7 стъпки към ясновидството според Рудолф Щайнер

7 стъпки към ясновидството според Рудолф Щайнер

Откъс от книгата „Как се постигат познания за висшите светове“ на Рудолф Щайнер:Условията за встъп­ва­не в окул­т­но обу­че­ние съв­сем не са прои

Откъс от книгата „Как се постигат познания за висшите светове“ на Рудолф Щайнер:

Условията за встъп­ва­не в окул­т­но обу­че­ние съв­сем не са произволни. Те се оп­ре­де­лят от самата същ­ност на окул­т­но­то познание. Както да­ден чо­век не би мо­гъл да ста­не художник, ако не ис­ка да взе­ме чет­ка­та в ръ­це­те си, та­ка и ни­кой не мо­же да по­лу­чи окул­т­ни познания, ако не же­лае да из­пъл­ни не­об­хо­ди­ми­те изис­к­ва­ния на окул­т­ния учител. Всъщност окул­т­ни­ят учи­тел не мо­же да пред­ло­жи друго, ос­вен съ­ве­ти и точ­но в то­зи сми­съл след­ва да се при­ема всичко, ко­ето той казва. Самият той ве­че е ми­нал под­гот­ви­тел­ни­те пъ­ти­ща към поз­на­ни­ето на вис­ши­те све­то­ве и от соб­с­т­вен опит знае как­во е необходимо. Дали ня­кой ще след­ва съ­щи­те пътища, из­ця­ло за­ви­си от не­го­ва­та сво­бод­на воля. Ако ня­кой би по­ис­кал от учи­те­ля ука­за­ния за окул­т­но обу­че­ние без да спаз­ва пред­ва­ри­тел­ни­те условия, той би при­ли­чал на човек, кой­то заявява: научи ме да рисувам, са­мо че не ме ка­рай да се до­кос­вам до четката.

Окултният учи­тел ни­ко­га ня­ма да пред­ло­жи нещо, ако то е в про­ти­во­ре­чие със сво­бод­на­та во­ля на ученика. Но един твър­де общ стре­меж към вис­ше­то поз­на­ние не е достатъчен – той е присъщ на мнозина, но ако чо­век се за­до­во­ля­ва само с не­го и не за­чи­та спе­ци­ал­ни­те ус­ло­вия за окул­т­но обучение, той ня­ма да пос­тиг­не нищо. Върху то­зи факт след­ва да се за­мис­лят онези, ко­ито се оп­лак­ват от труд­нос­ти­те на окул­т­но­то обучение.

Наистина ус­ло­ви­ята са строги, но не и тежки, та­ка че тях­но­то из­пъл­не­ние тряб­ва да бъ­де ре­зул­тат на сво­бод­на­та воля. За човек, кой­то не се за­мис­ля вър­ху то­ва обстоятелство, изис­к­ва­ни­ята на окул­т­но­то обу­че­ние лес­но мо­гат да из­г­леж­дат ка­то при­ну­да над ду­ша­та и съвестта. Но обуче­ни­ето се ос­но­ва­ва вър­ху из­г­раж­да­не­то на вът­реш­ния жи­вот и следователно окул­т­ни­ят ученик е длъ­жен да пред­ла­га съвети, ко­ито се от­насят имен­но към вът­реш­ния живот. Не мо­же да се схва­ща ка­то при­ну­да нещо, ко­ето ид­ва ка­то пос­ле­ди­ца от ед­но сво­бод­но взе­то решение.

Когато е на­ли­це са­мо лю­бо­питс­т­во и за­до­во­ля­ва­не на един по­вър­х­нос­тен ин­те­рес към нещата, тай­но­то поз­на­ние ни­ко­га не мо­же да бъ­де постигнато.

