­но­то обу­че­ние ско­ро след ка­то са по­ели по него, са­мо за­що­то не за­бе­ляз­ват вед­на­га сво­ите постижения. Дори ко­га­то нас­тъ­пят пър­ви­те вис­ши опитности, уче­ни­кът чес­то ги раз­г­леж­да ка­то илюзии, по­не­же ве­че си е със­та­вил ко­рен­но раз­лич­на пред­с­та­ва за тях. И той гу­би смелост, за­що­то смя­та те­зи пър­ви опит­нос­ти за твър­де незначителни, за да го до­ве­дат след вре­ме до ня­ка­къв се­ри­озен резултат.

Сме­лост и до­ве­рие в се­бе си са два­та светилника, ко­ито ни­ко­га не тряб­ва да угас­ват в хо­да на окул­т­но­то обучение. Който не е в със­то­яние от­но­во и от­но­во да за­поч­ва ед­но упражнение, с ко­ето наг­лед не е пос­тиг­нал нищо, не мо­же да стиг­не далеч.

Непоколебимо вът­реш­но спо­койс­т­вие и ясен пог­лед вър­ху не­ща­та – ето как­во тряб­ва да из­во­юва за се­бе си. Разбира се, стро­го пре­по­ръ­чи­тел­но е да не се от­да­ва на праз­но мечтателство, как­то и на слу­чай­ни упражнения. Обсъжданата тук дис­цип­ли­на на мис­ле­не­то се прак­ти­ку­ва в окул­т­ни­те шко­ли от на­й-­дъл­бо­ка древ­ност и тук ста­ва ду­ма един­с­т­ве­но за нея. Който ис­ка да при­ла­га дру­ги упражнения, из­мис­ле­ни от самия не­го или пък слу­чай­но до­чу­ти тук или там, ще до­пус­не фа­тал­на греш­ка и ско­ро ще за­тъ­не в мът­ни­те во­ди на фантастиката.

Има хора, ко­ито при­те­жа­ват за­бе­ле­жи­тел­ни ду­шев­ни заложби, нуж­да­ещи се от нез­на­чи­те­лен тласък, за да се развият. Но те са изключение. Пътят, кой­то опис­ва­ме тук, е по­-си­гу­рен и дос­тъ­пен  за всички. Несъмнено, чо­век мо­же да стиг­не до от­къс­леч­ни поз­на­ния по хи­мия съ­що и по си­ла­та на из­вън­ред­ни обстоятелства; но ако ис­ка да ста­не химик, той тряб­ва да пре­ми­не по об­щия и по­-си­гу­рен път.

Обаче пре­ди уче­ни­кът да прис­тъ­пи към това, не­об­хо­ди­ма е се­ри­оз­на и упо­ри­та ра­бо­та за пъл­но­то пре­чис­т­ва­не на не­го­вия характер. Той тряб­ва да отс­т­ра­ни от се­бе си вся­ка мисъл, стре­мя­ща се да пре­вър­не из­во­юва­но­то поз­на­ние в сред­с­т­во за лич­но облагодетелствуване. Човек тряб­ва да си обещае, че ни­ко­га ня­ма да из­пол­з­ва за зли це­ли силата, ко­ято доби­ва над сво­ите себеподобни. Ето за­що всички, ко­ито се стре­мят да вник­нат в тай­ни­те на чо­веш­ка­та природа, след­ва да спаз­ват злат­но­то пра­ви­ло на окул­т­но­то обучение. То гласи: ко­га­то пра­виш ед­на стъп­ка нап­ред в поз­на­ни­ето на окул­т­ни­те истини, нап­ра­ви в съ­що­то вре­ме и три стъп­ки нап­ред в мо­рал­но­то усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не на своя характер.

Изключително мно­го за­ви­си от това до­кол­ко неж­но се от­на­ся уче­ни­кът към те­зи ду­хов­ни възприятия. Най-добре е пър­во­на­чал­но той да не ги спо­де­ля с никого, ос­вен със своя учител, ако изоб­що има такъв. Защо­то ако се опи­та нес­ръч­но да фор­му­ли­ра с ду­ми по­доб­но явление, в по­ве­че­то слу­чаи ста­ва жер­т­ва на гор­чи­во разочарование. За цел­та той си слу­жи с обик­но­ве­ни думи, ко­ито оба­че са твър­де гру­би и неподходящи. Като ре­зул­тат от опи­та му да об­ле­че в ду­ми сво­ите изживявания, той вмък­ва все­въз­мож­ни фан­тас­т­ни об­ра­зи в ис­тин­с­ки­те си ду­хов­ни възприятия.