При условията, ко­ито се пос­та­вят пред окул­т­ни­я ученик, се изисква са­мо стре­меж към съвършено изпълнение. Никой не мо­же да ги из­пъл­ни докрай; оба­че да по­еме пъ­тя на тях­но­то из­пъл­не­ние мо­же всеки. Важни са во­ля­та и ис­тин­с­ко­то же­ла­ние, за да се по­еме тък­мо то­зи път.

Първото Условие е следното: уче­ни­кът тряб­ва да обър­не вни­ма­ние вър­ху под­дър­жа­не­то на сво­ето те­лес­но и ду­шев­но здраве. Естествено здра­ве­то не за­ви­си от во­ля­та на човека, но да се стре­ми към здра­ве мо­же всеки. Само здра­вия чо­век мо­же да има здра­во познание. Нито един окул­тен учи­тел ня­ма да от­б­лъс­не ученик, кой­то не е здрав, но неп­ре­мен­но ще изис­к­ва от не­го стре­меж към здра­восло­вен живот. В та­зи об­ласт чо­век тряб­ва да за­па­зи пъл­на самостоятелност… Всеки сам тряб­ва да се гри­жи за се­бе си. Що се от­на­ся за фи­зи­чес­ко­то здраве, по­-важ­но от всич­ко дру­го е да се отс­т­ра­нят вред­ни­те влияния.

Често при из­пъл­не­ни­ето на на­ши­те за­дъл­же­ния ние се пос­та­вя­ме при вред­ни за здра­ве­то условия. Човек тряб­ва точ­но да пре­це­ня­ва ко­га да пос­та­ви своя дълг по­-ви­со­ко от гри­жа­та за соб­с­т­ве­но­то си здраве. Колко мно­го са нещата, от ко­ито той мо­же да се от­ка­же, ако има здра­ва воля! В мно­го слу­чаи окул­т­ни­ят уче­ник тряб­ва да пос­та­ви дъл­гът над здравето, а по­ня­ко­га и над са­мия живот; оба­че нас­ла­да­та – никога. За не­го нас­ла­да­та мо­же да е са­мо ед­но сред­с­т­во за здра­вос­ло­вен живот. В то­ва от­но­ше­ние чо­век тряб­ва да е на­пъл­но ис­к­рен и чес­тен към се­бе си. Няма ни­ка­къв сми­съл да се во­ди ас­ке­ти­чен живот, ако ре­ше­ни­ето про­из­ти­ча от мотиви, харак­тер­ни за един или друг вид наслада. В ас­ке­тиз­ма ня­кой мо­же да на­ме­ри съ­щия комфорт, ка­къв­то друг на­ми­ра в алкохолизма. И в то­зи слу­чай ас­ке­тиз­ма ще бъ­де на­пъл­но без­по­ле­зен в при­до­би­ва­не­то на вис­ше­то познание.

Мнозина по­соч­ват сво­ята жиз­не­на сре­да ка­то при­чи­на за при­вид­ни­те труд­нос­ти в раз­ви­ти­ето си… За мно­го от те­зи хо­ра мо­же би е же­ла­тел­но да про­ме­нят сво­ите жиз­не­ни условия; оба­че за це­ли­те на окул­т­но­то обу­чение то­ва съв­сем не е необходимо. За те­зи цели, как­то и да е поставен в живота, чо­век тряб­ва да опаз­ва пре­ди всич­ко сво­ето те­лес­но и ду­шев­но здраве.

Всяка чо­веш­ка дейност мо­же да е от пол­за на човечеството; и за чо­веш­ка­та ду­ша е мно­го по­-дос­той­но да вник­не в не­об­хо­ди­мос­т­та от ед­на незначителна, до­ри отблъскваща, но по­лез­на за об­щес­т­во­то работа, от­кол­ко­то да смята: „та­зи ра­бо­та е не­под­хо­дя­ща за мен, аз съм приз­ва­на за не­що по-добро“

Особено ва­жен за окул­т­ния уче­ник е стре­ме­жът към пъл­но ду­хов­но здраве. Нездравият чувствен и мис­ло­вен жи­вот във всич­ки слу­чаи ни от­да­ле­ча­ва от пъ­ти­ща­та към вис­ше­то познание. Тук ре­ша­ва­щи са ясното, спо­кой­но мислене, как­то и вер­ни­ят усет за нещата. Нищо не тряб­ва да бъ­де тол­ко­ва чуж­до за окул­т­ния ученик, как­то склон­нос­т­та към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, ек­зал­та­ция и фанатизъм. Той е длъ­жен да об­х­ва­ща всич­ки ситуации в жи­во­та с ве­рен поглед, да се ори­ен­ти­ра точ­но при всич­ки жи­тейс­ки обстоятелства, да поз­во­ля­ва на външ­ния свят да му го­во­ри с уме­рен и спо­ко­ен глас. Навсякъде, къ­де­то е необходимо, той тряб­ва да из­г­раж­да спра­вед­ли­во от­но­ше­ние към живота; тряб­ва да из­бяг­ва вся­ка ед­нос­т­ран­чи­вост и вся­ко нап­ре­же­ние в сво­ите раз­съж­де­ния и чувства. Ако окул­т­ни­ят ученик не из­пъл­ни то­ва условие, вмес­то във вис­ши­те светове, той ще по­пад­не в све­та на сво­ето соб­с­т­ве­но въображение. За не­го ме­ро­дав­но ста­ва не истината, а об­щоп­ри­ето­то мнение. За окул­т­ния уче­ник е по­-доб­ре да бъ­де „трезв“, от­кол­ко­то ек­зал­ти­ран и фанатичен.

Второто Условие предполага окул­т­ни­ят уче­ник да из­жи­вя­ва се­бе си ка­то ед­на част от цялостния живот. От из­пъл­не­ни­ето на то­ва ус­ло­вие за­ви­си из­к­лю­чи­тел­но много. Разбира се все­ки мо­же да го из­пъл­ня­ва по свой ин­ди­ви­ду­ален начин. Ако нап­ри­мер съм въз­пи­та­тел и моят въз­пи­та­ник не се раз­ви­ва спо­ред же­ла­ни­я от мен идеал, не тряб­ва да се нас­т­ройвам сре­щу детето, а сре­щу са­мия се­бе си. И то­га­ва съм длъ­жен да ста­на ед­но ця­ло с детето, и то до та­ка­ва степен, че да се запитам: „да­ли про­пус­ки­те на де­те­то не са всъщ­ност пос­ле­ди­ци от мо­ите лич­ни недостатъци? “ Вместо да на­соч­вам не­до­вол­с­т­во­то си сре­щу него, ще раз­мис­ля как­во тряб­ва да направя, за да мо­же в бъ­де­ще де­те­то да от­го­во­ри по­-доб­ре на мо­ите изисквания.

Подобен усет на не­ща­та пос­те­пен­но про­ме­ня у чо­ве­ка це­лия му на­чин на мислене. Сега ве­че аз се обръщам, при­мер­но към един прес­тъп­ник по съ­вър­ше­но друг начин, от­кол­ко­то по-рано. Вече съм сдър­жан в мо­ята пре­цен­ка и си казвам: „аз съ­що съм са­мо един чо­век ка­то него и може би един­с­т­ве­но възпитанието, ко­ето съм получил, ме е пред­па­зи­ло от не­го­ва­та съдба! “ И то­га­ва бър­зо сти­гам до мисълта, че то­зи мой съб­рат би бил съв­сем друг, ако учителите, ра­бо­ти­ли с мен би­ха се за­ни­ма­ва­ли и с него. Аз прос­то съм по­лу­чил нещо, ко­ето му е би­ло отказано; мо­ето бла­го­по­лу­чие дъл­жа са­мо на обстоятелството, че той е ли­шен от него.