Тук на по­мощ на окул­т­ния уче­ник от­но­во ид­ва ед­но правило: на­учи се да мъл­чиш за сво­ите ду­хов­ни опитности. Да, ти тряб­ва да за­па­зиш мълча­ние до­ри и пред се­бе си. Изобщо не се опит­вай да об­ле­чеш в ду­ми това, ко­ето виж­даш в ду­хов­ния свят, ни­то пък да го тъл­ку­ващ с ума. Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.

По то­зи път чо­век все по­ве­че се доб­ли­жа­ва до момента, ко­га­то мо­же да пред­п­ри­еме пър­ви­те стъп­ки в посвещението. Но пре­ди то­ва е не­об­хо­ди­мо и не­що дру­го чи­ето зна­че­ние окул­т­ни­ят уче­ник ще раз­бе­ре ед­ва по-късно. А това, ко­ето той тряб­ва да из­г­ра­ди в се­бе си, е имен­но не­по­ко­ле­би­ма­та смелост, не­по­ко­ле­би­мо­то безстрашие.

Окултният уче­ник сам тряб­ва да тър­си под­хо­дя­щи въз­мож­нос­ти за изгражда­не­то на те­зи добродетели. В окул­т­ни­те шко­ли те са пред­мет на сис­тема­тич­но обучение. Обаче тък­мо в то­ва от­но­ше­ние са­ми­ят жи­вот е превъз­ход­на окул­т­на школа, мо­же би на­й-­доб­ра­та от всички. Да гле­даш спо­ко­ен ед­на опас­ност пра­во в ли­це­то да пре­одо­ля­ваш без ко­ле­ба­ние всевъз­мож­ни труд­нос­ти и пречки: ето част от за­дъл­же­ни­ята на окул­т­ния ученик.

Например, из­п­ра­вен пред ед­на опасност, той вед­на­га тряб­ва да по­ро­ди в се­бе си усещането: мо­ят страх не ми по­ма­га в нищо; аз прос­то не би­ва да го до­пус­кам до се­бе си; аз съм длъ­жен са­мо да мис­ля за това, ко­ето след­ва да направя. Той тряб­ва да стиг­не до там, че из­пит­ва­не­то на страх и лип­са­та на смелост, в ко­ито по­-ра­но чес­то е изпадал, да се пре­вър­нат за не­го в на­пъл­но не­въз­мож­ни неща. Чрез се­бе­въз­пи­та­ние в та­зи насока, чо­век раз­ви­ва стро­го оп­ре­де­ле­ни сили, от ко­ито той има нужда, ако се стре­ми към Посвещение. Както фи­зи­чес­ки­ят чо­век се нуж­дае от си­ла­та на нер­в­на­та система, за да си слу­жи със сво­ите фи­зи­чес­ки сетива, та­ка и ду­шев­ния чо­век се нуж­дае от она­зи сила, ко­ято се раз­ви­ва един­с­т­ве­но в сме­ли­те и не­ус­т­ра­ши­ми натури.

Окултният уче­ник не би­ва да се от­чай­ва в слу­чай на неуспех. Той тряб­ва да се при­дър­жа към максимата:  аз ще забравя, че ве­че съм пре­тър­пял не­ус­пех и ще опи­там от­но­во ся­каш ни­що не се е случило.“