Така сти­гам съв­сем бли­зо до представата, че аз съм са­мо мал­ка час­ти­ца от ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и съм со­ли­дар­но от­го­во­рен за всичко, ко­ето ста­ва по света. Това съв­сем не означава, че подоб­на ми­съл тряб­ва да се про­яви в чис­то външ­ни и аги­та­тор­с­ки действия. Най-напред тя тряб­ва ти­хо да уз­рее в душата. Едва по­-къс­но и пос­те­пен­но тя ще се от­ра­зи и вър­ху външ­но­то поведение на човека. В та­зи об­ласт все­ки мо­же да за­поч­не про­ме­ни­те един­с­т­ве­но по отношение на се­бе си. Безполезно е по­доб­ни не­ща да се прев­ръ­щат във все­об­щи изис­к­ва­ния за човечеството. Лесно е да се по­со­чи как­ви тряб­ва да бъ­дат хората; окул­т­ни­ят уче­ник оба­че ра­бо­ти в дъл­би­ни­те на душата, а не в ней­ни­те по­вър­х­нос­т­ни пластове.

Ето за­що би би­ло на­пъл­но пог­реш­но, ако то­ва изис­к­ва­не на окул­т­ния учи­тел се свър­же по чис­то ме­ха­ни­чен на­чин с ед­на или дру­га по­ли­ти­чес­ка пропаганда, с ко­ято окул­т­но­то обучение естествено ня­ма ни­що общо. По пра­ви­ло по­ли­ти­чес­ки­те аги­та­то­ри „знаят“ как­во да ис­кат от другите; но за изис­к­ва­ния към са­ми­те се­бе си те из­бяг­ват да говорят.

С всич­ко то­ва е не­пос­ред­с­т­ве­но свър­за­но и Третото Условие на окул­т­но­то обучение. Уче­ни­кът тряб­ва да се из­диг­не до убеждението, че не­го­ви­те мис­ли и чув­с­т­ва имат за све­та съ­що­то значение, как­во­то имат и не­го­ви­те действия. Той тряб­ва да разбере, че е ед­нак­во вред­но да мра­зиш своя ближен, как­то и да го удариш. Следователно ко­га­то ра­бо­тя за мо­ето лич­но усъвършенствуване, аз доп­ри­на­сям не­що не са­мо за се­бе си, а за це­лия свят. От мо­ите чис­ти чув­с­т­ва и мис­ли све­тът из­в­ли­ча съ­ща­та полза, как­то и от мо­ето об­раз­цо­во поведение. Докато не се убе­дя в кос­ми­чес­ко­то зна­че­ние на моя вът­ре­шен живот, аз не съм го­ден за окул­т­но обучение. Из­пъл­вам се с ис­тин­с­ко раз­би­ра­не за зна­че­ни­ето на моя вът­ре­шен ду­ше­вен живот са­мо тогава, ко­га­то се от­на­сям към него, как­то към це­лия вън­шен свят. Тряб­ва да призная, че мо­ите чув­с­т­ва пре­диз­вик­ват съ­що­то въздействие, как­то и дви­же­ни­ята на мо­ята ръка.

Ето че всъщ­ност сти­га­ме и до Четвъртото Условие: убеждението, че ис­тин­с­ка­та същ­ност на чо­ве­ка е вло­же­на в не­го­вия вът­ре­шен свят. Който раз­г­леж­да се­бе си един­с­т­ве­но ка­то про­дукт на външ­ния свят, ка­то ре­зул­тат от чис­то фи­зи­чес­ки­те закономерности, не мо­же да нап­ред­ва в окул­т­но­то обучение. За та­зи цел е не­об­хо­ди­мо усе­ща­не­то за на­ша­та ду­шев­но­-ду­хов­на същност. Всеки, кой­то раз­ви­ва у се­бе си това усещане, след вре­ме за­поч­ва яс­но да раз­ли­ча­ва своя вътрешен дълг от изис­к­ва­ни­ята на външ­на­та среда. Той проумява, че ед­но­то не мо­же да се измер­ва не­пос­ред­с­т­ве­но с другото. Окултният уче­ник е длъ­жен да на­ме­ри злат­на­та сре­да между онова, ко­ето на­ла­гат външ­ни­те ус­ло­вия и това, ко­ето той сам на­ми­ра за пра­вил­но в своето поведение. Той не тряб­ва да на­то­вар­ва об­к­ръ­же­ни­ето си с неща, ко­ито не са по неговите сили; но от дру­га стра­на тряб­ва да е на­пъл­но сво­бо­ден от за­дъл­же­ни­ето да из­пълня­ва са­мо изис­к­ва­ни­ята на другите.

Признаването на сво­ите ис­ти­ни той тряб­ва да тър­си един­с­т­ве­но в гла­са на ис­к­ре­на­та си и во­юва­ща за поз­на­ние душа. Обаче от сво­ето об­к­ръ­же­ние той тряб­ва да из­в­ле­че максималното, за да вник­не в това, ко­ето го фор­ми­ра и е по­лез­но за другите. Така ще из­г­ра­ди в се­бе си това, което Духовната Наука на­ри­ча „ду­хов­ни везни“. От ед­на­та им стра­на стои ед­но „от­к­ри­то сърце“ за пот­реб­нос­ти­те на външ­ния свят, а от дру­га­та – „вът­реш­на увереност и не­по­ко­ле­би­ма­та твърдост“.

Ето че сти­га­ме и до Петото Условие: пос­то­ян­с­т­во­то в прес­лед­ва­не на вед­нъж взе­то­то решение. Нищо не тряб­ва да от­к­ло­ня­ва окул­т­ни­я уче­ник от не­го­во­то ре­ше­ние, ос­вен си­гур­но­то убеждение, че е на гре­шен път. Всяко ре­ше­ние е ед­на сила и до­ри ко­га­то тя не да­ва не­пос­ред­с­т­вен ре­зул­тат в об­ластта, къ­де­то е насочена, все пак тя про­дъл­жа­ва да действа. Резултатът е реша­ващ са­мо ко­га­то мо­ти­вът за дейс­т­вие се ко­ре­ни в желанието. Обаче всич­ки действия, извър­ше­ни под вли­яния на же­ла­ни­ята ня­мат стойност за вис­ши­те светове. Тук един­с­т­ве­но реша­ва­ща е лю­бов­та към действието. В та­зи лю­бов тряб­ва да бъ­де из­жи­вя­но всичко, ко­ето тлас­ка окул­т­ния уче­ник към ед­но или дру­го действие. И то­га­ва ни­що не мо­же да го спре, ко­га­то той ре­ши да прев­ръ­ща сво­ите ре­ше­ния в действия, кол­ко­то и чес­ти да са външ­ни­те неуспехи. Така той сти­га до там, че не­за­ви­си­мо от външ­ни­те резултати, на­ми­ра удов­лет­во­ре­ние в са­ми­те действия. Той ще се на­учи да при­на­ся в жер­т­ва на све­та сво­ите дейс­т­вия и ця­ла­та своя същност; не­за­ви­си­мо от то­ва как све­тът гле­да на те­зи жертви. За та­зи жер­т­ве­на служ­ба тряб­ва да е го­тов всеки, кой­то по­ема пъ­тя на окул­т­но­то обучение.