Без посвещението, чо­век не би мо­гъл да ов­ла­дее поз­на­ни­ето и силата, ко­ито тогава, ос­вен в да­леч­но бъ­де­ще и след мно­гоб­рой­ни прераждания, ко­га­то то­ва ще е въз­мож­но по съв­сем друг път и в съв­сем дру­га форма. Този, кой­то ми­на­ва през Посвещението днес, уз­на­ва неща, до ко­ито ина­че той би стиг­нал мно­го по­-къс­но и при съ­вър­ше­но дру­ги обстоятелства. Човек дейс­т­ви­тел­но про­ник­ва в тай­ни­те на би­ти­ето са­мо до она­зи степен, ко­ято от­го­ва­ря на не­го­ва­та зрялост. И са­мо та­зи е при­чи­на­та за все­въз­мож­ни пречки, ко­ито въз­ник­ват по пъ­тя към вис­ше­то познание. Едно ог­нес­т­рел­но оръ­жие не би­ва да по­па­да в ръ­це­те на човек, пре­ди той да е нат­ру­пал дос­та­тъч­но опит за да си слу­жи с не­го без опас­ност за другите.

Едва ли е не­об­хо­ди­мо да споменаваме, че окул­т­ни­ят уче­ник не пре­неб­рег­ва ни­то ед­но от за­дъл­же­ни­ята си в обик­но­ве­ния живот, под предлог, че жи­вее във вис­ши­те светове. Никакво за­дъл­же­ние във вис­ши­те све­то ве не мо­же да го ос­во­бо­ди от не­го­ви­те обик­но­ве­ни задължения. Бащата в се­мейс­т­во­то ос­та­ва съ­що та­ка до­бър баща, май­ка­та – съ­що та­ка­ва доб­ра майка, служителят, вой­ни­кът и т. н. – ни­кой не тряб­ва да се от­к­ло­ня­ва от сво­ите задължения, ко­га­то се под­ла­га на оп­ре­де­лен вид окул­т­но обучение.

Който ве­че е пос­тиг­нал спо­соб­нос­т­та да след­ва вис­ши­те прин­ци­пи и идеали, и да се про­ти­во­пос­та­вя на лич­ни­те си кап­ри­зи и настроения, кой­то умее да из­пъл­ня­ва сво­ите за­дъл­же­ния до­ри и там, къ­де­то не­го­ви­те пред­по­чи­та­ния и сим­па­тии го ка­рат да вър­ши обратното, той е ве­че Посветен, ма­кар и в рам­ки­те на обик­но­ве­ния живот, и то по един не­съз­на­ван начин.

Както хората, ко­ито в ран­ни­те си го­ди­ни не са се на­учи­ли да пи­шат пра­вил­но и сре­щат го­ле­ми труд­нос­ти да на­вак­сат то­ва уме­ние в зря­ла възраст, съ­що та­ка труд­но е за чо­век да из­г­ра­ди не­об­хо­ди­мо­то са­мо­об­ла­да­ние във вис­ши­те светове, ако те не са го пос­тиг­на­ли ве­че в обик­но­ве­ния живот, ма­кар и са­мо до из­вес­т­на степен. Нещата във фи­зи­чес­кия свят ос­та­ват не­из­ме­не­ни и не се под­чи­ня­ват на на­ши­те предпочитания, же­ла­ния и страсти, оба­че в ду­хов­ни­те све­то­ве са под неп­ре­къс­на­то въз­дейс­т­вие на на­ши­те пред почитания, же­ла­ния и страсти. Ето за­що ако ис­ка­ме да им въз­дейс­т­ву­ва­ме в оп­ре­де­ле­на посока, сме длъж­ни да вла­де­ем се­бе си напълно, да след­ва­ме въз­п­ри­ети­те пра­ви­ла и да от­х­вър­ля­ме ка­къв­то и да е про­из­вол в на­ши­те действия.