Шестото Условие изис­к­ва от уче­ни­ка да раз­вие чув­с­т­во­то на бла­го­дар­ност спря­мо всичко, ко­ето му се случ­ва във фи­зи­чес­кия свят. Той тряб­ва да гле­да своя ли­чен жи­вот ка­то дар от це­лия Космос. Колко мно­го не­ща са необходими, за да мо­же все­ки от нас да по­лу­чи и под­дър­жа своя живот! Колко мно­го дъл­жим на при­ро­да­та и дру­ги­те хора! Към та­ки­ва мис­ли тряб­ва да е скло­нен все­ки окул­тен ученик. Без тях чо­век не мо­же да раз­вие у се­бе си она­зи все­мир­на любов, ко­ято е не­об­хо­ди­ма за пос­ти­га­не на вис­ши­те познания. Нещо към ко­ето аз не из­пит­вам любов, не мо­же да се от­к­рие на мо­ята душа. И вся­ко от­к­ро­ве­ние тряб­ва да ме из­пъл­ва с благодарност, за­що­то чрез не­го аз ста­вам все по-богат.

Всички из­б­ро­ени ус­ло­вия се обе­ди­ня­ват в ед­но Седмо Условие: уче­ни­кът да це­ни жи­во­та според сми­съ­ла на ве­че спо­ме­на­ти­те условия. Само по то­зи на­чин той ще пре­да­де един­с­т­во и ця­лост на своя живот. Сега от­дел­ни­те му про­яв­ле­ния са пос­та­ве­ни в хар­мо­ния и не си противоречат. Ученикът се приб­ли­жа­ва към спокойствието, до ко­ето тряб­ва да стиг­не още в пър­ви­те стъп­ки на окул­т­но­то обучение. Ако ня­кой е взел твър­до­то и чес­т­но ре­ше­ние да изпълня­ва по­со­че­ни­те ус­ло­вия, той мо­же да се за­еме със сво­ето окул­т­но обучение. Той ще се увери, че е го­тов да след­ва гор­ни­те наставления, ма­кар и за ня­ко­го те да из­г­леж­дат твър­де повърхностни. Такъв чо­век мо­же би ще възрази, очак­вай­ки обу­че­ни­ето да про­ти­ча в не тол­ко­ва стро­ги форми. Обаче все­ки вът­ре­шен по­рив тряб­ва да има своя вън­шен еквивалент. Както ед­на кар­ти­на не е не­що реално, ако съ­щес­т­ву­ва са­мо в гла­ва­та на художника, та­ка и не мо­же да има окул­т­но обу­че­ние без съ­от­вет­ни­те външ­ни признаци.

Вярно е, че същ­нос­т­та на не­ща­та е в духа, а не във формата, но как­то формата, ли­ше­на от Дух, е без­лич­на и жалка, та­ка и Духът би ос­та­нал инертен, ако не съ­умее да съз­да­де за се­бе си подходя­щи­те форми. Посочените ус­ло­вия пра­вят окул­т­ния уче­ник дос­та­тъч­но силен, за да изпъл­ни и по­-на­та­тъш­ни­те изис­к­ва­ния на окул­т­но­то обучение. Ако те­зи ус­ло­вия ос­та­нат неизпълнени, той ще зас­та­ва без­по­мо­щен пред вся­ко но­во пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во на жи­во­та и няма да пос­тиг­не необ­хо­ди­мото до­ве­рие към хората.

А вся­ко тър­се­не на ис­ти­на­та се гра­ди вър­ху до­ве­ри­ето и ис­тин­с­ка­та лю­бов към човека. Това тър­се­не тряб­ва да бъ­де из­г­ра­де­но тък­мо на та­зи основа; до­ри и да ня­ма ни­как­ви ви­ди­ми последици, важ­но­то е че то мо­же да се оп­ре на соб­с­т­ве­ни­те ду­шев­ни сили. Любовта към човека пос­те­пен­но тряб­ва да се раз­ши­ри до лю­бов към всич­ки същества, към ця­ло­то битие. Който пре­неб­рег­ва по­со­че­ните условия, не мо­же да из­пит­ва лю­бов към съзиданието, към всяка­къв вид творчество, ни­то пък ще се про­ти­во­пос­та­вя на склон­нос­т­та към раз­ру­ше­ние и унищожаване. Окултният уче­ник ни­ко­га не тряб­ва да уни­що­жа­ва ни­що за­ра­ди са­мо­то унищожа­ва­не, и то не са­мо в сфе­ра­та на кон­к­рет­ни­те действия, но и в сфе­ра­та на думите, чувства­та и мислите. В не­го тряб­ва да го­ри ра­дос­т­та от съзиданието, от въз­раж­да­не­то и той не би­ва да при­бяг­ва към раз­ру­ши­тел­ни действия, ос­вен ако чрез тях ще блик­нат но­ви фор­ми на живот. С то­ва не ис­кам да кажем, че на окул­т­ния уче­ник се пре­по­ръч­ва да ос­та­не па­си­вен наблю­да­тел при ек­с­пан­зи­ята на злото. В зло­то той тряб­ва да тър­си оне­зи елементи, с чи­ято по­мощ ще го пре­об­ра­зи в не­що добро. За не­го ще ста­ва все по-ясно, че на­й-п­ра­вил­но­то пре­одо­ля­ва­не на зло­то и не­съ­вър­шен­с­т­во­то се със­тои в съз­да­ва­не­то на нещо, ко­ето е доб­ро и съвършено.

Окултният уче­ник знае, че не мо­же да бъ­де съз­да­де­но не­що от нищо, но че не­съ­вър­ше­но­то може да бъ­де пре­об­ра­зе­но в не­що съвършено. Който из­г­ра­ди в се­бе си из­вес­т­на склон­ност към твор­чес­т­во и съзидание, ско­ро от­к­ри­ва в ду­ша­та си она­зи способност, ко­ято му поз­во­ля­ва истин­с­ки да се про­ти­во­пос­та­вя на злото. Ако чо­век встъп­ва в ед­но окул­т­но обучение, тряб­ва да е наясно, че не­го­ва­та ми­сия ще е да гради, а не да разрушава. При то­ва той е длъ­жен да устоява във во­ля­та си за чес­т­на и жер­т­во­го­тов­на работа, а не в по­со­ка на кри­ти­ка и разрушение. Длъжен е да по­тъ­ва съ­що и в мо­лит­ве­но сми­ре­ние, за­що­то тряб­ва да на­учи и това, ко­ето още не познава. Работа и мо­лит­ве­но смирение: ето две­те ос­нов­ни чувства, ко­ито се изис­к­ват от окул­т­ния ученик.

Мнозина констатират, че не нап­ред­ват в обучението, въп­ре­ки неп­ре­къс­на­ти­те им спо­ред тях, усилия. Причината е, че те не са раз­б­ра­ли ис­тин­с­кия сми­съл на ра­бо­та­та и мо­лит­ве­но­то смирение. Една дейност ще ос­та­не без успех, ако тя се пред­п­ри­ема са­мо за­ра­ди успеха; съ­що и все­ки вид обучение, ако то про­ти­ча без­мо­лит­ве­но смирение. Истинският нап­ре­дък ид­ва не от успеха, а от лю­бов­та към ра­бо­тата. И ко­га­то уче­ни­кът се стре­ми към здра­во мис­ле­не и точ­ни преценки, той не тряб­ва да сму­ща­ва сво­ето мо­лит­ве­но сми­ре­ние с про­ява на не­до­ве­рие и съмнение.