Едно от на­й-­важ­ни­те ка­чес­т­ва в та­зи сте­пен на Посвещението е бе­зус­лов­но здра­ва­та и си­гур­на раз­съ­дъч­на способност. Човек тряб­ва да е ра­бо­тил ве­че вър­ху нея през всич­ки­те до­се­гаш­ни пе­ри­оди от жи­во­та си; но ед­ва се­га кан­ди­да­тът ще по­ка­же да­ли при­те­жа­ва та­зи способност, та­ка че да по­еме по пъ­тя на ис­тин­с­ко­то познание. Той мо­же да нап­ред­ва по то­зи път са­мо ако е в със­то­яние да раз­ли­ча­ва илюзиите, фан­тас­т­ни­те образи, су­еве­ри­ето и вся­ка­къв род дру­ги заб­луж­де­ния от ис­тин­с­ка­та действителност, а във вис­ши­те сфе­ри на Битието раз­ли­ча­ва­не­то е мно­го по­-т­руд­но от­кол­ко­то във фи­зи­чес­кия свят. Спрямо нещата, пред ко­ито кан­ди­да­тът се изправя, тряб­ва да из­чез­не все­ки предразсъдък, вся­ко лич­но предпочитание; ка­то ръ­ко­вод­на ниш­ка тряб­ва да слу­жи един­с­т­ве­но истината. Кандидатът след­ва да е го­тов не­за­бав­но да се от­ка­же от вся­ка мисъл, от вся­ко становище, ако ло­ги­ка­та изис­к­ва това. Сигурност във вис­ши­те све­то­ве се постига, са­мо ако чо­век ви­на­ги мо­же да е без­по­ща­ден към сво­ите соб­с­т­ве­ни убеждения. Хора, склон­ни към мечтателство, към суеверие, не мо­гат да нап­ред­ват по пъ­тя на окул­т­но­то познание.

Окултният уче­ник тряб­ва да за­во­юва ед­но без­цен­но богатство: вся­ко съм­не­ние във вис­ши­те све­то­ве да из­чез­не за­ви­на­ги от ду­ша­та му. Сега те се раз­к­ри­ват пред не­го в сво­ите соб­с­т­ве­ни закони.  Обаче той не мо­же да за­во­юва то­ва богатство, ако се под­да­ва на илю­зии и измами. Би би­ло твър­де зле, ако не­го­ви­те пред­раз­съ­дъ­ци и фан­та­зии се на­мес­ват в не­го­во­то мислене. Мечтатели и фан­тас­ти са съ­що та­ка не­под­хо­дя­щи за окул­т­но обучение, как­то и су­евер­ни­те хора. Защото на­й-­опас­ни­те вра­го­ве по пъ­тя към вис­ше­то поз­на­ние са спо­та­ени тък­мо в мечтателството, фан­тазьор­с­т­во­то и суеверието. Обаче съв­сем не е нуж­но да смятаме, че за окул­т­ния уче­ник из­чез­ва по­етич­ни­ят усет към жи­во­та или мо­гъ­ща­та спо­соб­ност за вдъхновение, са­мо за­що­то над портата, ко­ято во­ди към вто­ра­та сте­пен на Посвещението, сто­ят думитене­ка всич­ки пред­раз­съ­дъ­ци да из­чез­нат от теб“, а над пор­та­та към пър­ва­та сте­пен ве­че е прочел:  без здрав ра­зум вся­ка твоя стъп­ка е напразна“.

И тук, как­то и в дру­ги­те случаи, за мно­зи­на обик­но­ве­ни­ят жи­вот се прев­ръ­ща в ис­тин­с­ко окул­т­но обучение. За онези, ко­ито са стиг­на­ли до там, че мо­гат да взе­мат бър­зи ре­ше­ния и да се из­п­ра­вят съ­вър­ше­но спо­кой­ни пред вне­зап­но въз­ник­ва­щи­те труд­нос­ти от вся­ка­къв род, жи­во­тът е ве­че ед­на раз­но­вид­ност на окул­т­но­то обучение. Най-благодатните си­ту­ации са онези, при ко­ито адек­ват­но­то по­ве­де­ние е не­въз­мож­но без свет­ка­вич­на­та бър­зи­на на решението. Ако чо­век се ори­ен­ти­ра бързо, ако мо­же да взе­ма бързи, точ­ни и спо­кой­ни ре­ше­ния до­ри и ако са­мо се­кун­ди ко­ле­ба­ние би­ха улес­ни­ли ве­че връх­ли­та­що­то нещастие, и ако та­зи спо­соб­ност за бър­зи ре­ше­ния е пре­вър­на­та в трай­на чер­та от характера, той е не­съз­на­ва­но уз­рял за тре­то­то „изпитание“. Защото се­га съ­щес­т­ве­но е да из­г­ра­дим в се­бе си бе­зус­лов­но при­със­т­вие на духа.

Следва продължение…

COMMENTS

WORDPRESS: 0