Окултният уче­ник съв­сем не се пос­та­вя в ни­как­ва роб­с­ка зависимост, ако пре­ди да об­х­ва­не едно ста­но­ви­ще със своя соб­с­т­вен разум, го пос­рещ­не с до­ве­рие и пъл­но спокойствие. Онези, ко­ито са нап­ред­на­ли в познанието, знаят, че го дъл­жат не на сво­ите его­ис­тич­ни и лич­ни преценки, а на спо­соб­нос­т­та си спо­кой­но да из­с­луш­ват и при­емат всичко, до ко­ето се докосват. Нека не из­пу­ска­ме предвид, че ко­га­то съ­дим за да­де­но нещо, ние изоб­що не се стре­мим да го изучаваме. Следователно, ако ис­ка­ме са­мо да съдим, ние не мо­жем ве­че да се учим. А в окул­т­но­то обу­че­ние ста­ва ду­ма имен­но за учене. Там чо­век тряб­ва да е про­ник­нат от твър­да­та во­ля да бъ­де ученик. Ако не раз­би­ра нещо, по­-доб­ре е да не съ­ди за него, от­кол­ко­то да съ­ди погрешно. Разбирането ще дой­де по-късно. Колкото по­-на­го­ре се из­ди­га чо­век по стъ­па­ла­та на познанието, тол­ко­ва по­-не­об­хо­ди­мо ста­ва за не­го оно­ва спокойно, съ­зер­ца­тел­но вслушване, за ко­ето ве­че ста­ва дума. В ду­хов­ния свят вся­ко познание, все­ки вид дейс­т­вие и вся­ка фор­ма на жи­вот са нес­рав­ни­мо по­-неж­ни от тех­ни­те съ­от­ветс­т­вия във фи­зи­чес­кия свят. Колкото по­ве­че раз­ши­ря­ва кръ­га на сво­ите дейс­т­вия тол­ко­ва по­-фи­ни ста­ват те.

Тъкмо по­ра­ди та­зи при­чи­на хо­ра­та сти­гат до тол­ко­ва раз­лич­ни „гледища“ и „становища“ от­нос­но вис­ши­те светове. Но в дейс­т­ви­тел­ност за вис­ши­те ис­ти­ни е ва­лид­но са­мо ед­но мнение. И чо­век мо­же да стиг­не до то­ва мнение, са­мо ако чрез ра­бо­та и мо­лит­ве­но сми­ре­ние се из­диг­не до там, от­къ­де­то виж­да ис­ти­на­та с не­съм­не­на точност. До пог­реш­ни из­води сти­гат са­мо тези, ко­ито не са дос­та­тъч­но под­гот­ве­ни и съ­дят за не­ща­та спо­ред сво­ите ру­тин­ни пред­с­та­ви и мисли. Както ма­те­ма­ти­чес­ка­та те­оре­ма мо­же да има са­мо ед­но мнение, та­ка е и за нещата, които се отна­сят до вис­ши­те светове. Но за да стиг­не до то­ва „мнение“, до то­зи „възглед“, човек тряб­ва да се подготви. И ако се за­мис­лим вър­ху всич­ко това, ус­ло­вията на окул­т­ния учи­тел не би тряб­ва­ло да ни изненад­ват с нищо.

Вярно е, че ис­ти­на­та и вис­шият жи­вот са ста­ени във вся­ка чо­веш­ка ду­ша и че все­ки мо­же и тряб­ва да ги има в се­бе си. Обаче те са за­ро­ве­ни дъл­бо­ко и мо­гат да бъ­дат изведе­ни от там, са­мо ако бъ­дат пре­мах­на­ти все­въз­мож­ни­те преч­ки и препятствия. Как да се пос­тиг­не това, мо­жем да на­учим са­мо от чо­век с опит­нос­ти в об­лас­т­та на Тайната Наука. Тайната Наука не на­ла­га ни­ко­му ед­на или дру­га истина, тя не си слу­жи с ня­как­ви догми; но тя по­соч­ва един път. Всеки би мо­гъл – ве­ро­ят­но след мно­го пре­раж­да­ния – сам да на­ме­ри то­зи път, кой­то окул­т­но­то обу­че­ние е в със­то­яние зна­чи­тел­но да съкрати.

А та­ка чо­век сти­га мно­го по­-ра­но до степента, ко­га­то мо­же да дейс­т­­ва във вис­ши­те светове, къде­то ду­хов­ни­те уси­лия се прев­ръ­щат в ис­тин­с­ка по­мощ за чо­веш­ка­та еволюция

COMMENTS

WORDPRESS: 0